bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Вакса®

 

 

Деница ДеянскаToltec Scenic Railroad

  

    Влакът пътуваше…
    - Е, бате, а сипни още'на чашка, а!
    - Готово. Нямам против.
    - Еее, бате, страхотно вино! По нашио край окат: "От целата вода, най-обичам винената"… Я, дай, дай'ната туба тука - че я пазим до мене.
    - Пий, е ти вино - пий!
    - Я кажи как го праиш. То'никва вода нема у него, бе.
    - Каква вода ше има? Туй си е чисто винце!
    Човекът отля още една чаша. Напълни я догоре и я подаде на събеседника си. Очите на всички пътници в купето се разшириха от жажда и придобиха винени отенъци. Сега вече лакомникът не издържа и сграбчи пламенно чашата, доближавайки я до устните си.
    - Фз-з-з-з-з-з, а-аааааа! - възкликна той, сърбайки екстаза на гроздето. - Браво бе, брато, готин си бе… аааааа, тц-ц-ц-ц-ц-ц… бре! - завърши комплиментите си и се изтегна на седалката.
    Влакът пътуваше…
    - Я носим стока. От Шумен я карам, от заводо… е, шес кашона ги мъкнем, като такоа…
    - Защо не стье си уриедили приевоза? - попита пълната жена срещу пияния вече господин.
    - Е па, че ми излезне много скъпо. Он, бендзино сега… мамата си джаса.
    - Оть дье стье Вие? - осведоми се любопитно разговорливата дама.
    - Па от Перник. Са требе да гоним и другио влак… Бе, кво да ти разпра'ам…
    - Нье, поньежье казахтье, чье носитье стока! Търговец ли стье?
    - Ъхъ, нещо такоа… "Ково" носим. От Шумен, от заводо, екстра качество! Нема измама!
    - Какъв цвять е боята?
    - Убав, черен. Само черен.
    - Черен! - възкликна женската особа и се обърна настоятелно към мъжа си. - Владьи, чуй к'о каа чувиека. Ми ний в цяла Горна нямамие боя за обувки!
    - А, немате ли? - обади се Търговецът.
    - Шъ купим. Колко ги даваш? - попита съпругът и се бръкна за портмонето си.
    - Четри и педесе…така, нали разбираш и я требе нещо да остаим за мене…
    - Да, да. Пет опаковки..
    - Колко искаш?
    - Пет.
    - Дайте и на мен! - поиска младата жена, седнала до вратата
    - Сичко си е как си требе… е у единио кашон - кутии. У кутиите сам ги турил.
    - Разбиратье си от работата. - обади се мазно дебелата жена. - А друго каратье ли?
    - Сега не. Иначе прода'ам такоа - електроуреди. Секакви. И части. Начи, и'ам навик такъв още от преди десети ноември (дето има една дума). Копу'ем сичко и още докато е ново, почвам да копу'ем и части… Тека си требе… Она, жената вика : "Що сега си купил това, що онова?" Ама она е глупава. Нали дъщерята като се зажени, че го има наготово. Оно сега една перална от тиа перлите е пет-шес иляди лева. Е, па оти да не го купим. А и тогаа купих две перални. А сега… - и той махна с ръка във въздуха.
    - Предвидьильи стье!- засмя се дебеланата.
    - А сега, жената вика: "Е-е-е-е, колко си бил умен!". Епа, викам, умен сам… ти затова си ме земала. Я ако не сам бил умен, немало е да ме земеш… Нали тека?
    - Да, да, правилно Стье постъпильи… То и ний сие чудьим как да свържем двата края, та мъжъ ми бьеше него-време в Украйна.
    - А-а-а-а, убаво. Абе човеко требе да е такоа… предприемач. Един комшия вика: "Абе ти, такоа, напълни се с пари."... Епа, напълних се, викам, ама ти сека вечер от работа-дома. От дома на работа… И си спиш при жена ти, а я - 'неска сам тука, утре там… Е и утре требе да идем чак до Айтос. Вчера таман се върнах от Казанлък и 'неска те -па за Шумен. Само сам у пат. Копу'ем стока…
    - От Айтос какво копуватье? Питам, защото дълго време съм била снабдитьел на складовьете , та ми е интьересно… Нье съм ходьила татък.
    - Нищо, там носим стока.
    - А-а-а-а, носитье?!!!
    - Ъхъ.
    - Е, довольен ли стье… Иматье ли така печалба за тьез две години. Ньещо от порядъка на петстотин хиляди успяхте ли да направитье?
    - Н-н-н-не… Педесе хиляди.
    - О, петдьесьет хилядьи! - разочарова се госпожата.
    - Ъхъ.
    - Аз бях в Украйна.- взе думата послушният съпруг и се прозя доволно. - Строихме там блокове за руснаците.
    - И колко рубли? Плащат ли добре? - попита предприемачът.
    - А, плащат германците.
    - То туй йе германска фирма - осведоми съпругата съучастнически.
    - Ъхъ.
    - За седем месеца построихме трийсет и шест блока.
    - Трийсет и шессс блока за седем месеца!? - облещи лицето си досега взелия преднина в предприемачеството.
    - Да, в долари ни платиха.
    - И колко?
    - А, плащат добре. Сам'че който не си е свършил работата - няма. Разваляш и наново. Ако си сгрешил, плащаш от джобъ си. И това е.
    - Али-лиииииии, тц-ццццц… Мамата си джаса.
    - Германците са много взискателни. Каже ли нещо, думата на две не цепи.
    - Тц-ц-ц-ц-ц…
    - Ние бяхме трийсет и шест екипа. И всеки екип си имаше обект. - съпругът извади от куфарите една кутия със снимки на обекта. Седящите близо до него впериха поглед в тях и зацъкаха едногласово.
    Влакът пътуваше…
    Младата жена до вратата повдигна въпроса за електроуредите. Бил и нужен нагревател за електрически казан, защото нейният изгорял. Предприемачът пое отговорността да и уреди един от фирма "Х" и остави координатите си, след което компетентно я посъветва да използва обикновен, че с нейната учителска заплата…
    - Аз, такова, си мислим, бе, вие, учителите нищо не работите… Идете по четри-пет часа у училище, а толку отпуска! Е, къде я дават така… Начи е така се фърлят парите на държавата. Един път - зимна ваканция, един път - пролетна и три месеца през летото. Тека си седите, а получавате заплата. И па не ви стига. Е, къде го дават така?! Я толку се мъчим. Па немали пари учителите… Епа, да работат!
    - Ама аз, таквоз… Тъз година имах съвсем малко отпуск. Само шестнайсет дни… И то, защото баща ми беше болен. Иначе бях дежурна… - започна да се извинява младата учителка, навярно чувствайки вина от своето неработене.
    - Абе, я говорим по принцип. Най - ви е лека работата.
    - Недейте така… Ако само два часа дойдете в училище съвсем няма да ви се иска да се върнете после.
    - Знам ги аз тиа работи… Иначе, такова… Аз много уважавам учителската професия за жена. Спокойно'ти.., топло. Отпуска… Те това е. Или медицинска сестра. Те това са единствените професии за жена.
    - Наистина ли? - погледна го с умиление младата учителка, явно поласкана от мнението му.
    - Познавам един учител, сутрин, като не е на училище, продава вестници, човеко. А па една мие чашите у едно кафе. Сега срамна работа нема!
    - Нье, нье, нямъ, разбира сье! - доуточни дебелата госпожа.
    - Тека, нали? Епа, фанете се и вие нещо у работа. Една учителка… моя позната - е у Русе, отвори ателие (ли се викаше) и през свободното време шие. Може да минем, примерно, и да и кажем да ми стесни панталоно. Е що па да не го напраи? Нема срамна работа, дето се вика, … че го стесни… Извън работно време може… " Ами" - вика ми комшията, " ти, такова, напълни се с пари"… Абе, нали не го праим у работно време… дето се вика, след работно време може и клечки за зъби да праим. Него к'во го интересува!?
    - Ам'чье вий и държавно ли работитье? - наду бузки дебеланката. - Нье мог'го разбера. Как го правитье туй!
    - Видяхте ли как се издадохте! - прекъсна ги учителката.- Сега ще Ви издаде госпожата.
    - Ма, аз сам си тако'а… Неплатена сам излезнал… кво?
    - Трябва дь'ни кажьете, как ги праитье тьез работьи… Да обменим опит… тъй дье…
    Влакът пътуваше. Вечерта настъпваше.
    Човекът с тубите вино беше излязъл в коридора и пушеше цигара след цигара. Нервно и припряно. Беше около петдесет годишен мъж, но явно някаква болест го беше принудила да носи бастун. На ръката си имаше белег от операция. Явно дълго се бе подпирал на този бастун, предизвиквайки си инфекция. Хората казват: "Едно нещастие никога не идва само". Някаква носталгия по здравето лъхаше от този човек и някаква здрава, устойчива любов към живота. Излязох от купето и се облегнах на прозореца до него.
    - Не мога, не мога да слушам до София тези разговори. Уморих се… Цялото купе започна да мирише на боя за обувки .- каза уморено човека и пое дълбоко в гърдите си горчилката от цигарения дим. - Не съм си говорил с никого от трийсет дни, че и повече… Бях на село… Не мога да ги слушам тези… Извинете ме… Вие от къде сте? Само мълчите. Онзи се напи. Нека пие. Не ми пречи… Колкото ще - да пие. Мисли, че целия свят ще тури в джоба си. Аз такива като него…
    - Не се гневете! - помолих го аз и се усмихнах. - Тъжно е да обръщаме внимание на невежеството.
    - Това не е само невежество, момиче, разбирате ли? Страшното е, че това е начин на живот… и така се разпилява човешкото, достойното… Няма вече хора… Няма-а-а-а…
    Не с болка, с ужас човекът впи очите си в тъмния прозорец на влака, сякаш търсеше там опровержение на себе си… Но видя само отражението си…
    - Жално ми е, няма я вече България… онази… другата… Разбирате ли?! Целият този хаос… Всички тези ашлаци, дето искат да… да… И аз… Имам двама сина. Толкоз ми е домъчняло за тях. Не съм ги виждал трийсет дни… Сега ще ме чакат на гарата… И жената… Хайде, тя…, ама децата, децата… за тях ми е мъката. Всичко ще дам.., да ги изуча… Големият знае немски… И да се махат… Нямаме вече държава… Нямаме-е-е-е… Всички си отидоха… Останаха само престъпници и голтаци… Хора няма-а-а-а-а-а…- и той пак се взря в тъмнината навън.
    - Но имаме велики творци! Най-великите! - опитах се да го успокоя с тази "азбучна молитва" аз, почти като по устав.
    - Взеха ни ги… взеха.
    - Не, никой не ги е взел. Великаните са принадлежали винаги на цялото човечество… Те затова са великани.
    - Българска филология ли учите? - прекъсна ме той.
    - ……… - кимнах утвърдително.
    - Не може да не виждате тогава, че няма вече Вазов, няма " Аз съм българче".
    - Защо? - възкликнах.
    - Защото не знаят български. Към Попово натам, Шумен… говорят само турски, една дума не знаят българска. И Вие кого ще учите на български като завършите… Няма сега това езиците, чуждите… английски, немски там… То това хайде - нужно е… Ама може ли Вие в Англия да живеете и да не знаете думица английски. Не може… Не сме страна ние.., не сме. Разхвърляха ни и ни затриха хей такива като това леке вътре. Нека пие виното… какво ми пречи. Аз вино имам…
    Човекът преглътна и прехапа устните си. Няколко пъти се опита да продължи, но думите лепнеха по небцето му. А това му причиняваше болка.
    - Аз…, съм правист по професия. Имах приятели, но се разболях и … ме забравиха… А виното сам си го правя… То, хубаво, ама те не идват… Разболях се, забравиха ме. - и той погледна с омраза бастуна си - своя виновник, а и спасител, може би… - Имам един приятел… С него си говорим… Взема колата и хоп - на манастира, Рилския… И само разговаряме. Просто ми е много хубаво…. Разговорът е всичко. Понякога ми иде… и - край… Но поговоря с него и ми олекне… Сили събера… Интересно нещо е това - думата. Е така - задушаваш се, свършваш, а тя - вдъхне ти малко надежда и ти пак… продължаваш… а хората мислят, че… така де, че ходим да… няма значение… То времето ми е минало за туй, ами те тъй… да приказват… Само приказки… Кипва ми някога… и пак - колата и на манастира… А те не вярват… Но какво ги интересува тях… Всеки е свободен да си живее както той мисли… Не е ли тъй? Е-е-ех, живот…
    Той запали нова цигара, въздъхна и продължи:
    - Имаме творци, казвате! Имаме, да… Но кой да ги види, някой е като тоя ли, "боя за обувки"… Видяхте ли какво направиха с Вапцаров… Комунист бил. Ами, че такова било времето. Вапцаров е поет!
    - Напълно съм съгласна с Вас. Една "боя за обувки" не може да има литературен подход към който и да било творец. Престъпно се унищожават колосите на литературата и изкуството с лека ръка. Но никой не тачи литературата и няма уважение към творците и. Защото в повечето случаи творецът е високо, а "ценителят" на творчеството му - жалък и дрипав… душевно. Как биха могли да се настигнат? Бай Ганьо уби не само Алеко… Тръгнал с широки крачки през литературата ни продължава да убива най-достойните и творци…

    - Вапцаров, Смирненски, Ботев… "Под игото", всичко е вече библиотека, история, забравено…
    - Няма да бъде, обещавам Ви! Времето и величието са по - силни от невежеството и обидата.
    - Но не и от хаоса…
    - И от хаоса… Защото и той не е вечен.
    Влакът пътуваше…

    - Благодаря Ви за компанията. Не бях разговарял толкоз време… - човекът отвори вратата на купето. То разбира се, не бе осветено и вътре настана суматоха, всички се блъскаха в стремежа си да се облекат и слязат първи на перона, някакъв вроден инстинкт за подържане на разпиляност… на хаос.
    - Е, бабичко, кво се блъскаш ,ма, сички слизаме .- извика любезно Предприемачът на една възрастна жена, която го бе помолила да и помогне да свали багажа си. - Я не сам си свалил мойо, искаш твойо да свалим… Чекай, тука имам шес кашона, не видиш ли?
    Жената се сви в притеснението си и отмина.
    - Пристигнахмьие, а! - дебелата жена изви към нас любопитната си глава.
    - Пристигнаааме.- потвърди, гледайки ни "боята за обувки".- Айде, дай кашоните. Начи като бай Ганьо сам.
    - Няма, няма сега. Ни бай Ганьо, ни Вапцаров.- погледна ме съучастно моят събеседник.
    - Нема, нема… Они Вапцаров секакъв го изкараа… може и педерас да го изкараа… Мамата си джаса. Мене толку ме е мъчила една на времето с тиа негови моторски песни ли беа, и па - цафе! Ако му е сега… Тека му се пада.
    И той затика кашоните си напред, продължавайки да размахва правосъдие над главите на горките поети.
    - Айде сичко убаво! - успя да пожелае на всички и карайки се на някаква жена, се изгуби сред хората във влака.
    Аз се обърнах към моя събеседник, а тъгата му, преминала в безизходност потърси отражението си в очите ми. После се усмихна мъчително и каза:
    - Това е положението. Боята за обувки няма да ги направи нови… Само ще ги излъска - да замиришат… Благодаря Ви и всичко хубаво.
    - Да Ви помогна ли за багажа?
    - Не, не, благодаря! Свикнал съм да се оправям сам. Пък и синовете… Те… те ще ме чакат… Вървете…

    Влакът бавно спря… Колко ли мъка донесе в София и колко ли боя за обувки?
    Знае ли човек…

 




* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories