bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

"Вековете на Буров" - приближаване към харизматичния образ

 

 

Борислав Гърдев

 

    Прочетох внимателно и с интерес книгата на Николай Увалиев "Вековете на Буров", преиздадена във Варна през 2009 г.
    Изпитвам респект към подобен тип автори, бивши журналисти и родственици на изтъкнати политически и финансови фигури от близкото ни минало, които търпеливо и скруполоьозно събират данните, прекланят се пред героя, който са решили да извадят от забрава и обезсмъртят, редейки ден след ден страниците на обширното повествование, което впоследствие се превръща в книгата на живота им.
    Николай Увалиев има съзнанието за значимостта на Буров. Той лично го познава, живели са на една улица в Горна Оряховица, общувал е с него и е запазил до днес в душата си един по същество идеализиран образ на прочутия банкер и политик, представен ни на страниците на изследването му като безкористен общественик и меценат - филантроп.
    Авторът проследява обстойно годините на израстването на Атанас Буров, завършването на средното му образование в Априловската гимназия и на висшето по право и финанси в парижката Сорбона и по финанси и политикономия в Женева и Лондон, както и включването ву в светския живот на столицата от 1900 г.
    Деликатно намеква за приобщаването му към масонското братство през 1920 г., за първите му политически успехи през 1911 г., за годежа му със Смарайда Салабашева през май 1912 г., за участието му в Балканската вайна - при това на най - важния участък - при Чаталджа, където и участва в щурма на 4 - 5 ноември 1912 г., както и за последвалите политически стълкновения и стопански инициативи, които превръщат Атанас Буров в звезда на родния ни политико - финансов небосклон до 9 септември 1944 г.
    Увалиев умело преплита в портрета на героя си известните му черти на хедонист и любител на природата с тези на практичен бизнесмен, опитен политически въжеиграч, горещ патриот и човек, свято пазещ връзката с родното място.
    Защото за него Горна Оряховица е и крепост, и убежище, и място за възстановяване, и връзка с природата, когато трябва да се върне към ангажиментите си на земевладелец, скотовъдец и ловец. А и да помогне с изгодни кредити на съгражданите си чрез прочутата банка "Буров"...
    Лично аз съм удовлетворен от прецизното разкриване на участието му в кабинета на Стамболийски между 6 октомври 1919 и 16 април 1920 г., от първостепенната му роля на двигател на общественото недоволство от настъпващата дружбашка диктатура, която го превръща в непримирим враг на земеделското управление и в парламента - да си спомним само речта му от 31 март 1922 г., но и на улицата, където го виждаме дори в нетипичната за него роля на революционер в прословутите сблъсъци на гара Горна Оряховица и на пътя за Арбанаси на 17 септемвли 1922 г., след което прочутият оратор се крие унизен в църквата "Свети Никола", бяга с лодка в Румъния и през Будапеща се озовава отново в Париж, откъдето се връща в България след 9 юни 1923 г.
    Очаквах Николай Увалиев по - подробно да разкрие дейността на Буров като външен министър в правителството на Сговора на Ляпчев между 4 януари 1926 и 29 юни 1931г.
    Той се спира основно на заслугата му за намаляване на репарационния дълг на 2 януари 1930 г. като от финансовите задължения на страната се опрощават 1,7 млрд. златни франка от окупационния дълг, като останалите 680 млн. се разсрочват за 36 години при 5,5% лихва.
    А за изявите му в Обществото на народите, за контактите му с Аристид Бриан, Поанкаре, Невил Чембърлейн, само се загатва.
    В потока на изложението авторът засяга и въпросът за съчетаването на личните бизнес интереси на външния ни министър с държавните цели - в частност изтъквайки инициативите му за развитието и експорта на пчелния мед, пашкулите, червените вина, за вноса на модерните някога френски говеда, които облагородяват българските популации, но така и не става ясно какви инициативи предприема министър Буров за справянето на страната ни с жестоката икономическа криза, бушуваща по същото време, която и всъщност сваля от власт правителството на Ляпчев след свободните и демократични избори на 29 юни 1931г., когато на държавното кормило застава коалицията Народен блок.
    След тази дата започва и бавният залез на политика Буров.
    На 18 май 1932 г.след назрелия конфликт с Александър Цанков се стига до разцеплението на Демократическия сговор, за което Увалиев нищо не споменава, а превратът на 19 май 1934 г. Буров го заварва напълно сам, след което следва и забраната на обществено - политическата дейност на 14 юни 1934 г.
    Той остава без политическа сила зад гърба си за разлика от Цанков и разчита само на авторитета на своето име и богатство.
    А това в България се оказва недостатъчно.
    Похвални са усилията му да координира действията си с Кимон Георгиев в нощта на свалянето му от власт на 21 януари 1935 г., изготвеният съвместно с Малинов и Гичев Позив към българския народ на 5 октомври 1935 г. с настояване "да се върнат гражданските свободи, да се проведат парламентарни избори и да се учреди съд за тия, които издават закони без да са избрани", пратеното до царя на 19 ноември с.г. писмо за сваляне от власт на правителството на Андрей Тошев, както и прочутата декларация до Борис Трети от 21 февруари 1941г., в която и той , заедно с Гичев, Мушанов, Г.М.Димитров и Петко Стайнов изразява протеста си от взетото правителствено решение България да се включи в Тристранния пакт, което и става на 1 март 1941 г., без да забравяме подкрепата му на Декларацията на правителството и Регентството от 7 август 1944 г. за излизане от войната, сближение с Русия и образуване на народно конституционно правителство.
    Това са безспорно полезни, навременни и дръзки инициативи, но те са дело на шепа хора без никакъв съществен обществено - икономически ефект.
    Андрей Тошев е сменен от началника на дворцовата канцелария Кьосеиванов на 23 ноември 1935 г., който също не възстановява конституцията, поради което и Буров разбира, че е безсмислено да става депутат в 24 и 25 ОНС, а България, водена от царя и Богдан Филов уверено поема към съюз с Германия и трета национална катастрофа...
    Лошото е, че германската инвазия ще се смени със съветска, а това ще бъде и краят на кариерата на политика Буров, и ликвидация на неговата финансова империя.
    И става така, че русофилът Буров, който изучава задълбочено икономическите експерименти на Сталин в СССР, както и "Новият курс" на Рузвелт, който продължава да се чувства русофил и през 1932, и през 1944 г., решава да се хване за последно "на хорото" на потъващия български политически кораб, ставайки на 2 септември 1944 г.министър без портфейл в правителстовото на Муравиев.
    На тази му политическа изява Увалиев отделя ненужно много страници, без да засегне не само постигнатото - то е широко известно - освобождаването на политическите затворници, разтурянето на фашистките организации и на 25 ОНС, обявяването на война на Германия, а и на грешките, които допуска Буров.
    Защо чак на 8 септември е получена оставката на регента Филов, след като Буров настоява за нея още от 2 септември?
    Защо не на 4, а чак на 8 в 18 часа е обявена война на Германия?
    По каква причина за военен министър е назначен генерал Маринов и то по препоръка на Буров, същият, който се оказва троянският кон в кабинета, предал отвътре властта на ОФ правителството на Кимон Георгиев и станал мигновено главнокомандващ на българската армия?
    По последния проблем може дълго да се разсъждава, но ако наистина, както смята Увалиев, Буров е бил моторът на правителството, наричайки го нелепо вицепремиер - такава длъжност тогава в МС на България няма - ми е много любопитно каква игра се е готвил да играе старата лисица Буров чрез ген. Маринов и как и защо в последния момент е бил изигран, докато се бори за спасяването на отечествето?
    И пак стигаме до признанието му за неговата политическа самотност.
    За мен Буров има два шанса за действие ва 8 септември 1944 г. - емиграция най - вероятно във Франция през Турция с изтегляне на всичките си авоари или сделка с Кимон Георгиев чрез ген. Маринов, човекът на "Звено" в правителството.
    Той отказва емиграция поради вродения си патриотизъм - тогава за него остава колаборацията с Кимон Георгиев.
    Само чрез "Звено" той е можел да се съхрани във властта и то след неизбежните тежки компромиси и пазарлъци.
    Другото е донкихотовска наивност - да чака комунистите да го поканят за финансов съветник в една планирана командно - административна система, в която за него просто няма място, да разчита на опозицията около Никола Петков да вземе властта, за което дори се изръсва с половин милион лева при ясното съзнание, че изборите ще бъдат манипулирани или да се надява американците чрез посланика Мейнард Барнс да не допуснат съветизация на България, при условие, че в Ялта на 11 февруари 1945 г. тримата големи вече са се разбрали кой ще управлява България?!
    А резултатите са повече от плачевни - национализация на цялото му имущество след 23 декември 1947 г., обискът в дома му на 29 януари 1948 г., заточението в Дряново, съгласно указанията на "вожда и учителя на българския народ" Георги Димитров, повторен процес на 14 ноември 1952 г., когато е осъден на 20 г. за заговор срещу народната власт и за предоставяне на пристанището на град Сталин - Варна за вражеска интервенция...
    От там до мъченическата му смърт на 15 май 1954 г. в Пазарджишкия затвор, след която дори гробът му е трамбован със специално докаран за целта багер, стъпката е само една.
    В изследването на Увалиев се натъквам и на други слабости - груби фактологически грешки - земетресението в Горна Оряховица не е на 13 юли, а на 1 юни 1913 г., изборите за 17 ОНС са на 17 август, но през 1919, а не в 1913 г., Буров никога не е бил вицепремиер, както и не е възможно едновременно да е на лов в Горна Оряховица през есента на 1947 г. и същевременно да е арестуван, така, както не може през пролетта на 1945 г. едновременно да е в родния си град и да лежи в Софийския централен затвор, пропуснати са страници от биографията на Буров - проявите му например в годините на Първата световна война, почти в галоп са разкрити последните дни от живота му, маркирайки само последната присъда, отменена от Върховния съд на 30 април 1992г.
    Писателят се отнася с уважение към постиженията на предшествениците си Жоро Цветков и Валентин Александров, издали трудовете си за Буров през 1992 г., но е необяснимо предоверяването му на записките на Михаил Топалов от 1990 г., към чиято автентичност аз имам сериозни съмнения - как един банкер от ранга на Буров ще хвърли 4 милиона лева за подкуп на министъра на съобщенията, пътищата и благоустройството Янко Стоенчев, за да падне Цанков от власт на 4 януари 1926 г.?!
    По този начин , опитвайки се да балансира между академичния тип четиво на Жоро Цветков и анекдотичния - тип Михаил Топалов, той фактически лансира авторска белетризирана документална хроника, която обилно наводнява с излишни прозаични напъни, имащи за цел основно пълнокръвното разкриване облика и характера на харизматичния Атанас Буров.
    Не казвам, че това не е възможно, само констатирам, че така повествованието се натоварва с ненужен баласт, който обаче може би ще се хареса на по-сантименталните възрастни читатели.
    Те са всъщност таргет групата на Увалиев и благодарение на тях книгата му претърпява преиздание, превръщайки се неусетно, въпреки констатираните слабости, в едно от ярките кулурни събития през настоящата година.

   П.С./Изследването има определен терапевничен ефект за съгражданите на Николай Увалиев и Атанас Буров, възвисявайки и унизявайки техния дух. Защото те са допуснали едновременно на 28 май 2000 г. посмъртно именитият банкер да бъде обявен за почетен гражданин на Горна Оряховица, а 4 години по - късно безмълвно са наблюдавали разрушаването на бащината му къща, без да се трогнат, че и до днес никъде в града няма паметна плоча, увековечаваща паметта и делото на този бележит българин...


    Борислав Гърдев
    Николай Увалиев, "Вековете на Буров", Варна, 2009




bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories