bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Миленка®

 

 

 

Цветан Войнов

 

 

        В съботата преди празника, четиримата другари от детинство, приятели и ергени Райчо, Блажко, Страшил и Танаско седнаха на една отстранена маса в кръчмата, за да подготвят план за предстоящата конспирация.
        Взеха си по едно малко питие, както бе традиционно за младите хора в онези времена и се разприказваха като за начало на разни теми.
        - Стига сме говорили глупости, ами давайте да обмислим как ще решим въпроса с Танас! - каза властно най-едрият от тях Райчо и тропна по навик с юмрук по масата.
        И четиримата се поогледаха, да не би някой да е чул думите му. А тропането по масата, въобще не бяха го нито видяли, нито усетили.
        - По тихо! - просъска смутено Танас. - Недей така! Не искам някой да разбере, докато работата не стане.
        - Добре де - вдигна ръце къдрокосият Райко - какво толкоз, нали ще я крадем и така и така хората пак ще научат?
        - Ами ако работата не стане? - произнесе притеснен Танас.
        - А-а-а, бре Танаско, Танаско! - изсмя се силно, черномурният Страшил. Какъв ергенин си ти бе, когато те е срам да го кажеш, та камо ли да го направиш бре? - и осъзнал обстановката додаде - Не наричам нещата с истинските имена, нали така се разбрахме!? Нали казахме, че е нужна конспирация. Ето съобразявам се.
        - Хайде младежи, стига! - намеси се и Блажко, белолик левент с кестеняво медни къдрици. - Не можем ли като мъже да решим какво да правим и утре да го сторим? Какво само ще си дърдорим така на халос празни приказки?
        Представям си, че ако пийнем по още едно ракия - пък каква ли ще става тя тогава!? Няма да мога да ви спра да бърборите. Затова още сега трябва да решим, какво трябва да направим утре.
        - Ами аз мисля да я издебнем, когато иде някъде по в страни - рече Райчо. - Хубаво е да стане, когато няма много хора около нея.
        - Абе да няма хора - събор е, ще има хора - каза Страшил. - Аз предлагам, да се разделим в четирите страни на площада и когато някой забележи подходяща ситуация, ще даде знак и на другите. Тогава се събираме за секунди и четиримата, дигаме я на рамо и я носим направо у Танас.
        Всички погледнаха към Танаско, младото хубаво момче, със смесени черномурни черти на лицето си, малко срамежлив и малко по-дребен от другите, но когато си наумеше нещо, щеше да се изяде с парцалите - както се шегуваха помежду си - ако не го стореше.
        Сега вече бе решил, че е харесал Миленка и бе рекъл пред другарите си, че мрели - гинали, трябва да я грабнат и да му я отведат в къщи. А от там вече нямаше къде да бяга. Пък и да бяга след това няма вероятност - щом хората разберат, че преспала у неговата къща! Ако не я е срам пред цялото село - нека бяга.
        - Ти Танасе разговаряли с нея? - запита Блажко. - Подготви ли я поне?
        - Не съм говорил - тихо отрони и стисна зъби Танаско. - Какво ще и говоря, ами ако не се съгласи?
        - О-хо-о! - изсмя се от сърце Блажко. - Свадбата е готова - само булката не знае нищо!
        Всички, дори и Танаско се захилиха на такава подобна тирикатщина.
        - Е, каква ще е тая?!? - не можейки да се спре, говореше Райчо. - Значи ние като приятели ще я издебнем, ще я откраднем, ще ти я отведем, ами ако тя вземе нощес да ти избяга, а? - потупа той здраво Танаско по рамото.
        - Няма да избяга - отвърна само, бъдещият младоженец.
        - Как няма да избяга? - тупна го и Страшил по гърба, неспирайки да се хили. - Ти пък откъде си толкова сигурен?
        - Сигурен съм - отговори кротко Танас.
        - Стига сте се бъзикали с човека! - прекъсна ги Блажко. - Ще ми се да ви видя, когато дойде време и вие да се жените!
        Сега се правите на големи дяволи - тогава ще ви питам, как ще се чувствате.
        Затова предлагам, сега да тръгваме, за да не направи някой главата и да се маскира на пиян и да вземе след това да се раздрънка пред някой, а утре ще се движим между хората по двама или по единично и ще издебнем подходящия момент.
        Както каза Страшо, щом се появи сгодна ситуация - грабваме я и бегом до Танаскови.
        Всички изразиха единодушно съгласието си и скоро се разделиха.
        На следващата вечер всички се разхождаха и разговаряха с приятели или познати, както правеха обикновено по празниците.
        Духовата музика, настанила се на издигнатата трибуна, сипеше горещи хоро след хоро.
        Младите булки и моми празнично облечени тресяха бузи в ритъма на буйните тактове, а тук-там между тях се захващаха и буйни младежи или стари мъже игроорци със присвяткащи погледи.
        По-възрастните жени пременени в едновремешни домашно ткани клашници или фустани, държани от десетилетия в моминските им съндъци и извадени само заради празника, по някое време, не можеха вече да издържат и се предаваха на младата кръв, отново завряла и събудила се в жилите им. Хващаха се току до най-пъргавите млади невести и скачаха дори по-чевръсто от тях, но с някакво си тяхно възрастово достойнство.
        Миленка вървеше с нейните дружки от сергия на сергия и оглеждаше лъщящите дрънкулки и джинджурии.
        Лъскавите и слънчеви коси проблясваха на осветлението разпръсквано от накачените като гирлянди лампи.
        Подареният и от баба и едновремешен фустан с бяла риза отдолу, стоеше плътно по нея и подчертаваше формите и. Бялата разтворена тъкан отпред, едва удържаше младата напъпила гръд. Белите и обущета я пристягаха леко и я караха да пристъпва внимателно и кокетно като принцеса.
        Хубостта и беше впечатляваща и всички неволно извръщаха глави подир нея, да я погледат и да и се полюбуват.
        Не един и двама бяха ощипани под лакътя, така както бяха хванати под ръка от благоверните си, родили им по няколко дечица.
        Четиримата другари изправили глави, над неспирно движещото се като мравуняк множество дебнеха и когато Миленка отиде с дружките си по нужда в близките храсти, четиримата мигом се втурнаха и я грабнаха.
        Тичаха нататък, без да гледат къде стъпват в нощта.
        Миленка в един момент окопитила се от ужаса на нападението, се развика високо, та да я чуят чак до площада.
        - О-ле-ле, хора-а-а! Открадоха ме! Помощ, открадоха ме! Хора-а-а! О-ле-ле-е!
        Танаско стреснат пусна отпред краката и, и тя стъпи на земята.
        Другите също отдръпнаха ръцете си.
        - И, сега какво? - рече задъхан Райчо.
        - Абе, хайде да я носим - какво ще я чакаме! - рече Страшо. - Ще вземе да дотича някой, ще се чудим какво да правим после.
        - Какво врещиш толкова, ма? - викна Блажко към Миленка. - Ще вдигнеш и мъртвите така! Не те ли е срам?! Танасе, какво да правим? - обърна се той към приятеля си.
        - Ами, ако не иска, да я оставим тук, пък тя да си върви. Щом толкова се е развикала, че не иска. Щом не иска… - предаде се Танаско.
        - Абе, ей момчета, аз че викам - викам - каза Миленка - но това си е за пред хората. А вие си ме носете! - засмя се чаровно тя и белите и зъби блеснаха на пълноликата луна.
        Тя леко премести кичур отскубнал се от плитката и зад ухото си.
        Изгледа всеки поотделно и усмихната рече:
        - Е, хайде, носете ме!
       

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories