bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

      

Живот втора употреба

(IIчаст)

 

Dolomites Italy

Димитър Бежански

 

   
    СИНОНИМИЗАЦИЯ

 

   СЪСЕДЪТ В РОДНОТО МИ СЕЛО дядо Станко имаше малък дефект в говора - не можеше да казва "р". Сега повечето телевизионни журналистки имат тоя дефект и хич не се притесняват, но той се притесняваше, и то - доста.
   По тая причина си беше изработил цяла система на говорене, при която изобщо не се налагаше да употребява омразния му звук "р".
   Ако тръгнеше, да речем, за Перник, дядо Станко обясняваше, че отива "оттатък Темелково". Ако пък ставаше дума за град Радомир, казваше "отсам Темелково". Кравата наричаше женски вол, а жена си Райна - моята чума или просто чумата - за по-кратко.
   Изобщо нямаше дума в българския език, на която дядо Станко да не бе намерил подходящ за нея синоним. Имаше си дори своя скоропоговорка, с която да забавлява внуците, различна от оная, неудобната - за Петър, дето плете плет и през три пръта преплита. Неговата скоропоговорка беше:
   "Пет петачета под път, пет петачета над път."
   Колкото пъти ние, хлапетата от махалата, го предизвиквахме да каже някоя трудна за него дума, толкова пъти старецът отговаряше невъзмутимо и без да се замисли с удобния му заместител:
   - Дядо Станко, кажи "кабриолет"!
   - Файтон.
   - Кажи "револвер"!
   - Пищов.
   - Кажи "февруари"!
   - Малък Сечко.
   - Кажи "риба"!
   - Водно свинче.
   Така си и умря дядото (помина се), закараха го (отвезоха го) в гробищата (оттатък Йовановата къшла) и го погребаха (затулиха му слънцето), без нито веднъж в живота си да е изрекъл дума със звук "р".
   А ние - съседските деца, още оттогава разбрахме, че когато нещата не се наричат с истинските им имена, винаги се прикрива някакъв дефект.


   ГОДЕЖАРИ
   

   Годежът започна според утвърдения от вековете сценарий.
   Гостите насядаха край масата и след втората ракия и възгласа "Ха, наздраве, кога сме най-зле - така да сме!" най-старият от тях започна дипломатичен разговор, от който се разбра, че гостите са тръгнали да купуват добиче, пък чули, че в тая къща, разгеле, има за продан, та се отбили...
   Бащата на "добичето", което през това време (изчервено от смущение) разнасяше салати, отвърна, че да, има такова нещо, тоест телето е налице (смях и наздравици), но не се продава, а се подарява. Въпросът е обаче дали тези, на които ще бъде подарено, ще се грижат за него по подобаващ начин.
   Последва декларация от страна на гостите, че има си хас, щяха ли да бият те толкова път (чак от съседното село!), ако не могат да отговорят на едно толкова елементарно условие.
   Нови наздравици и нов въпрос:
   - Ами така и така сме дошли, нямате ли и мома за женене? Пусти късмет - оказа се, че домакините имат и мома за женене! Като чуха това, гостите толкова се зарадваха, че се отказаха от телето и заявиха, че ще вземат само момата, стига да им я дадат, разбира се.
   - Ха, наздраве по тоя случай!
   Денят на сватбата бе уговорен веднага, на масата се появиха нови шишета ракия, нови салати и три кофи с кюфтета. Бяха въведени обръщенията "свате" и "сватя".
   Един от сватовете-гости напусна незабелязано компанията и тръгна из къщата с цел да открадне нещо. Такъв бил обичаят. Една от сватите-домакини обаче моментално усети липсата му и пъргаво хукна към кухнята, където залови крадеца в мига, когато той напъхваше под ризата си плитка чесън. И това влизало в обичая - едните да се опитват да крадат, другите да се опитват да ги хванат. Последваха изискани шеги. Всичко живо се интересувате къде точно сватът-крадец е напъхал откраднатото и как точно сватята-страж го е измъкнала оттам.
   Междувременно един от гостите вече беше заспал, положил кротко буза върху две кюфтета, а един от домакините го целуваше нежно по другата, оцапана с лютеница буза, и настойчиво го питаше:
   - Свате, свате, като толкова бързо заспиваш, кой приспива сватята?
   Следващата наздравица беше за това - младите да не заспиват толкова бързо, щото - нали...
   Някой извади отнякъде акордеон. Някой запя нещо, което акордеонистът не успя да налучка. Един от гостите - старшина по звание - извади пистолет, отвори прозореца и гръмна три пъти. Гърмежите събудиха заспалия, но само за малко - колкото да каже "Наздраве!" и пак да тури морна глава в чинията.
   Гледах годежа, вдигах наздравици, дърпах пищова от старшината, за да гръмна и аз през прозореца, и по някое време се запитах как ли става това в Англия.
   Опитах се да си представя група лордове, които отиват при друга група лордове, за да сватосат малкото си лордче за тяхната малка лордка. Опитах се да си представя как един от лордовете-гости, адмирал от флотата на Нейно величество, отваря прозореца на замъка и стреля със служебния си пищов, а после се провиква на английски: "Бре, бре, бре, бреее!"
   Опитах се да си представя и пиян лорд-акордеонист, заспал в чиния с желиран фазан. И как някаква лейди бърка в пазвата на някакъв сър, за да извади оттам задигнатото според обичая томче на Шекспир. И как онзи, адмиралът, си гаси пурата между колелцата от краставица. И как най-старият лорд разказва колко пъти е бил наказван "под оръжие" по време на Първата световна и запрята крачол, за да видят всички белега му. И други неща се опитах да си представя, но не можах. Много има да ни гонят европейците, докато ни стигнат...


    ПАК ЗА ЛЪЖЛИВОТО ОВЧАРЧЕ

- Помоощ, хорааа, вълци нападнаха стадотооо! Помоощ! Вълци нападнаха стадото, хорааа!
   Това е Лъжливото овчарче. Гласът му се носи над поля и дъбрави, над тучни пасища и голи чукари. След малко пак:
   - Хорааа, помогнете, беее! Вълци, вълци нападнаха стадотооо!
   И пак:
   - Вълци, вълциии! Абе, няма ли кой да ми помогнеее! Хора, помооощ!
   Гласът трепти във въздуха, прелита над селските покриви, удря се в планинските склонове и ехото го връща обратно:
   - ...ооощ! ...ълциии!
   Хората обаче не бързат да се притичват на помощ. Хората си седят в селската кръчма, пият си фалшива водка "Царевец" и коктейл "Облак" и се подсмихват под мустак:
   - Вълци! Как пък не! Много лъже пустото му Лъжливо овчарче! Алекси, дай по един облак и от мене!
   Лъжливото овчарче също се усмихва под мустак. Облегнато удобно на един пън и заобиколено от лоши другари, Лъжливото овчарче дояжда във вид на чеверме поредното агне и от време на време си дере гърлото с всички сили:
   - Хора, вълци бе, хорааа!
   - Защо ги лъжеш? - пита го един от лошите другари. Знаеш, че отдавна вече никой не ти вярва...
   - Трай сега - намига му Лъжливото овчарче. - Аз ги лъжа, че има вълци, а те си мислят, че има стадо... И отново протяга ръка към чевермето.


ЖМУЛЬОВЦИ


   Така му викаха не само в селото, ами и в цялата околия - Жмульо - с ударение на последната сричка. Всъщност какво точно значи Жмульо, не мога да ви кажа, но нашият Жмульо напълно заслужаваше прякора си. По-смотан, по-грозен и по-кутсузлия човек не може да се измисли. Ако на пътя има един-единствен камък, Жмульо ще върви, ще върви и ще улучи камъка, да се спъне в него. Ако зло куче се откъсне от синджира, другиго може и да не ухапе, но Жмульовите гащи ще съдере. А пък лицето му - майко мила! Едното око - с перде, другото - кривогледо! Челото - два пръста, носът - като лимонадено шише и постоянно с капка на върха! Да погледнеш и да плюеш!
   Да, обаче Жмульо - такъв, инакъв, но и той мъж, и в неговите жили кръв кипи, и на него му се приженило. И обявил той, че си търси булка - може да е мома, може и вдовица, на парясница също кандисва.
   От нашата околия, разбира се, кандидатка за Жмульовица не се намери, но добри хора му препоръчали една вдовица от Босилеградско. Е, не била съвсем читава и тя, но какво толкова - жена е все пак, всичко си има! А като духнеш лампата, всички жени са еднакви.
   И тръгнал Жмульо за Босилеградско. По онова време не се гледаха много-много визи и паспорти, като обясниш по каква работа си тръгнал, и нашите граничари, и сръбските - пускаха.
   Така че стигнал Жмульо до нужното село, намерил нужната вдовица и й се представил. Казал също така за какво е дошъл.
   Леле, като се разфучала пустата босилеградчанка!
   - Ти ли, бре! - рекла. - Бре, я се погледни, бре! Та я мойта (тук споменала една дума, която не е за цитиране), я мойта - рекла - с барут чу я напуним и чу я гръмнем, ама на тебе па не чу я дадем!
   Като чул тия думи, Жмульо протегнал ръка да я прекъсне и казал:
   - Ти - казал - не ме гледай какъв съм! Знаеш ли на снимка колко убав излизам!
   Па бръкнал в джоба на сетрето и извадил една снимка.
   И наистина! Като погледнеш снимката, няма да кажеш, че тоя Жмульо е оня Жмульо! Бомбе, вратовръзка и капката на носа хич не си личи!
   Повъртяла босилеградчанката снимката в ръце, почудила се, поцъкала с език, пък накрая я притиснала до сърцето си и въздъхнала:
   - Убаво! Айде! Води ме!
   Така наш Жмульо се сдоби с невяста.
   Защо, скъпи читателю, ти разказвам цялата тази история? Защото сегашните наши политици се държат точно като жмульовци. Не ни гледайте - викат - какво правим и какво можем, знаете ли колко хубави предизборни програми сме съчинили!
   А ние пък се държим досущ като босилеградски вдовици!


ДЕТЕЛИНА С ЧЕТИРИ ЛИСТА


   Вчера с цел да спестя малко пари не се качих на тролея, а минах пеша напряко през парка. Парите ми бяха крайно необходими за една малка гроздова, която си бях наумил да изпия в кварталния гараж на Кирето.
   Вървейки през парка, си помислих, че няма да е лошо, ако вместо една малка гроздова изпия една голяма. Тази мисъл доста ме вдъхнови, ето защо тръгнах с наведена глава и с втренчен в краката си поглед. Надявах се преди мене през парка да е минал някой богат заплес, който да е изръсил едно левче (а защо не и две?!), аз да намеря левчето и хоп - малката гроздова ще порасне и ще стане голяма!
   Обаче - ядец! Богатите заплеси явно не ходят пеша и не ръсят из парковете банкноти! С други думи - не намерих никакви левчета. Но намерих... Можете ли да си представите намерих четирилистна детелина!
   Господи, как й се зарадвах! Почувствах се като хлапе, на което току-що са му подарили камионче! На толкова години съм, а за първи път намирам четирилистна детелина - символът на щастието! Идеше ми да подскачам от радост! Или да пея! Или да целуна булдога, който в момента препикаваше липата в края на алеята!
   След половин час, преливащ от емоции, седях в гаража на Кирето и си пиех малката гроздова заедно със съседа Петров - пенсиониран учител по биология. Той също беше спестил сума ти пари, защото решил да откаже цигарите и не си купил полагащия му се пакет "Арда".
   Разбира се, реших да му се похваля и гордо извадих скътаната в паспорта детелина. Той я погледна разсеяно и каза:
   - Мутант!
   - Как така - мутант?! - учудих се аз.
   - Ами ей така - мутант! Все едно - теле с две глави! Настъпило е някакво объркване в гените й и готово! Можеш да ми вярваш - цял живот към преподавал биология.
   - Искаш да кажеш, че е изрод?!
   - Точно това искам да кажа.
   Въздъхнах разочаровано:
   - Пък аз толкова й се радвах, дявол да го вземе!
   Пенсионираният учител Петров отпи от ракията и мрачно рече:
   - Моето момче, не си ли забелязал, че в живота често става така? Радваме се на нещо, радваме се, а в крайна сметка се оказва, че сме се радвали на някакъв изрод!
   Станах и помолих Кирето да ми сипе още една малка. На вересия.

 


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories