bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

 

    "Пътна" карта®

 

 

Деница Деянска

 

Lindsey

  В очите на сивия мъж проблесна насмешка:
    - Какво си мислиш?! Човек за да получи, първо трябва да даде!
    Беше към петдесет годишен хитрец, успял да свърти някакъв дребен бизнес за авточасти. Животът му беше търговия откакто се е родил. Бил наследник на богат род, а прадядо му някога, още преди войната, бил открил съкровище, заровено в зимника на къщата, която изгодно купил на безценица от прогонваните евреи. Така поколения от рода успели да се "закрепят за земята", да стъпят на краката си и да помислят за "бъдещето". Сякаш по наследство им се бе предавал търговският талант. Но с производство не се занимавали... това било излишен разход на енергия, всички до един били прекупвачи... Ето сега и той - успял да свърти магазинче, да помисли за дъщерите си, за сестра си - възпълничка стара мома, която по милост беше взел като продавачка "да изкара някой лев".
    - И какво трябва да даде? - попита престорено-наивно прохождащата в бизнеса с човешки души провинциална поетеса.
    Разтеглена гримаса на едновременно проявено съчувствие и съжаление се разтече по сухите скули на сивия мъж. Той отвори кутията с цигари и бавно изтегли една от тях, мачкайки филтъра й с пожълтелите си пръсти.
    - Казано е в Библията, ти не си ли чела Библията. Човек преди да пише, трябва да чете, а това е най-великата книга, най-истинската поезия... Аз те приех тук в офиса ми, защото обичам поезията... още от малък съм я обичал, даже...- той се подвоуми за миг, - аз също съм се пробвал на това поприще, така да се каже! Някъде пазя едно стихче... А впрочем, знаеш ли кой е любимият ми поет? - Яворов! ... "Две хубави очи..." като твоите, - той се приближи до нея и закова поглед в очите й, - "две хубави очи..."... мисля, че ако Яворов познаваше теб, никога нямаше да се влюби в Лора.
    - Нима е бил влюбен в Лора?! - опита се да измести притисналия се към нея мъж и с нехаен смях стана от канапето и тръгна към прозореца.
    - Разбира се! - той повдигна веждите си, за да изрази почуда, колебаейки се дали тя не е чела за драмата на Яворов или просто флиртува. - Но, госпожице, нима Вие... имате друго мнение за тази нещастна любов!
    - Но щастлива за литературата и психологията! - сякаш безчувствено отсъди младата дама.
    - Е.., да ... в известен смисъл...
    Когато не искаше излишно да протака разговора, сивият мъж казваше многозначително "в известен смисъл... " и променяше темата.
    - Добре, нека си дойдем на въпроса. На теб, на Вас, каква сума ви е нужна за издаване на книгата? Аз, разбира се... все пак разполагам с..., но искам да чуя нещо от Вас, ще ми поизрецитирате ли? - лукаво вметна той. - Аз целият съм в слух! - изрече възторжено и се отпусна на канапето.
    Тя почувства как една стърготина обида одраска гърлото й. Когато някой "бизнесмен" беше склонен да спонсорира дадена кауза, каквато в този случай беше издаването на първата й книга, той просто го правеше веднага, с чест и убеденост, без заобикалки. Когато започнеше да й определя срещи, една, две, пет..., тя прекрасно разбираше, че това протакане означава "не", но от някаква необяснима свенливост никой не се решаваше да откаже молбата й с простите думи, "съжалявам, госпожице, но нямам възможност". Това тя би разбрала и със сигурност би уважила. Но многократното отлагане със заглавие "елате утре" забиваше шишове в ранимата й мечта и я караше да се чувства унизително. Този тук не каза "ела утре".
    Още щом я запознаха с него, той впи очите си в нейните, промъкна ги по тялото й, после ги спря на гърдите, усмихна се с левия край на устните си, после за миг остана сериозен, после се усмихна отново с десния край на устните си, сякаш щеше да купува кон, и задържа ръката й с двете си ръце... Нещо сладникаво и лепкаво остана на гърлото й, или може би по-навътре... в душата... Знае ли, впрочем, човекът къде е тази душа. Все я изважда на показ, замеря се по другите с нея, а всъщност така и не е отгатнал точно къде се намира тя, точно откъде наболява, точно откъде предсказва или мълчи...
    Знаеше, че има две възможности - да си тръгне или да се подчини. Парите й трябваха, но не на всяка цена, не и на цената да бъде циркова маймунка, готова да показва номерата си на всички за пакетче фъстъци... Да си тръгне тя опита на няколко пъти, но той я спираше с увещанието, че просто му е интересно да говори с нея. Естествено, че беше така. Беше задължен да пробва еквилибристиката на прегорялия си чар, за да я подчини. Не, че не бе в състояние да си намери любовница, но играта на подчинение беше много по-вкусна за неговия ум. Колкото повече тя отклоняваше намеренията му, толкова сякаш той приемаше играта двупосочно и с нескрита възбуда.
    - Какво си мислиш? Че всеки очаква с нетърпение появата на книгата ти! Та хората дори и не знаят , че съществуваш! Не казвам, че нямаш талант, хубава си, умна... сигурно пишеш добре. Но , за да те познават трябва да се шуми около теб, трябва да се шу...
    - И как предлагаш да се шуми?
    - Как? Ами ето, медии, връзки, трябва да влезеш в средите на предприемачите, а и на литературните там... как им казваха... представителства. За това ти е нужен гръб. Ти какво имаш. Нищо. Само един талант. Тук това, моето момиче, никак не е достатъчно. Но ние ще го променим...
    - Ние ли?! - удиви се тя.
    - Знаеш за какво говоря. Но ти имаш избор. И пак ти казвам, за да получиш, трябва да дадеш! Аз, разбира се, ще ти предложа тези пари от цялото си сърце, защото ми е мъчно като гледам как държавата не се грижи за вас- творците и ви е оставила на произвола на съдбата. Но аз съм чувствителен човек и не мога да оставя така един талант да не се развие... И искам да ме разбереш правилно, правя това , защото обичам поезията, хайде - подкани я отново той, - хайде, изрецитирай ми нещо!
    - Но аз не обичам поезията... Не винаги... - едва простена тя и тръгна към вратата. Чувстваше се като зверче, хванато в клетка. Всеки момент можеше да се разплаче или закрещи. Думите за първи път бяха избягали от главата й и я оставяха сама и незащитена. Какво трябваше да направи?...
    - Стиховете ми са в папката на бюрото Ви, ако се интересувате от тях, може да ги прочетете, след като си тръгна...
    - Ааа, не така..., не така, млада госпожице, вие никъде... няма... да ходите! Вие трябва да се научите какъв е животът, преди да дръзвате да пишете там ... своите съчинения. А, животът, драга моя, не е цвят и рози. Е-е-е, какво!? И аз обичам романтиката, а романтиката... ти сега можеш да ми я дадеш, ти излъчваш поезия - той се нахвърли настървено върху й и сграбчи косите й, опитвайки се да стигне до устните...
    - Така ли консумирате поезията?! - осмели се да извика тя и се отскубна от решителната му прегръдка, минавайки от другата страна на бюрото.
    - О, обичам опърничавите... Ще те укротим, ще те укротим, зверчето ми, животът ще те укроти... Пътят ти минава оттук! - той скочи през бюрото, опрян на едната си ръка, свлече се точно пред нея и я вдигна във въздуха: - Ти си истински дивеч! Кошутка! - постави я върху изрязаното стъкло на бюрото си и докато тя се съпротивляваше, успя да види под него разпъната и зелена, измачкана и стъписана географската карта на България.
    И изведнъж й хрумна друго. Реши да приеме играта. Реши да я приеме, защото имаше избор - изборът да се откаже от мечтата си, в крайна сметка какво значеше една книга! Един прощъпулник на духа за пред другите! Дали те ще разберат, че тя съществува - едва ли е от значение за някой, едва ли е от значение дори за нея. Много хора си съществуваха и без да бъдат забелязвани. Това нямаше да пресъхне перото й, нито да я спре да мечтае. Колко пъти един неин приятел художник, й казваше: "Селският идиот, който не знае друго, освен кравичката и нивата си, може би стои много по-близо до бога, отколкото тези тук тарикати..." А когато човек има избор да се откаже, той има избор и да играе както поиска.
    - Не мога да рецитирам или каквото там ...- успя да се отскубне тя, без на масата да има вино, свещи и-и-и поне лек, музикален фон! - съумя да го каже спокойно докато отбягваше целувките му, и се усмихна сякаш покорена, за да не го предизвика.
    - О, всичко ще бъде както поискаш! - оживи се той, пусна я и започна да рови в бюрото си, в барчето, зад него, навсякъде, където можеше да се укрие някакъв случаен реквизит.
    След миг на масата се появиха две бурканчета от лютеница, в които навярно жена му е приготвяла обяд за деня, грижливо измити и закапачени. Една пластмасова бутилка с домашно вино белна край тях, а всеки момент щеше да се появи и някакъв заместител на свещи, когато тя поразена, откъсна от сърцето си една дълбока въздишка:
    - Но тези неща не ме вдъхновяват! - почти просълзена удостои бурканчетата от лютеница с обиден поглед, а всъщност им благодари, защото вече беше възвърнала силата си.
    Той се засуети. Съжалявал бил, но не очаквал гости..! Сестра му, която му служеше и за секретарка , не била измила чашите, а цял следобед нямало вода...
    - Знаеш ли, всъщност ти си наистина щедър човек. Разбира се, аз не се съмнявам, че имаш искреното намерение да ми помогнеш, но... може би... някой друг път... И това няма нищо общо със секса, ако искаш да правим секс, първо трябва да ме спечелиш... но без да намесваш поезията. Поезията е нежност, сексът - агресия.., трябва да си изясниш кое от двете искаш. Може само едното. Двете вкупом са само за специалните мъже... И помни, много е важен декорът, важни са детайлите, не можеш да "четеш" поезия без да си подготвен за това. Няма да издържиш... Всичко в пространството трябва да бъде в синхрон. Най-вече чашите за вино...
    Сдържайки смеха си, тя грабна падналата от бюрото папка със стихове, и излизайки, хвърли един поглед върху картата на България.

 

 

 



* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories