bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Раздяла®

 

 

Цветан Войнов

 

 

    Усещаше, че постепенно изпада в безтегловност.
   Обикаляше вече няколко дни, но не можеше да си намери работа. Безработицата бе добила неимоверни размери. По-лесно бе да намери работа като бодигард или бияч, отколкото някаква по-почтена професия. Когато на няколко пъти му предложиха същото, отказа.
    - Искам да откарам Цветето на Димово. - каза Аксиния. - Там поне майка и татко ще и обръщат внимание и през есента ще бъде по-добре нахранена. Там поне сега има зеленчуци в изобилие. Каквото е за тях, това ще е и за нея. Даже на детето ще обръщат по-голямо внимание, нали им е внучка.
    Лъчезар подложи нейните думи на размишление и се съгласи.
   Аксиния също вече бе дипломирана начална учителка, но поради липса на място или някаква друга възможност, сама беше направила избор и бе постъпила временно като чистачка в Седмо основно училище, с надеждата скоро там да се отвори място за учителка.
    Тя напълни трите чанти с багаж и каза:
    - Ще ни помогнеш ли да занесем всичко това до гарата?
    - Разбира се. Но защо взимаш толкова много багаж? Нали в неделя се връщаш? В понеделник си на работа?
    - Това са повечето дрехи на Цветето, нека да имат повече дрехи под ръка за смяна. А другите са мои стари дрехи, които скоро не съм носила и не са ми нужни тук.
    - Но тук почти не останаха дрехи на детето. Събрала си всичко, като, че ли няма да се връща повече?
    - Няма нищо такова. Зимата ще я доведем обратно.
    Лъчезар замълча.
    На сутринта Аксиния каза:
    - Аз взимам две чанти в ръце и тръгвам напред, за да се наредя и да купя билети. Ти вземи другата чанта и Цветето. - и излезе.
   Лъчезар обу обувките на момиченцето и му върза връзките, като обясняваше как връзките се правят на панделки.
    Вгледа се в очите на детето и каза:
    - Милата принцеса на татко! - и я целуна по бузките и след това я прегърна. - Искам да слушкаш много там в Димово татко и като мине есента, да се върнеш мно-о-о-го пораснала!
    Момиченцето го гледаше с непорочните си очи и се усмихваше.
   - Хайде татко, давай ръчичка, че закъснявяме!Ако изпуснем влака, мама ще има да ни пее след това на главите. Бързо! Бързо!
    Той хвана ръчичката на момиченцето, заключи и грабна чантата в другата си ръка.
    Излязоха от асансьора и се затичаха надолу по асфалта.
    Скоро момиченцето се умори.
    - Тати, аз не мога повече да тичам! - казваше на пресекулки то. Дъхът му се превръщаше на пара в хладния въздух.
    Бащата спря, грабна я в прегръдките си, грабна тежката чанта в другата ръка и затича отново клатушкайки се.
    - Няма начин тати, ще изпуснем влакчето!
    Скоро и той се умори от двете тежести, постави внимателно детето да стъпи и продума:
    - Тати и аз не мога повече така, ще припадна. Хайде да потичаме заедно, още малко, хайде заедно двамата, защото мама ще ни направи на пестил и двамата. Знаеш каква е станала напоследък. Заради майка си и баща си винаги е вършила всевъзможни глупостти.
    Детето тичаше с зачервени бузки, носено във вихъра, от ръката на баща си.
    - Тати, не мога повече! Не искам да ходя на Димово! Искам си тук в Благоевград.
    Бащата спря и приклекна до детето.
    - Знам тати! Знам! Но тази мама, тя така е решила. Ако аз и бях казал: "Не няма да я водиш", тя щеше да измисли друг начин и пак щеше да те отведе. И на мен ми е много гадно тати, но какво мога да направя?!
    Той сгуши детското телце отново до гърдите си и разцелува бузките му.
    - Аз ще те нося тати. Хайде!
    И той затича с последни сили, защото видя, че влакът навлиза в перона.
    Когато стъпиха на плочника пред коловоза, Аксиния вече се беше качила във влака и каза:
    - Подай ми я!
    Бащата клекна пред дъщеря си, очите му се напълниха, погледа детето в очите и каза:
    - Тати, помни, че винаги ще те обичам безкрайно много! Няма да им се плашиш там много в Димово и ако те ударят или те тормозят за нещо им кажи: - Моят татко ще дойде и ще ви строши главите!
    Хайде тати! Да се разделяме, макар, че винаги съм мразил разделите в живота си.
    Обичам те много тати!
    - И аз тебе! - каза момиченцето, прегърна го с малките си ръчички през шията и разцелува двете му бузи. - Тати, боцкаш! - засмя се детето.
    - Това не е важно сега. Тати, обичам те, помни това!
    - Хайде, подай ми я! - подвикна Аксиния, защото влакът се задвижи, вперила стъклен поглед в него.
    Лъчезар хвърли чантата пред краката и и след това повдигна детето и в движение го постави на площадката.
    - Тати дръж се за ръчката! И, чао!
    Той скочи, замаха с ръка и извика гледайки само в детето:
    - Обичам те тати!
    - И аз теб тати-и-и! - махаше с една ръчичка детето.
    Това беше последното им сбогуване.
    През останалата част от живота си, бащата винаги щеше да си спомня махащото му за сбогом момиченце, застанало в цветния си анцуг, на площадката до вратата на вагона и думите ехтящи в хладния въздух:
    - И ... аз ... та-ти-и!!!

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories