bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

Пирин®

 

 

Деян Енев

 

     Живя като куче. Годините минаваха, Пирин навърши четиринайсет и умря. Хора, разбиращи от кучета, ми казаха, че това било преклонната кучешка възраст. Една привечер баща ми ме срещна на пътеката в двора и каза: "Пирин умря." Знаех, че е стар и е на умиране и все се канех да отида зад къщата, до колибата му и да надникна в очите му. И все не оставаше време. После видях, че в падащия здрач баща ми повлече една лопата натам и започна да копае трап под дюлата.
    Живя като куче, не защото нямаше храна или покрив над главата си. А защото нямахме време да го разхождаме и почти целият му живот мина в една клетка, в нещо като кошара, която бях сковал зад къщата. Беше с размерите на стаичка, висока два метра, с четири греди на ъглите, вкопани в земята и с дъски, покрити с ламарина, за покрив. Отстрани на метър и половина височина върху гредите пак бяха наковани дъски, а между тях бях преплел арматурно желязо. Стана яка къщичка и в нея Пирин изкара живота си. Дъските скриваха света наоколо от очите му, само през вратичката можеше да гледа какво става. И той често стоеше до вратичката, и когато беше гладен и чакаше храна, и когато няколко врабчета се мъчеха да откраднат от хляба му, и когато навън по пладне трите котки се препичаха на слънцето на метри от къщичката му, Шари и другите две, на които така и не запомних имената.
    Пирин обичаше слънцето, обичаше топлото, много обичаше да се потъркаля в тревата, да къса със зъби онези стръкчета, които облекчават болките в кучешкия стомах, обичаше да пие чиста, бистра вода и по времето, когато още го разхождах, нарочно му пълнех коритото на чешмата в двора и той лочеше дълго, цели минути.
    Докато бях безработен, много пиех. Пирин ме спаси от пиенето. Един ден, след поредния скандал с жена ми, реших че повече не бива така и реших да разхождам по два пъти на ден Пирин, за да се взема в ръце. Купих му лъскав синджир и красив нашийник. И започнах фанатично да го разхождам, по часовник, сутрин и вечер. Изминахме десетки километри. Без да знае истинската причина за разходките, той много се радваше. Още в двора започваше да тегли като вихрогон и едва го удържах. Обикаляхме уличките наоколо, стигахме чак до Блатото, където Пирин с изумление наблюдаваше папурите, жабите, които се изстрелваха изпод носа му и пльосваха във водата, понякога подскачаше и щракаше със зъби след някоя мушица. Бяха дълги разходки, аз спирах да си паля цигара, той уж ме чакаше, но скоро пак започваше да опъва синджира, аз се ядосвах и му се скарвах. Факт е, че не успях да го възпитам, докато беше малък, макар че положих усилия, даже, сега си спомням, бях си купил някаква книжка с кучешки команди. Не успях да го възпитам. Помня как ми се радваше, когато отивах до къщичката му, нарочно дрънкайки с ръка синджира. Толкова се радваше на разходката, че обезумяваше и започваше да се мята из клетката. Толкова се радваше, че не ми даваше да закача синджира за нашийника му, докато е още вътре и да провра после синджира така, че да мога да го хвана - и чак тогава да отворя вратичката. Ако го пуснех, без да е вързан, той хукваше из двора и трябваше да чакам доста време, докато се натърчи.
    После си намерих работа. И разходките ни станаха по-редки. Прибирах се уморен, а разходката отнемаше време. Лека-полека съвсем спрях да го разхождам. Погледът му през пръчките на желязната вратичка продължаваше да е нетърпелив, когато се отбиех да го зърна през седмица-две. В началото, като ме видеше, той започваше да подскача и да се върти. После разбра, че вече няма разходки, някак го разбра. И погледът му угасна. Само бавно приближаваше до вратичката и ме гледаше с умните си очи.
    Някъде по това време баща ми се пенсионира и пое изцяло храненето на Пирин. Хранеше го по някаква негова витаминозна рецепта - с останки от зеленчуци, с обелки от картофи. В клетката имаше един пластмасов съд за вода, който никога не оставаше празен - но това не беше онази бистра вода от чешмата. Нямаше го вече търкалянето в тревата, папурите, жабите. Годините минаваха, знаех, че Пирин е отзад в клетката, че има покрив над главата си, че има храна. И се лъжех, че това му е достатъчно.
    Сега, когато Пирин го няма, се мъча да се сетя кои бяха радостите в живота му.
    Може би, когато го взех като малко кученце от чичо Алеко и го държахме около месец при нас в жилището. Тогава и децата бяха още малки и падаше голяма игра. Как стана всичко? Преди четиринайсет години срещнах веднъж чичо Алеко да разхожда един породист чер вълчак на пазара "Борово", ама вълчак и половина, направо шампион. Разговорихме се, чичо Алеко каза, че вълчакът току-що е станал баща. Скоро след това цъфнах у чичо Алеко и леля Жана, видях кутрето и го харесах. Мислех си, че като порасне, ще стане като баща си. Но Пирин остана късокрак, явно си каза думата кръвта на майката.
    Или когато се разболя и жена ми буквално го върна от оня свят. Хранеше го със спринцовка в устата, биеше му инжекции, говореше му, прегръщаше го.
    Или когато го заведох на женска, у едни комшии. Кучката им беше стара, а Пирката - пълен новобранец. Но работата стана. После, когато се връщахме в къщи, Пирин изглеждаше толкова горд. Щях да го водя и на другата година, когато се виждахме с комшиите, те питаха за Пирин, но кучката им изчезна и втората среща пропадна.
    И май това. Тези няколко мига. Другото беше животът в клетката. Как ли са минавали дните му, ден след ден. Какво е сънувал през дългите нощи? Понякога лаеше силно, понякога виеше.
    Това остана от Пирин сега. Този текст. И гробчето под дюлата. Дюлата е крива, почти не ражда. Но сигурно и тази година ще има няколко жълти като фенери плодове.




* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories