bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

           

Живот втора употреба

(IIIчаст)

 

Dolomites Italy

Димитър Бежански

 

   
   

 

    В СВЕТА НА ЖИВОТНИТЕ


    БОЛНИЧЕН КОРИДОР. По коридора уплашено куцука мъж с гипсиран крак. Очите му (на мъжа) са зелени, устата му пресъхнала.
    - Докторе, докторе! - нахълтва мъжът в стаята на дежурния лекар.
    - Какво има? - пита дежурният. - Каква е тази врява? Защо крещите?
    - Докторе, в стаята ми има плъхове! - изхриптява гипсираният.
    Лекарят го поглежда строго:
    - Господине, вие къде се намирате?
    - В болница! - отвръща болният. - Мислех, че се намирам в болница! Но там...
    - Точно така - в болница! - прекъсва го дежурният. - Но в какво отделение?
    Зелените очи на пациента стават още по-зелени от учудване.
    - В травматологията! - казва той. - Но не разбирам...
    - Точно така - в отделение "Травматология"! - отново го прекъсва лекарят. - Затова в стаята ви има плъхове. Ако бяхте в урологията, щеше да има котки.
    Освен още по-зелени, очите на пациента стават и още по-кръгли. Човекът явно трудно схваща.
    - Слушайте, господине, обяснявам! - продължава дежурният лекар. Допреди три месеца плъхове имаше и в травматологията, и в урологията. И тогава ръководството на болницата реши да пусне на етажа стотина котки, за да реши проблема. Но не се получи! Дааа, господине, за съжаление не се получи! Котките и плъховете се биха три дни и три нощи и накрая си поделиха териториите. Сега в травматологията има плъхове, а в урологията - котки!
    - Докторе, но все пак... - опитва се да вметне нещо зеленоокият.
    - Разбирам! - вдига ръка докторът. - В стаята ви има плъхове! То е, защото сте в плъховата зона! В травматологията! Ако бяхте в токсикологията, в стаята ви щеше да има гущери.
    - Гущери???!!! - с ужас изхълцва пациентът.
    - Гущери! - кимва лекарят. - И змии. Не знам как се завъдиха, но цялата токсикология е пълна със змии и гущери. За щастие това не създава проблеми на болните. Повечето от тях са отровени с менте-алкохол и си мислят, че змиите и гущерите им се привиждат. Казано на медицински език - делириум тременс! В очното отделение пък има видри. Окупирали са банята и не пускат никого вътре!
    - Видри... - въздъхва гипсираният. - Видри! Все пак е за предпочитане...
    - Да, господине, но вие страдате от крак, а не от око! А видрите са в очното! Впрочем, ако искате, можем да ви преместим в Трета хирургия. Там има гълъби. Понеже прозорците на отделението са изпочупени, гълъбите влизат на топло. Искате ли при гълъбите?
    - Разбира се, че искам! - ентусиазирано подскача пациентът, въпреки тежестта на гипса. - По-добре гълъби, отколкото плъхове! Местете ме при гълъбите!
    - Щом настоявате! - примирено вдига рамене лекарят. - Има обаче един проблем... В Трета хирургия са онези с огнестрелните рани... Но може да се уреди... Дааа, може да се уреди...
    След кратък размисъл докторът отваря чекмеджето на бюрото си, вади малък лъскав револвер и се провиква към коридора:
    - Сестраааа! Елате да закарате един пациент в Трета хирургия!


   СУТРИН РАНО, СЛЕД ВТОРАТА БИРА


    Стоя на автобусната спирка и пия бира. Не ме питайте защо рано сутрин пия бира и то - на автобусната спирка. Въпросът ви хич няма да е тактичен. Особено пък ако бирата е топла и възкисела, а бирата, която пия, е точно такава.
    На два метра от мен млад цигански барон, заобиколен от тълпа любопитни, ловко размества кибритени кутийки. Сред кутийките щъка дунапреново топче.
    - Тука - има, тука - нема! - показва той маршрута на топчето. - Познаеш - пичелиш, не познаеш, не пичелиш! Ако не е тука - тука, ако не е и тука - тука! Ако не е тука и тука - тука! Кой ша залага?
    Желаещи за забогатяване има. Следят втренчено движението на топчето, опитват се да запомнят къде е било преди секунда, мъчат се да преценят къде е сега.
   - Тука! - казва брадясал чичко и забива ноктест показалец в една от кутийките.
    Да, обаче не! Цъ! Няма го там топчето, няма го и левчето на чичкото.
    След малко се явява нов кандидат и ново левче потъва в кафявата шепа.
    - Ако не е тука - тука, ако не е и тука - тука! Вие господине, видяхте ли го де е?
    - Абе, идиоти, що си давате парите, бе! - провиква се неочаквано от тълпата мъж на средна възраст. - Брей, че загубени хора, знайш!
    Тълпата настръхва.
    - Не залагай бе, простако! - продължава мъжът. - Не залагай бе, тъпанарино! Не ти ли е ясно, че няма да спечелиш!
    Тълпата настръхва още повече.
    - Прост народ сме и това си е! - не спира онзи, а тълпата от своя страна не спира да настръхва.
    - Тиквеници с тиквеници! - заключава той. - Направо нямам думи!
    Всъщност и да имаше още думи, едва ли би могъл да ги каже. Вече са го съборили на тротоара и го бият. Бият го и го ритат със същия мерак, с който искат да разберат къде точно се е спряло топчето.
   Допивам си киселата бира и отивам да го ритна и аз. На оня, на мошеника, който ме лъже, мога да му простя, но на такъв, дето ми убива илюзиите...

   АУУУ, СТОЙЧОООО!


   Странен е нашият град, странни неща стават в него. Ето, в последните години например, се появиха много екстрасенси. Горе-долу всеки втори жител на града е екстрасенс. И говори с Бога. Наплодиха се и много бизнесмени. Те пък говорят с мобифони. А има и такива, които говорят с Бога посредством мобифон.
    Наблюдавали сме следната сцена в кварталната кръчма:
    Човек долепва мобифона до бузата си и казва:
    - Боже, дай една мастика!
    Сервитьорът Божко търчи и след малко мастиката: трак! - на масата.
    Иди, че бъди атеист при това положение!
    Впрочем атеистите съвсем изчезнаха. Всеки в града вече вярва в нещо. Едни вярват в Христос, други в Буда или в Мохамед, но най-много вярват в застрахователните фирми. Защото практиката показва - ако не вярваш в застрахователните фирми и не се застраховаш - я ток ще те тресне, я пистолет, я пък пожар ще те сполети.
    Появиха се в нашия град и зелени човечета. Няколко жени забременяха от тях а няколко мъже ядоха бой. По същото това смутно време на бой и забременяване една врачка-екстрасенс от цигански произход говори с Бога, изясни въпроса на най-високо ниво и каза, че не са туй зелени човечета, душко, туй са от зелените патрули, дето заран клечат край реката, а вечер пият гроздова в парка, обаче битият си е бит, а забременелият - забременял.
    Същата тази врачка-екстрасенс разказваше и за друга странна случка, която се случила в нашия град. Както си вървяла тя една сутрин през площада, отивала по нейни си - екстрасенски работи, изведнъж паметникът на Хаджи Димитър я попитал:
    - Кажи ми. сестро, де е Караджата?
    - Онемях! - кръстеше се екстрасенската. - Онемях, душко, щото как да му кажа, че Караджата е в бараката на свекър ми?!
    После, когато наистина намериха бюста на войводата там, свекър й я бухна с парче от бордюр и тя съвсем онемя, но за кратко.
    И още много, и много странни неща ставаха в нашия град, но последното, което се случи, дава надежди, че работите ще тръгнат на добре.
    Оня ден заваля дъжд. Друг път, като завали и загърми, алармите на колите почват да вият както си вие аларма. Една вие "инуу-минуу", друга вие "ауа-ауа", трета вие "пю-пюкъррр", а сега като загърмя и затрещя, алармите пак се включиха. обаче една вика "инуу-минуу, Пешооо!", друга вика "аууу, Стойчооо!". а трета направо псува - "пю-пю-къррр, мамка ви бандитска, пак ли ме краднете, пю-пю-пю, вашшшта мама!".
    Ей затова в града си мислим, че работите отиват на към добро, на към нормализиране, понеже, щом машината вземе да се очовечава, това предсказва, че и хората скоро ще се очовечат. Даже и екстрасенсите са на същото мнение. Макар че кой знае?

   ФАКТОРЪТ "ПОПЛАЧИ"


    Събудих се от познат шум. Жена ми пак трошеше чинии в кухнята.
    Станах, избръснах се, хвърлих си един душ. Познатият шум продължаваше.
    Влязох в кухнята, налях си кафе, запалих си цигара и попитах защо баш сега - в период на криза, инфлация, скъпотия и балкански конфликти трябва да се унищожава семейният инвентар. Всъщност нищо такова не попитах - само погледнах жена си. Женени сме от двайсет години и вече се разбираме само с поглед, думите са напълно излишни.
    Тя също ме погледна. Впрочем, преди това прасна още една чиния в мивката и чак тогава ме погледна. В очите й прочетох следното:
    "Защо троша чинии ли?! Аз, като те фрасна с кафеника по махмурлийската кратуна, ще разбереш защо! Не стига, че носи пари вкъщи от дъжд на вятър, не стига, че постоянно лъха ту на бъчва, ту на пивоварна, не стига, че втори месец се мъкне с оная русата от Павликени, дето дори не е руса, ами изрусена, не стига всичко това, но има нахалството и въпроси да задава! Господи, защо не послушах мама, когато ми казваше да не се женя за тебе!"
    Всичко това, дума по дума, прочетох в погледа й.
    Разбира се, веднага казах - този път гласно, че не се мъкна с никакви - нито руси, нито изрусени, още по-малко пък от Павликени.
    - Виж, - казах, - дори рима се получи: "изрусени" - "Павликени"! А що се отнася до парите - обясних ти вече: криза, рецесия, инфлация, преходен период... Потърпи още малко!
    "Не мога да търпя повече!" - кресна с поглед жена ми и фрасна следващия супник в стената.
    - Ами тогава си поплачи! - посъветвах я аз, допивайки кафето секунда преди да е посегнала към чашката, в която го бях налял. - Поплачи си, ще ти олекне!
    Тя моментално се разплака над пълната с парчета мивка.
    Облякох се и тръгнах на работа.
    В асансьора се засякох с Харизанов от горния етаж.
    - Добре, че те видях, братко! - хвана ме за реверите той. - Само ти можеш да ме разбереш! Съкратиха ме от службата, обраха ми апартамента, а вчера някакъв изрод ми взривил запорожеца, моля ти се! Виждаш ли докъде стигнахме! Кажи ми, братко, посъветвай ме какво да правя!
    - Що не си поплачеш? - попитах го аз. - Поплачи си, може да ти олекне!
    Харизанов безутешно се разрида на рамото ми. На улицата случайно срещнах познат министър. По-рано нямах такива познати, но откакто всеки българин е или бивш или настоящ министър, подобни срещи не са рядко явление.
    - Ще се гръмна! - заплаши ме моят познат министър, пожелал да остане анонимен. - Ще се гръмна като едното нищо! Колегите - идиоти! Подчинените ми, дето ги наследих от оня идиот, предшественика - и те идиоти! Депутатите - идиоти! Как да не се гръмнеш в такава идиотска държава!
    И него го посъветвах да си поплаче. Все пак - по-безболезнено е от гръмването. Пък и може да се окаже, че има по-голям ефект.
    Едри министерски сълзи подмокриха скъпата му вратовръзка.
    "Поплачи си, може да ти олекне!" - този съвет дадох поне на още десетина души през деня.
    Привечер, прибирайки се към къщи, забелязах цели тълпи от плачещи хора - явно моят метод бе намерил доста последователи.
    Слънцето залязваше, хората плачеха, а покрай тротоарите бълбукаха игриви бистри ручейчета.
    Изведнъж една гореща като ютия мисъл се заблъска в главата ми: "Господи! Дали пък по този начин не е потънала и древната Атлантида?!"


    ИДИОТИ ЗАДАВАТ ВЪПРОСИ


    Не мога да разбера какъв е тоя отвратителен навик на хората - да се питат един-друг "как си?"! Да се задава тоя въпрос, от една страна, е нечовешко, а от друга - опасно!
    Ето, среща ме миналата седмица един познат. Даже полупознат. Дори името му не мога да си спомня точно. Пешо, Гошо - нещо такова. Или може би - Никифор... Няма значение! Та същият този Атанас ми подава ръка и ме пита как съм.
    - Добре съм - отвръщам.
    Толкоз. После - чао, чао - и се разделихме. Той си тръгна в неговата посока, аз - в мойта.
    Вървя си аз в мойта посока и изведнъж ме хваща яд. Абе, тоя кретен, казвам си, Кузман ли беше, къв беше, кво го интересува как съм?! Естествено, че хич не го интересува! Обаче пита по навик! И аз, говедото с говедо, също по навик "добре съм"! И кво ми е добрето, ако се замислиш?! Заплатата ли ми е добра или съм получил мелница от реституцията? Или може би съм си платил парното, върнал съм си заемите и сега отивам да си купя осем пуйки за празниците?! Идиот! И той идиот, че по навик пита, и аз идиот, че по навик отговарям!
    Продължавам да вървя и продължавам да псувам. Добре съм бил! Апартамента ми разбиха ли го? Разбиха го! Жена ми безработна ли е'? От шест години! Аз съм бил добре! Ми като съм толкова добре, минувачите наоколо що не се тръшкат от завист? Не, не, аз съм си виновен! Но повече е виновна оная гадина - Герасим ли беше, кой беше, дето ме попита как съм! Ако не ме беше попитал, аз хич нямаше и да се сетя! Щях да си вървя и да си свирукам потпури от популярни опери! А той - "здрасти, как си?"! И ми разби спокойствието за цяла седмица напред! Ама що не ми падне втори път! И пак така, по навик, да ме пита как съм! Много хубаво ще му обясня аз на него как съм!
    И тъкмо си разсъждавам по тоя начин - изведнъж срещу мене друг познат. Ама и той - полупознат. И неговото име не си спомням - Гошо, Пешо, Станимир - нещо подобно.
    И аз - по навик:
    Здравей, как си?
    Че като ме замлати пустият му Трайчо! Бой, бой... Нищо не казва, само бие!
    Събудих се в "Пирогов". След колко време - не знам. Над мене - човек в бяло. Явно - лекар.
    - Как сте? - пита.
    Малееей, докторе, ако не бях целият в гипс, щях да ти кажа аз как съм, обаче имаш късмет!

 

   ИНДИАНСКО КАПРИЧИО


    Белите винаги са се опитвали да накарат индианците да изоставят начина си на живот и да заживеят като бели...
    Уамдитанка (Големият орел) от сиуксите сантии
    "Те ни дадоха много обещания, толкова много, че дори не мога да си ги спомня, но не ги изпълниха, освен едно: обещаха да ни отнемат земята и я отнеха..."
    Мапиуа лута (Червеният облак) от сиуксите оглала
    "Преди две години дойдох по този път, като следвах бизоните, за да могат моите жени и деца да имат охранени бузи и топли тела. Но войниците стреляха по нас и оттогава насетне сме като в гръмотевична буря и не знаем кой път да поемем. "
    Пара-уа-самен (Десет мечки) от команчите ямпарика
    "Преди десет години ние поискахме да живеем като бели хора. Ние изгонихме червения вожд, скарахме се с големия рус брат и отворихме сърцето си за големия бял баща. Ние искахме нашите деца да имат охранени бузи, а нашите жени да имат топли тела. Тогава големият бял баща каза "О'кей!" и обеща да ни изпрати жълта царевица и зелени пари. Ние повярвахме на големия бял баща. Но той ни изпрати само царевица, а за зелените пари каза "Друг път!" Без зелените пари нашите деца никога няма да имат охранени бузи, а топлите тела на нашите жени отидоха при войниците на големите бели вождове и сега ние зъзнем в нашите вигвами и сънуваме срамни сънища. Ние много пъти изпращахме наши вождове при големия бял баща. Те му казаха, че сме гладни и зъзнем, че царевицата е свършила и че бизоните са изклани от шаманите ликвидатори. И какво каза тогава големият бял баща? Големият бял баща каза "Добре!" и вместо зелени пари ни изпрати зелени съветници. Ние не искахме зелените съветници, защото зеленият съветник е по-лош и от койота. Той ще ти каже: "Недей да правиш пушки, недей да правиш нищо, прави само ембарго!". Ние сме съгласни да правим ембарго, но от него нашите стомаси хлътват още повече и нашата луна свети още по-студено. Ние казахме това на големия бял баща, но той ни каза: "Нищо! Продължавайте!" И каза още: "Майната ви!" Ние не знаем какво значи това на езика на големия бял баща, но на нашия език това значи много лошо нещо. Нима големият бял баща желае и ние, подобно на нашите западни братя, да стъпим върху пътеката на войната, за да си спомни той, че сме искали да живеем като бели хора?! Или трябва да свалим от позорния стълб стария червен вожд? В коремите ни вият вече бесни кучета, а телата ни посиняват от студ! Нима големият бял баща не знае, че от премръзнал и гладен индианец може да се очаква всичко?"
    Дим Беж (Гладният поглед) от източните индианци


   ПОЛИЦАЙ МИ СМИГА, МАМО!


    Стоп-палката лъсна пред фаровете ми и аз инстинктивно набих спирачките.
    Катаджии. Двама.
    - Сержант Костов! - представи се единият.
    - Сержант Пешев! - отрапортува и вторият.
    Изгасих двигателя и ги погледнах въпросително.
    - Сто долара! - каза сержант Костов.
    - Защо?! - учудих се не без основание аз.
    - Ми щото те спряхме - обясни сержант Пешев.
    - Да де, но защо ме спряхте?
    - Ми за да ти земем сто долара! - чистосърдечно отвърна сержант Пешев.
    Логиката му бе желязна, нямаше какво да кажа. За всеки случай обаче се опитах да възразя:
    - Ама аз не съм направил никакво нарушение!...
    - Айде де! - весело се засмя сержант Пешев. - Няма шофьор, който да не е направил нарушение!
    - Така е - съгласих се. - Но в момента не съм нарушил нищо!
    - В момента не си, но в някой друг момент - си! Така че давай сто долара, стига сме се разправяли!
    Отвърнах, че нямам сто долара. Сержантите попитаха какво имам тогава. Марки? Казах, че и марки нямам.
    Двамата ме изгледаха с презрение.
    - Ти кво работиш бе, мой човек? - поинтересува се сержант Костов.
    Отговорих, че съм певец. Оперен.
    - Малеййй! - със съжаление поклати глава сержантът. - Ти верно си много зян бе, мой човек! Вчера спрехме един художник. Виж, това по е занаят! Пари нямаше, ама ни даде по една картина. Жената веднага я закачи у кухнята. А ти - певец!
    - Мога да ви изпея нещо! - плахо предложих аз. - Обичате ли арията на Каварадоси?
    - Абе, я мани тая работа! - с погнуса се изплю сержант Пешев. - Ария! Пръстен немаш ли? Венчална халка?
    Казах им, че нямам нито пръстен, нито венчална халка.
    - Давай тогава квото имаш! - с досада рече сержант Костов. - Давай, стига си ни губил времето!
    Прерових всичките си джобове и с мъка събрах три лева. Взеха ги с отвращение.
    - Ей, момчета - попитах, докато те си деляха парите, вие да не сте менте-катаджии?
    - Ми менте сме, разбира се! - отвърна сержант Пешев. - Ако бехме истински, щеше ли да се отървеш с три лева?!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories