bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

   Ябълката 

   

Moonlit Ride

Цветан Бекяров

 

    ТАЗИ НОСТАЛГИЯ МЕ ПРЕСЛЕДВА дълги години...
    Докато в една предесенна вечер, пълна с морска сол и вятър, с мирис на близки студове и изгоряло лято изкарах лодката на един пустинен бряг. Листа от злато бягаха по крайбрежната ивица, чайките крякаха около мен, но аз се чувствах самотен и изоставен от всяка земна суета. Нагоре покрай буруните се виждаха обрасли тревисти пътечки, есента звънтеше в клоните на дърветата, всичко беше заспало и вечно. Но така сякаш беше по-добре. Защото от много време насам усещах, че вдишвам истинския мирис на море. На моето море!
    А то продължаваше да се бълника пред краката ми, котвата беше ръждясала, събрала смеха на всички момичета от лятото и вече уморена от чакане лежеше на бака, за да я боядисам. Нищо не ми се правеше.
    Просто исках да вървя, да вървя, макар и да се успокоявах, че до хоризонта ще си остане същото разстояние. Но кое ли ме караше постоянно да тичам към черната нишка на хоризонта?...
    Загледах се в кехлибарения пясък. Някой беше ми казал, че тук на този бряг мога да намеря истинска зряла ябълка, която да дам на змията да изяде. Изгониха ме от Рая, просто си отидоха от мен, без да ме питат, и макар да ми харесваше въжделената градина, сега напук на всичко бях сам.
    Да се изядеш от яд!
    Лятото свърши, а до следващото имаше толкова много време...
    Над главата ми странно се нижеха сивите хълмове на облаците, мълчаливо бягаха по безименните си пътища и без да искат, докосваха сънищата на моите неизживени копнежи и все още несбъднати мечти. Гледах ги и те ме връщаха няколко месеца назад сред звън на китара, безгрижен женски смях, люлякова нощ и шумолене на падаща на земята рокля. Сега всичко беше свършило!
    Сега трябваше да намеря само ябълката и да стъпя здраво на земята...
    Не, не съм! Не съм изчезнал или напуснал своя свят. Или изгубил доверие от ближните. Прекрачил границата на моята душа все още воювам с душите на подобните си, за да прегърна цялата интимност на вселената... Но колко сладки могат да бъдат понякога дребнавите грижи от бедното ежедневие на моята есенна младост!
    Намерих я скрита между камъните - едра, сочно натежала, недокоснато зряла, очакваща да я взема между дланите си.
    В този момент се обърнах назад, погледнах към варката и се сепнах! До нея стоеше момиче и пушеше цигара. То се подпираше с ръка на скармуса и гледаше право към мен.
    Грабнах ябълката, скрих я в пазвата си и хукнах обратно по кехлибарения пясък. Струваше ми се, че тичам по крайбрежната ивица на моя живот, от едната страна на която имаше цяла пустиня от спомени, а от другата започваше морето от надежди и разочарования.
    - Какво правиш там! - викнах аз. - Изчезвай и да те няма!
    Момичето мълчаливо ме погледна и подръпна от цигарата. После за миг потъна в разноцветната плетка на мислите си, постави ръцете си на кръста и заприлича на амфора.
    - Казвам се Евгения - рече тя. - Затова, ако обичаш, бъди малко по-учтив.
    Спрях се като закован. От едната страна все така се носеха космическите пясъци на самотните плажове, а от другата морето мъркаше сънливата си песен.
    - Казах ти да се махнеш оттук! Решил съм цяла вечност да бъда сам!.
    Евгения само хвърли угарката на пясъка и се усмихна.
    - Не бъди толкова горд - рече тя. - Един живот живеем. Затова вкарвай варката в морето и да вървим! Пък каквото стане...
    Боже! Най-сетне се почувствах отхвърлен, но не разпънат!
    Поколебах се за малко. И едва сега успях да я разгледам по-добре - руса коса, леко размазан грим, стройни крака и нищо повече! Нима бях търсил точно това през цялата си младост! Погледнах я отново, хванах се за борда на лодката и с момичето натиснахме от двете страни. Фелензите изскърцаха отдолу, варката се плъзна леко и се залюшка във водата. Хванах Евгения през кръста, приповдигнах я и тя скочи вътре.
    - Чака ни дълъг път, - напомни ми тя, - набавил ли си всичко необходимо?
    Изсмях й се през зъби. За какъв ме смята?..
    Освободих въженцата, вдигнах прогизналите платна и вятърът заплющя по тях като свирепо куче. Лодката направи бавен поворот и хукна на север, сред необятната мъгла на бъдещето. Но, докато оправях платната, Евгения седна на кърмата и хвана руля.
    - Така няма да се разберем! - троснах се аз. - Мъжът направлява лодката и гледа курса, а жената си гледа само домакинската работа! Във всяка лодка работа колкото щеш...
    Но Евгения само се усмихна презрително и започна да си тананика:
   
    Животът е едно море,
    в което ний сме капитани...

   
    Побеснях!
    Искаше ми се да я хвана с два пръста и да я хвърля през борда. Сама да си пътува по нейното течение. И повече да не ми се мярка пред очите.
    После се уплаших. Та нали е в моята лодка. Наоколо от лодкари не можеш да се разминеш, и все мераклии. Затуй, щом съм я качил в моята, ще я карам докрай!
Стиснах само зъби и отново се сетих за ябълката. Трябваше непременно да намеря змията, за да я изяде. И да се отърва веднъж завинаги...
    А Евгения се държеше така, сякаш нищо не беше се случило и продължаваше да си пее:
   
    Животът е в мрежите на времето...
   
    Сетне изведнъж се спря и ме загледа втренчено.
    - За какво ти е тази ябълка?
    Направих се, че не я чувам и продължих да навивам фалините.
    - За какво ти е бе, глупчо? - Евгения се хвана за борда и бавнешком се приближи до мен.
    - Няма да ти кажа! Моя си работа...
    И в същото време започнах да мисля къде да я скрия, така че да не може да я намери. Момичето постави ръцете си на кръста и отново заприлича на амфора.
    Тогава за пръв път я харесах. Натиснах я на дъното на варката, защото много ми се искаше да й причиня болка. Около дървената карина имаше малко вода, но това нямаше значение. След малко косите и се разпиляха като вълните на целия Евксинтски понт...
    Мина се известно време. Евгения се поуспокои и задряма на рамото ми. А аз съвсем внимателно, за да не разбере, че се грижа за нея, я завих с корабното платно и пак я прегърнах. Не ми се искаше, но я прегръщах, тръпнех от обида, дори ми се плачеше заради онази другата, по която котвата на варката ръждяса и трябваше да я боядисам.
    Прегръщах я, стисках зъби, докато накрая съм заспал... И така вече двадесет години.
    Пътуваме с Евгения на север и на юг - по всичките морета на нашите надежди и разочарования.
    Сега Евгения седи на руля и държи курс към побелелите камънаци на Кали Акра /хубав край, местност/. Погледнах към нея и отведнъж ми се прииска да се разсмея. В едната си ръка държеше ябълката, моята ябълка, от златните години на отминалата младост. Отхапваше по малко от нея и се мъчеше да бъде сериозна. Нищо не й казах. Само обърнах глава настрани, защото в този момент ми се прииска да я целуна, но хванах здраво въжето и се загледах напред...
    Морето блъска дебели вълни в борда на кораба. Толкова години все съм на път. От нямане какво да се прави съм закачил една кука на стената и плета рибарски мрежи. Когато не ми харесат - разплитам и започвам отново. И мислите, и спомените ги сплитам и разплитам като тази мрежа пред мене. Като броеница, зрънце по зрънце, вглеждам се в пробягалото време, изгубено, недооценено или подхвърлено понякога като забравен събеседник. Случвало ми се е да застана срещу себе си, за да си кажа, че нашият личен живот не трябва да бъде само мълчание, глухота на собствения глас и слепота на собственото тяло, когато пред тебе се е ширнало такова море! Че самотата на скитничеството възвръща по същия начин истинността на страданието. Както при поета, свикнал да го търси, който разбира неговото предназначение едва когато го открие. Като художника, който привежда в съгласие с него всички човешки картини край нас, а ние все не можем да го разберем. Или музиканта, чието единствено подръпване на струните поражда звън, неподвластен на никакви човешки и свети писания.
    Затова отново се питам - дали наистина животът е в мрежите на времето?
    Не ми се мисли за тия неща. Сега все онзи последен сън, дето изживях преди заминаване, е пред очите ми - все онази разцъфнала ябълка в двора на къщата, която пропуснах на сбогуване да помириша, е в мислите ми.
    После, като дойда на себе си, започвам съвсем по корабно да се успокоявам, че и на това поредно скитничество ще му дойде краят. Все някой ден наистина ще свърши и когато се върна, ще си откъсна цяло клонче с цветове. А съвсем не се сещам, че дръвчето отдавна ще е прецъфтяло, ябълки ще висят по клоните му, само че отгледани от друг!


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories