bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

           

ЩЕ ПРЕВАЛЯВАТ ЧУЖДИ ДЪЖДОВЕ

 

Nin

Цветан Бекяров

 

 

    БЕШЕ ПО ВРЕМЕТО, когато контрите съвсем ожесточено нападаха Коринто и останалите северни градчета и села, когато военизираните селяни, облечени в зелените униформи на Сандино се виждаха по полетата да събират полудялата от изобилие природа, а изоставените им жени скитаха на стада и се продаваха за едно парче хляб. Всички приличаха на някаква тъмна и всеобхватна вълна, изскочила от дълбините на човешката неправда, която сега, бясна и страховита, заливаше цялата страна. Но хората съвсем боязливо поглеждаха напред, за да видят накъде са се понесли. Затова и движенията им изглеждаха някак си нелепи и объркани, макар че всекиму се искаше да премине тази необуздана ивица от своя живот.
   Беше и по времето, когато вятърът на резки пориви носеше топлите тропически дъждове на Никарагуа, летеше над града преди да се изгуби сред всеобщата влага и огромните улични локви. Всичко беше някак си мътно, лепкаво, смутно и желано.
   И като измама.
   И като истина.
   Всичко се правеше заради едната цел - да не пресъхне семето, да не изгуби лика си какъвто и да е той, в името на идеята и сигурността на вярата, че, щом е победила някъде, дошло е времето да се захванат с нея и те. А над всичко това, самотен и безмълвен, хукнал към висините, откакто съществува земята, бълваше сяра и пара вулканът Vieho, чийто кратер вечерно време светеше като голямо червено око.
    Никъде нямаше кафе!
    Тази нелепа мисъл караше чужденците да се озъртат на всички страни с някаква неуместна и зле скрита жажда, но хората ни поглеждаха учудено и сякаш да се извинят сочеха крайпътните полета и казваха: "Ето го! Сега все още никне. Какво да ви дадем?"
    Затова пък контрабандистите криеха по домовете си пълни чували и чакаха удобен случай да го продадат.
    Намерих един такъв - полуиндианец, с дълги виснали като на старите украински хохоли мустаци, заведе ме у тях, посочи чувалите и рече:
    - Това е всичко...
    Къщата, в която живееше многобройното му семейство имаше две стаи, вътрешен двор, няколко помощни постройки и стрехи, а в единия край на двора бяха засети картофи. Във всекидневната върху разпалените въглища на откритото огнище вреше огромна тенджера, а под опушените дървени греди бяха закачени два зелено боядисани гипсови папагала, цветна фотография на неизвестен град и оплюта от мухите рисунка на Богородица. В единия край на стаята жена му и децата лениво се полюшваха върху няколко стола и гледаха телевизия.
    Дъждът продължаваше да тропа по ламаринения покрив, сипеше се отгоре, като мокреше и измиваше всичко. Мъжът извади една дървена теглилка с канапени възли и започна да мери кафето.
    В този момент в двора влезе едно младо момиче - босо, хубаво, с извити мигли и влажни коси.
    - Дъщеря ми - рече мъжът, без да ме погледне.
    Тя ме стрелна за миг с маслинените си очи, после показа белите си зъби наредени и създадени от някакъв непознат за мене бог, устните й се разтвориха и се усмихна.
    Подадох й пакета с цигари. Тя си взе една, запали я от моята, а друга забоде зад ухото си - тънко прозрачно, леко извито.
    Като на никоя друга жена по света!
    - Дъщеря ти е много хубава - казах аз.
    Индианецът нищо не отвърна - само продължи да отмерва кафето. Но след известно време съвсем нехайно ме попита:
    - Къде ходиш вечерно време?
    - В бар "Rex" - отвърнах аз, без да се замислям.
    Но вечерта, когато водонапорната кула в градинката отсреща, с кръгъл неработещ часовник, потъна в полумрака на падналите сенки, когато старинните бронзови оръдия, наредени край алеята, залъщяха мокри, дъждовни под оскъдната светлина на уличните лампи - в барчето пристигна Нинеска, така се казваше момичето. Беше облечено със сини джинси, жълта фланелка, седна до мен, поръча си червена лимонада "Milka" и запали цигара.
    Масата беше отрупана с плата, пълни с миди, морски таралежи, гамбари, бира "Victoria", черен ром "Flor de Kanja", лимони, лед... Някакъв чужденец - също моряк, се опитваше да пусне мюзикбокса, поставен в единия край на заведението. Но от дългократната употреба всяка плоча пукаше отначало и стържещият й звук се смесваше с шума на дъждовните капки.
    После всичко стана някак си много бързо...
    Отведнъж!
    Платих сметката, като дадох почти всичките си пари, които имах в себе си, а Нинеска се засмя дрезгаво и страхливо, хвана ме за ръката и ме повлече навън. Дъждът шумеше в листата на заспалите палми сред стрехите на къщите, стичаше се на потоци от ламаринените олуци. А Нинеска все ме дърпаше напред, където вляво, на страничната уличка, се намираше малко едноетажно хотелче с дъбови врати и дълга циментова пътека.
    Собственикът седеше мързеливо върху един люлеещ се стол и пушеше пура.
    - Дай му два долара - прошепна Нинеска.
    После всичко се завъртя сред някаква мъглива чернилка с появилата се съвсем бегло отначало, но настойчива една и съща мисъл, впила се в съзнанието ми, в която не исках да повярвам.
    Не исках да повярвам, че съм първият й мъж!
    Не исках, дори се молех защо някой друг преди мен не бе сторил това!
    Но вентилаторът над нас продължаваше да се върти все така равнодушно, навън се чуваха чужди, непознати стъпки. Сетне всичко наоколо отново потъна в цялата необятна тишина на времето, предупреждаващо, че нищо не е толкова вечно и сигурно, че нищо не може да затъмни цялата безкрайност на вселената, а останалото е толкова просто и първично сред житейската просека на всяка жена.
    Накрая Нинеска отново се засмя, но с някакъв чужд и променен за мене глас. Стана от леглото и започна да се облича.
    Тръгнахме обратно назад към пристанището. Нинеска подтичваше до мен сред топлата светлина на уличните лампи, прескачаше локвите с единствените си, а може би най-хубави обувки и все надничаше в лицето ми с надеждата, че всичко, което се е случило между нас, трябва да се плати. А аз стисках длани в празните джобове на панталоните, грешен, ядосан и плах, обяснявах й доколкото можех, че утре ще я потърся отново, за да я възнаградя.
    И да я нося на ръце!
    Заради това, че всяка жена може да бъде само веднъж чиста и истинска през целия си път...
    Но Нинеска отчаяно само клатеше глава.
    Накрая ме побутна за последен път, но аз вече бях вдигнал ръка за поздрав на пристанищната охрана и изчезнах в тъмнината.
    Дъждът се сипеше отгоре топъл, непознат и самотен. Луната се мъчеше да се покаже иззад една пролука в черното небе. В този момент някаква непозната и интуитивна сила ме накара да се обърна назад, където остана Нинеска. Тя продължаваше да стои встрани от входа на пристанището и гледаше право към мен. До нея беше изникнал някакъв мъж. Отначало не можах да го позная, но после, когато се вгледах във влажната тропическа мътилка, разбрах, че това е баща й.
    Той й се караше нещо, ръкомахаше заплашително, сякаш се беше случило нещо много важно и страшно. Но Нинеска само се оправдаваше, молеше го да повярва в нейната зле прикрита и само нейна женска тайна, неподвластна на ничия сила, която сигурно никой баща на този свят няма да узнае изцяло.
    А аз се криех в тъмнината с чувството за сторен грях, за извършена младежка пакост, макар че в този момент, без да зная защо ми се искаше да се върна сред нейната тъй млада плът, ухаеща на нещо топло и южно, мислите ми бягаха все тъй назад сред влажното бръмчене на вентилатора, сред шляпането на босите й нозе по циментовия под на нашата единствена и поругана от житейските закони стая.
    В този момент баща й грабна чантичката, започна да се рови в нея и изведнъж, неповярвал на собственото си лекомислие, замахна над главата й. Нищо не се чу. Но Нинеска падна сред локвите от дъжд цялата изкаляна и жалка, невинна и може би най-красива от всички други вече жени по света...
    Три дни контрите нападаха крайните квартали, режеха кабелите на градското осветление, а някъде встрани се чуваха откъслечните изстрели на далечни автомати. Вечерта изпълзяваше тиха и тайна, пълна с неизвестна тревога и страх. Навсякъде беше паднало нещо злокобно, несигурно и мътно. Сандинистите не разрешаваха на чужденците да излизат в града. Затова стоях на кораба, слушах как дъждът плющи по палубата и си мислех за Нинеска.
    Едва на четвъртата сутрин натъпках няколко найлонови чувала с провизии, напълних и джобовете си с банкноти от по петстотин и хиляда кордобас и тръгнах да я търся. Искаше ми се да й купя нещо, което да бъде само наше, но хората в града унило поклащаха глава. Обикалях улиците, барчетата, питах всички, които я познаваха, но те само укоряващо ме поглеждаха и измърморваха сърдито:
    - За какво ти е Нинеска?
    С Нинеска не свършват всички жени...
    Пакетите тежаха в ръцете ми.
    В тях сякаш носех собствения си кръст.
    Накрая Албертина, нейната приятелка се престраши и ме пресрещна на улицата.
    - На другия ден, след тебе, Нинеска отиде с един негър - каза тя. - За да плати на баща си. Затуй не я търси...
    Намерих ги и двамата, влюбени и притиснати един в друг. Нинеска седеше върху коленете му, а той я целуваше с доволна усмивка и космати ръце. Скочих отгоре му и го стиснах здраво за яката на ризата.
    - Ще те убия! - Гласът ми излезе отчаян и дрезгав. - Ще те смачкам!
    Но негърът само се усмихваше важно надменен, победил и с присторена нежност галеше Нинеска по косите.
    - Нищо не искам от тебе - каза ми тя. - Защото той е истински мъж! А пък ти... И се притисна гальовно до него.
    После за миг погледът й сякаш се промени. Очите й потънаха някъде далече. Върху масата пред тях лежеше една бяла роза - може би негърът я беше намерил отнякъде и я подарил. Или беше останала от предишните клиенти.
    - Вземи я за спомен, - каза ми Нинеска. - Може да ти послужи за урок някой ден.
    Стоях срещу тях и не можех да си поема дъх. После бавно прибрах парите, които бях оставил на масата и излязох навън. Дъждът все така се плискаше по уличните локви, в стъклата на прозорците на съседните къщи, навсякъде. Палех цигара след цигара, без да ги изпушвам докрай и не можех да разбера защо листата на близките палми са толкова мокри и влажни, защо преваляват тия чужди непознати за мен дъждове и защо все още не светват уличните лампи, макар че вечерта отдавна беше паднала над горещия град.
    В тъмнината отнякъде се появи Албертина. Тя постоя мълчаливо до мене, сложила ръка върху рамото ми. Постояхме така още малко. После всичко се стопи и изчезна.
    Но и досега, накъдето и да тръгна, накъдето и да се заскитам все я нося тази роза със себе си.
    Не знам дали това е истинското й име, но знам, че завинаги все така ще ухае божествено в моето съзнание.

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories