bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

      

Живот втора употреба

(Vчаст)

 

Dolomites Italy

Димитър Бежански

 

 

     

   БРИДЖИТ БАРДО НЯМА ДА СЕ МЕСИ!

   ТЪЖНО Е ВЕЧЕ В ГАРАЖА НА КИРЕТО - нашия квартален парламент. Тъжно и тягостно. Гроздовата поскъпна, а Кирето обяви мораториум на вересиите. Вече се отбиваме само за по една малка, колкото да не е без хич, и си тръгваме. Ако имахме опашки като бездомните песове, дето се изтягат пред гаража, сигурно щяхме да си тръгваме с подвити опашки. Днес с Пешо пак си взимаме по една малка и сядаме на масата до входа.
   Пешо мрачно отпива - оставя внимателно чашата и казва:
   - Много се развъдиха, ей. много!
   - Ъхъ! - кимвам.
   - И лаят като бесни! Денонощно! Почнах и насън вече да се стряскам от тях!
   - Така е - съгласявам се. - Денонощно лаят. Друго не правят, само лаят!
   - И много нагли станаха, бе! - продължи Пешо. - Готови са последния залък от устата да ти изтръгнат. Много са озверели!
   - Не само са готови - викам, - ами го и отнемат. Последния залък ни взимат тия помияри!
   Пешо пак отпива от гроздовата и казва:
   - Не съм жесток човек - казва, - не съм за това - да ги изтрепят до крак, но би могло поне да ги кастрират! Мъжки, женски - без значение! Да ги кастрират - и толкоз! Да не се развъждат повече!
   - Това е изходът! - отпивам и аз от гроздовата. - Кастрация! Иначе няма да има живот от тях!
   - Само че оная, лудата, пак ще нададе вой! - въздъхва Пешо.
   - Коя е тая лудата? - питам.
   - Бриджит Бардо, коя! Ако почнем да ги кастрираме, тя веднага ще ревне! Нали им е защитничка! Нали все за тях мисли, нали все за тях се пеняви!
   - Чакай, чакай! - прекъсвам го. - Ти за какво говориш? Кого преди малко предлагаше да кастрираме?
   - Кого! Бездомните псета, кого! - троснато отвръща той.
   - Господи, Пешо! - зяпвам аз учудено. - През цялото време си мислех, че говориш за политиците!
   Допиваме си гроздовата и си тръгваме. Уличните кучета, налягали пред гаража на Кирето, поглеждат към Пешо със злоба. А към мен - със симпатия.


    МЪЖ ВЪВ ФРИЗЕРА


   На Иван Драганов вече му се беше случвало, връщайки се ден-два по-рано от командировка, да намери в гардероба непознат мъж. Всъщност веднъж му се случи да намери и познат - Янакиев от горния етаж. Тогава Янакиев се опита да обясни, че бил дошъл да поправя пантите на гардероба, но не можа да каже защо го поправя в абсолютно голо състояние. "Бе, карай! - махна с ръка Иван Драганов. - Няма сега заради едни панти и един комшия да си развалям семейството!" И се примири с мисълта, че вицовете за съпруг, командировка и мъж в гардероба не са празни измислици, а почиват на реални житейски факти.
   Този път обаче мъжът беше във фризера. Естествено пак гол.
   "Брей! - каза си Иван Драганов. - Мойта е почнала да се запасява!"
   Това му прозвуча като остроумна шега и той весело се засмя. После си наля половин чаша гроздова и се обърна към непознатия:
   - Мой човек, така и така си ми дошъл на гости, излез да му ударим по едно!
   Мъжът не помръдна.
   - Хайде де, хайде, не ми е за сефте, свикнал съм! Излез оттам, стига си се правил на умрял! - повтори поканата Иван Драганов и разтърси голото рамо на госта.
   И тогава разбра, че онзи хич не се прави, а наистина си е умрял. По-умрял не можеше да бъде: погледът - изцъклен, езикът - изплезен, сякаш му подаваш да си близне сладолед, тялото - вдървено!
   "А стига, бе! - гаврътна Драганов гроздовата на екс. Мойта наистина прекалява! Досега си мислех, че само с умрели не ми е кръшкала, ама явно съм я подценявал! Интересно обаче откъде го е намерила тоя хубавец?"
   Наля си втора чашка (този път - догоре) и се провикна към спалнята:
   - Снежано! Снежано! Ела тука, некрофилко такава! Ела, че ми писна вече от тебе!
   - Какво си се разкрещял посред нощ! - показа се жена му сънена и разчорлена. - Знаеш ли колко е часът! Всичките съседи ще събудиш!
   - Бе ще ти кажа аз на тебе колко е часът! - зверски я изгледа Иван Драганов. - Къв е тоя труп във фризера!
   - Най-обикновен - широко се прозя жена му. - Вчера го купих от пазара...
   И след втора широка прозявка продължи:
   - Вярно, доста кокал има, но все пак - три лева килото! А свинското и телешкото знаеш сега по колко са! За агнешкото да не говорим! Освен това продавачът ми показа сертификат - трупчето е съвсем прясно, човекът е застрелян само преди два дни!
   Иван Драганов с трепереща ръка си наля нова ракия.
   - Хайде стига си къркал! - прибра шишето жена му. Лягай по-бързо, че утре трябва да ми помагаш при разфасоването - сама няма да мога...
   Драганов все пак обърна и тази чашка на екс, затвори фризера и облекчено въздъхна:
   - Аз пък си помислих, че вече ми слагаш рога и с умрели! За некрофилка те помислих!
   - Глупчо! - целуна го жена му по сънната артерия. - Аз се чудя как да свържа двата края при тия цени, а той... Ревнивец такъв! Вместо да си благодарен, че по цял ден обикалям пазарите да намеря нещо по-евтинко!
   По устните й обаче се плъзна една лукава усмивчица.


    ДЕЛИРИУМ ТРЕМЕНС ИЛИ ЗА ПОЛЗАТА ОТ ОНЕЗИ ЖИВОТИНКИ


   Преди години изпих по грешка няколко глътки анилинова боя и изкарах една нощ на системи в токсикологията на "Пирогов". Съседи по легло ми бяха четири войничета, натровени с бензин, един старец, пострадал от развалена копърка и един алкохолик с делириум тременс.
   Някъде след полунощ войничетата и старецът заспаха, будни останахме само аз и алкохоликът. Аз трябваше да съм буден, за да звъня на сестрата, когато свърши поредната ми банка с глюкоза, а той не можеше да заспи, защото непрекъснато го тормозеха някакви животинки. Какви ли номера не му въртяха, проклетниците! Друсаха му леглото, местеха радиатора на парното, хапеха му одеалото.
   - Ето, ето! - сочеше той с треперещ ноктест показалец. - Ето! Плете се, плете се, обърне се и стане на котка!
   Напразно се опитвах да го убедя, че няма никакви животинки - да спи спокойно.
   - Неее - клатеше глава алкохоликът. - Ти с твоите очи не можеш да ги видиш! Само аз с моите очи ги виждам!
   И от тона му не можеше да се разбере - съжалява ли или се гордее с този факт.
   - И дома идват! - оплака ми се човекът. - И там не ми дават мира!
   - И като идват, какво правят? - попитах.
   - Па гледат телевизия.
   - Ами ти изгаси телевизора и те ще си отидат! - посъветвах го аз.
   - Бе аз го гася, ама те пак го пущат! Ето - плете се, плете се...
   - ... обърне се и стане на котка! - довърших аз фразата му.
   - Нали? - зарадва се той. - Нали ги видя и ти!
   Така и не успях цяла нощ да го убедя, че няма никакви животинки в стаята, да заспива вече, стига се е кокорил!
   Някъде призори сънят ме надви. Събудих се от гласа на сестрата, дошла да включи новата банка с гликоза.
   - Пратих една от животинките да я извика - обясни ми алохоликът. - Иначе щеше да си заминеш като нищо, знам ги аз тия работи! Абе и между тях понякога има свестни, мамка им животинска!
   И се усмихна загадъчно.


   КОСМИЧЕСКА ИДИЛИЯ


   На В. Станков
   

   Звезди, астероиди, метеорити, комети. Космос като космос. И някъде из този космос - междупланетна станция. Мъничко късче от майката Земя. А понеже станцията е българска - значи и мъничко късче от майка България.
   В това именно късче, в един от специалните му сектори стояха и разговаряха командирът на късчето и неговият първи заместник - космонавтът Петров. Всъщност "стояха" е условно казано, човек трудно стои, когато е в безтегловност, двамата по-скоро се рееха из наблъсканата с апарати каюта и внимаваха да не закачат нещо с обкованите си в олово обувки.
   - Иване, можеш ли да ми обясниш какво е това? - попита командирът и тикна в лицето на заместника си някакво листче.
   - Кое, шефе? - на свой ред попита космонавтът Петров, преструвайки се, че не разбира за какво става дума.
   - Ей това тука! Това листче!
   - А, това ли? - Петров се опитваше да спечели време - Това е... Така де, това е заявката за следващия транспортен кораб.
   - Виждам, че е заявката за следващия транспортен кораб! - повиши тон командирът, с което наруши едно от основните правила в станцията: да не се пее, да не се въздиша и да не се повишава тон - с цел пестене на дефицитния кислород. Виждам, че е заявката! - повтори той като отново наруши правилото. - Ти ми прочети какво пише в тази заявка! Чети, чети! На глас чети!
   Космонавтът Петров взе листчето и зачете:
   - Осемдесет килограма чушки "червена капия", два тона сини сливи, десет метра черва, петдесет килограма захар...
   - Иване, какви са тия глупости?! - прекъсна го командирът. - Сливи, черва, капии?! Какво е това?!
   - Ами такива са заявките на хората, шефе! - вдигна рамене космонавтът. - Космонавт Маринова си поръчва чушки, щяла да ги затваря в буркани. Сливите са за космонавт Горанов ще вари ракия. Той и досега вареше - от мармалад, обаче. Не му е лоша ракията, шефе, пивка е, но на другия ден малко те цепи главата. От сливовата нямало да е така...
   - Иване, вие ще ме побъркате, бе! - кресна командирът, при което изразходва цяла дневна дажба от кислород. - Това тука космическа станция ли е или вилна зона?! Ракия ще ми варят! Бе чудя се аз защо оня ден целият космос се беше размирисал на джибри! Ами тия, какво беше... Тия черва?
   - Червата са мои, шефе! - сведе виновно поглед космонавтът Петров. - Тоест, не че са мои червата, а са за мене. Малко луканка да натъпча...
   Командирът отчаяно се хвана за главата.
   - Че какво лошо има бе, шефе?! - продължи Петров все още със сведен поглед. - Сега на Земята е есен. В нашия край де, в България! А българинът есенно време не си ли затвори някой и друг буркан, не си ли свари ракия, не натъпче ли малко луканчица...
   - Не, вие наистина ще ме побъркате! - въздъхна командирът и пак наруши онова правило. - Есен било! Буркани, луканчици! Ние тука програма изпълняваме бе, ееей! Научна програма! Експерименти провеждаме в открития космос! А те се занимават с черва и печени чушки!
   - Ама шефе, чакай бе! - доби смелост заместникът. Те, хората в извънработно време... После какво ни пречи да включим и това в програмата? "Домашно консервиране в условията на космически полет." Хем ще си правим експериментите, хем и храната ни такова... От сегашните космически буламачи направо ми се повдига вече...
   Командирът се замисли.
   - В програмата значи?...
   - В програмата, шефе! - енергично кимна Петров. Включваме го в програмата и готово!
   - Така, така... А на Горанов мармеладовицата била пивка, казваш?
   - Пивка е, шефе! Много е пивка! А и на градус я е докарал...
   - Хм! - изсумтя неопределено командирът. - Иди му кажи да донесе една колба за изследване! И направи писмено предложение за разширяване на програмата!


   * * *
   

   Звезди, астероиди, метеори, комети. Космос като космос. И някъде из този космос - едно късче от България. От истинската - ухаеща на печени чушки, на пърлено прасе и на сливов първак България...



    МИЛА РОДНА КАРТИНКА


   Спонсорирано произведение


   Квартално заведение. Тоест бивш гараж, преустроен в кръчма. По-точно - в кръчмица. Край една от масичките в кръчмицата седят трима мъже. Възраст - неопределима. Дата на последното бръснене - също. Мъжете се казват Гошо, Пешо и Драган. Те разговарят помежду си.
   Гошо пита Пешо и Драган дали го уважават.
   Пешо и Драган съветват Гошо да оди да се надбегва.
   Гошо се интересува дали би могъл при това положение да им тегли една майна.
   Пешо и Драган отвръщат, че може, но после ще му откинат главата.
   Гошо хълца.
   Пешо и Драган го питат какво си мърмори под носа.
   Гошо отговаря, че нищо, и продължава да хълца.
   Пешо заявява, че сега ще види той едно нищо, хваща чашата с мастика и я лисва в лицето на Гошо.
   Гошо се разплаква. По четинесните му бузи се стичат сълзи, примесени с мастика. Той се опитва да улови с език струйките.
   Пешо и Драган го питат защо им се плези. Гошо ги съветва да идат на майка си във, но не успява да уточни във какво, тъй като Драган му шибва един между веждите.
   Гошо пада, Драган и Пешо стават. Станалите ритат падналия.
   Собственикът на бившия гараж, преустроен в кръчма, излиза иззад тезгяха с арматурно желязо в ръка и препоръчва на тримата да се изметат веднага, докато не е заиграло желязото.
   Тримата излизат прегърнати и се отправят към съседния бивш гараж. Гошо куца. Пешо и Драган го подкрепят.
   Мила родна картинка!
   Уточнение: Картинката е нарисувана с любезното съдействие на Цар Спиро, "Филиповци-Мастика" - ООД, "Асен & Асан" - Холдинг, "Джибровица" АД и "Мето-Алкохолдинг Къмпани".


    МОЯТ СЛУЧАЙ


   Зима. Мраз. Сняг се сипе на парцали. Поетично!
   Поетично, но студено. Особено, ако са ти изключили парното поради неплатежоспособност. А моят случай е точно такъв.
   Когато ти изключат парното, можеш да се отопляваш с ток. Ако е зима, ако е мраз и ако сняг се сипе на парцали. Да, но щом ти изключат парното заради неплащане, скоро ще ти изключат и тока по същата причина. Моят случай е точно такъв.
   Човек, който няма парно и ток, би могъл да се грее с гроздова. Или с вино. Това диктува логиката. Но логиката диктува и друго. А именно: щом едно парно и един ток не можеш да платиш, значи и пари за гроздова няма да имаш. За вино също. Е, моят случай е точно такъв.
   Остава вариантът жена. Мадама. Гадже. Нищо не може да те стопли така, както ще те стопли една красавица знойна. Боже Господи! Човек, който няма пари за парно, за ток, за гроздова и за вино - как такъв човек ще си позволи красавица?! При това - знойна! Не може да си позволи, разбира се! И моят случай е точно такъв!
   Единствената надежда е времето да се стопли. Да си отиде тази зима, да спре този мраз и снегът, дето се сипе на парцали, също да спре. Нека да не е толкова поетично, но и толкова студено да не е. Обаче - цъ! Във вестника пише, че времето ще се задържи облачно и че в по-голямата част от страната ще вали сняг, а в югоизточните райони - дъжд. Момент, момент!... Над синоптичната прогноза има и социална. Там пише, че все повече българи ще слизат под жизнения минимум. Това означава, че ще им е студено, че няма да имат пари за парно, за ток, за гроздова и за гадже! Ура! Това означава, че моят случай не е само мой!
   Да де, ама дали ще ме сгрее и тая работа?

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories