bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

  По стръмния път на разказваческото майсторство

 

 

Борислав Гърдев

 

 

    Йордан Вълчев извървява дълъг и стръмен път към писателското майсторство.
    Ако и да е роден разказвач, прозаик-новатор, дързък експериментатор, рушител на установени догми и стереотипи.
    Той тръгва устремно в полето на прозата като ученик през 1939 г.във вестник "Ученически подем", публикува след четири години пътепис за остров Тасос в меродавни всекидневник "Мир", а на 22 години и все още недипломиран юрист публикува първия си сборник с разкази "Боеве", излязъл на 20 декември 1946г.
    Това е стремитлен пристъп, смел и отривист, подобен на ръководена от него атака на фронта.
    Той е упорит, талантлив, смел до безразсъдство и горящ от желание да пробие в литературата.Да се утвърди и спечели признание.
    Познава родната художествена традиция в лицето на Страшимиров, Петканов и Йовков.Усеща промяната с утвърждаването на донесения от Съветския съюз социалистически реализъм, но с типичното си индивидуалистично вироглавие желае да следва собствен път в прозата.
    И независимо от утвърждаващите се нови норми, които са му чужди, да следва зова на сърцето си, своята творческа съвест и своето призвание.
    Затова създава такъв необичаен, витален, шокиращ и неравнодушно приет сборник като "Боеве", в който Отечествената война е представена като кървава касапница и безсмислена за обикновения войник месомелачка.
    Като антихуманно и жестоко за редника изпитание, каквото е всяка водена война.
    Това влиза в рязко противоречие с налагащата се митологема за освободителния характер на кампанията, която по съветски образец кой знае защо е наречена Отечествена.
    Това е разбиване от упор на утвърждаващите се нови догми и стереотипи.(Да си спомним само "Боеве", "Духове", "Мародери", "Пешо").
    Опасна смелост в едно жестоко, коварно и тесногръдо време.
    Логично е, след дирижирания критически погром на асове като Павел Вежинов, Стоян Каролев, Емил Петров и Богомил Райнов, да последва не само скриването му от официалния литературен живот за 10 години, но и "превъзпитанието му" в българския Гулаг, чиято еманация е Куциян.
    Но Вълчев е не само талантлив, но и жилав писател.
    Той доживява реабилитацията си с цената и на някои неизбежни за социализма компромиси. Те се отнасят преимуществено до поведението му на човек, знаещ мястото си в живота, но търсещ упорито място на трапезата и трибуната до богоизбраните.
    До утвърдените и наложени литературни корифеи, които се изучават в училищата и университетите.
    "Боеве" се сдобива с преиздания от 1981 и 1990 г. и с култов статут-и ние сме имали литература на съпротивата-при това в нейния зародиш.
    А същевременно творецът не усеща, че с всяко преиздание, с допълненията, редакциите поправките и съкращенията разваля хубавия сборник, преобразява го в нещо конвертируемо и приемливо за режима, в част от традицията, приближавайки се опасно до облика на конфликтуващия с него Павел Вежинов...
    Йордан Вълчев не е писател на една книга като Хайтов.
    Щастие е, че като разказвач той не само се съхранява, но и търпи развитие.
    То, разбира се, не е само възходящо, свързано е и с поредица неудачи и откровени провали, които ги откриваме най-вече в сборника "Сватба"(1971), но без тях не може да се роди шедьовъра "Родихме се змейове" (1969).
    За да създаде нещо ценно и значимо Вълчев има нужда от стимул, цел и твърда почва под краката си, свързана с негови драматични преживелици и каверзни въпроси за рода и племето, които винаги са го вълнували от ранната младост до последните дни на живота му.
    Социалистическата съвременност не е неговата стихия.
    Неизбежно на нея посвещава най-слабия си и конюнктурен роман-всъщност цикъл очерци "Надбягване с пътищата"(1956), а когато се опитва да разкрие непредубедено и с ироничен оттенък промените в живота на хората се сгромолясва в дребнотемието на съвременника си и стига до фейлетонните зарисовки на "Сватба", "Преквалификация на пола" и "Алиенация".
    Навлезе ли в дебрите на близката ни и по-далечна история обаче, го обзема патриотичен плам, който запалва въображението му и ражда както дръзко-нестандартни, но интересни от евристична гледна точка трактовки като "Разминаване", "Дипломатически разговор" и "Капитан Томпсън" от "Сватба", така и необичайни и директно кореспондиращи с класиката-П.Ю.Тодоров-внушения като "Съзерцание " от сборника от 1983 г. "Старо злато".
    Мисионерската страст, с която писателят разнищва родната история намира за първи път своята адекватна реализация в цикъла "Отбясъци от сабя" от сборника "Сигнали за атака"(1969).
    Към който и разказ да посегнем тук, установяваме с изненада, че представата ни за българската история е бледа и обременена с учебникарски предразсъдъци.
    А всичко е много по-различно и интересно. И най-вече е поднесено нестандартно и увлекателно.
    Не усещаме кога сме погълнали един след друг разказите "Сигнали за атака", "Любовта на Исперих", "Сава Косерката", "№73", "Княгиня Мара" или "Капитанът от Петърч", но усещаме в себе си възхитата от повествователното майсторство на Вълчев, разбираме, че сме в плен на завладяващата интрига, на нешаблонните образи и конфликти, на авторските романтични страсти и блянове.
    Писателят изпълнява умело мисията си "да българува", умишлено наблягайки на непознати страници от историческото ни минало, възвеличавайки народния дух и събуждайки патриотичния порив у всеки читател, който за него е и съмишленик.
    И това не е празна надежда или смешен блян, тъй като наистина е важно тези му творби да достигнат до по-широк реципиентски кръг в онези години на показен "интернационализъм", когато все пак идва ред и на националното свестяване, на преоткриване на съдбовните мигове от родната ни история, на връщане към корените, към извечните и непреходни родни ценности в духа, манталитета, светоусещането и поведението ни, без които ние наистина рискуваме да се загубим като народ и държава.
    Удря часът на писателя патриот и коренотърсач, ражда се магическия цикъл "Родихме се змейове"(1969).
    Към този сборник имам особено , възторжено отношение. Знам адмирациите, с които разказите са посрещнати от Михаил Неделчев, Огнян Сапарев или Емилия Прохаскова .
    Убеден съм, че те са най-ценното, което Вълчев ни е оставил като прозаик.
    Които винаги ще се посочват сред най-ярките постижения на коренотърсаческата ни проза от края на 60-те години, редом с постигнатото от Радичков, Хайтов и Васил Попов.
    Но и с една малка и съществена добавка.
    Йордан Вълчев отново деликатно е не толкова пренебрегнат-това е невъзможно за неговия прозаичен шедьовър, прочитайки който и да е от бисерите му - "Клетварка", "Приказка", Кулски панаир", "Погребение", "Родихме се змейове"... - се убеждаваме в демонстрираната класа.
    Но постигнатото от него все пак е неглижирано. И не става дума само за недадената му по право Димитровска награда, колкото за поставянето му умишлено на опашката на представителната редица национални първомайстори-разказвачи.
    След Хайтов, Радичков, Генчо Стоев и Васил Попов.
    Има защо- в сборника се отдава заслуженото на легенди и митове, свързани с родния край от по-близка и по-далечно минало, възвеличават се изконни ценности, свързани най-вече с героизма и патриотизма на кулчани, чието внушително обобщение е респектиращият образ на ген.Тепавичаров, ненатрапчиво, но ефективно се противопоставя славната история на унилото настояще, " царската" на "текезесарската земя".
    А това е повече от предизвикателно. И трябва да се санкционира.
    То говори и за система, за тенденция, за следвана литературна политика за умишлено омаловажаване на писателските усилия и достижения.
    И само силен дух и неподправен талант като Йордан Вълчев може да оцелее и се съхрани в подобна лепкава и задушаваща атмосфера.
    Да намери сили да продължи напред. Сам, порицаван и иронизиран.
    Но с мисия и цел в живота и литературата.
    Препятствията, униженията, пренебрегването ще го стимулират към най-значимите му върхове в овладяване на трудната и хлъзгава територия на романа, независимо дали той тежнее към философското есе-"Исперих"(1969-1979 ) или към епопеята на съдбовните мигове при покръстването и налагането на новата азбука в "Стъпала към небе"(1952-1990 ).
    В същата насока ще са и мисионерско-еверистичините му дирения, които получават завършения си модел в есеистичния сборник "Календар и слово"(1986), плод на упорита и продължителна двадесетгодишна събирателно-изследователска дейност, изтъкната с основание от рецензентката му Маргарита Петринска.
    Но в тези години Вълчев обръща гръб на разказа. Като че ли му отмилява...
    В едно писмо до мен от 2 юли1992г. той с умиление си спомня какъв шедьовър му конфискува милицията преди да замине за Куциян.
    Подробно ми описа сюжета на "Ефрейтора на площада" и аз наистина се вживях в тревожната атмосфера от края на 1944 г., когато в изблик на безумна смелост патриотът-ефрейтор, олицетворяващ загиващото родолюбиво българско войнство насочва оръдието си към щаба на Народната милиция на площад "Славейков", символ на зараждащата се тирания...
    И съм се чудил-и тогава , а и сега - защо писателят си губеше времето да ми припомня и преразказва нещо, което явно го е вълнувало и измъчвало с години, което е било носено от творческо му съзнание, за да отлежи и изкрастализира, а не седна да го възстанови на белия лист в целия блясък и съвършенство, на което е способен като утвърден вече класик?
    Вместо това се оправдаваше с неотложни ангажименти и с наивната надежда, че текстът му ще бъде открит в милиционерското му досие...
    А след това ме изненада с посвещение, което ми изпрати през същата година за новоизлязлата си книга "Царските разкази на Йордан Вълчев"(1991) - един тъжен залез на писателски му талант, последен отблясък на някогашните му звездни върхове, нескопосно и ненужно начинание, в което нито композицията (механичен сбор от "Боеве" и "Родихме се змейове" , обединени с прясно написани очерци и мемоарни късове), нито пък качеството на новите му творби отговаряше на критериите и изискванията за стойностно и образцово четиво.
    Това обаче бе писателският избор, последният му "прегледен и нареден" от него сборник.
    Не най-добрият, дори по-скоро рушащ и развенчаващ представата ни за мастития прозаик. Но днес от дистанцията на изминалите години го възприемам по-скоро като негова последна воля и като своеобразно прозаично завещание, колкото и тази констатация да звучи нелепо и несъстоятелно.
    Писателят бе направил пълния си кръг. Усетил изчерпването си, реши да слезе от сцената подобаващо и с достойнство, връщайки се към безспорните си върхове от "Боеве" и Родихме се змейове", допълвайки ги и разваляйки спомена и въздействието от тях с модната тогава , но и конюнктурна монархическо- носталгична струя.
    Така е смятал за правилно и сигурно се е надявал точно с тази подборка да остане в историята на литературата ни като майстор-разказвач.
    А може би е отлагал голямото си завръщане за други, по-щастливи и плодотворни времена.
    Когато ще бъде и по-свободен, и не така обвързан с актуално-злободневната действителност и когато се е надявал да създаде поне още един сборник от ранга на Боеве". Или на "Родихме се земйове"...
    За това само може да се гадае днес. Но би било хубаво и справедливо творецът да завърши своя земен път с такъв категоричен успех, мечта, която съдбата не му позволи да осъществи.
   

 

 



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories