bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

Прочуствените балади

на Емил Тонев

 

Борислав Гърдев

    ЗА ПЪРВИ ПЪТ името на Емил Тонев-писател,драматург и сценарист от Пловдив, се запечата в съзнанието ми при гледането на скандално прочулия се филм на Илиян Симеонов "Граница"/1994/, с когото той работи и в "Сомбреро блус"/1999/.
    Не знам защо, но още в мрачния и не съвсем отоплен киносалон установих пряк контакт,спиритуалистична връзка с магнетичния свят, роден от въображението на сценариста, та след това си поставих за цел да прочета всичко, което той е написал и което мога да открия.
    То се оказа не толкова много, колкото ми се искаше, но за сметка на това от най-добро качество.
    За Емил Тонев почти не е писано в специализирания печат, нещо, което поне за мен е необяснимо, тъй като на фона на вайканиците и оплакванията за смъртта на българката литература, именно неговото утвърждаване е категорично доказателство за точно противоположните процеси, протичащи в нея- а именно за поява на автори с модерно критично мислене и с болезнено-нестандартен манталитет.
    Издаването на книгите му "Граница"/1993/ и "Омбре"/2001/ е повече от симптоматично и е категорично доказателство, че когато изгрее литературна звезда и най-известните и престижни издателства у нас са готови да й подадат ръка.
    Творбите на Тонев / а тук включвам и разказите му от великолепния пловдивски цикъл, писани през последните четири години-"Скин","Нещото, наречено живот" и "e-2-e-4"/ са сурови и земни, сочни и натуралистични, свирепи и витални,изобличително-критични и поразяващи, с модерно светоусещане, с добър темпоритъм, великолепна образност и майсторски поднесено монтажно-пластично мислене.
    Това е мъжкарска проза на човек, врял и препатил, описващ сурови и ефектни герои, отритнати от живота, бити и натикани в калта /"Скин","Омбре"/, небръснати, мачкани, психясали, алкохолизирани, но запомнящи се, правдиви и непосредствени като авторско внушение.
    Тонев има пиетет към музиката и това си личи в неговата проза.Тя носи не само ритъма, но и настроението на блусарските и кънтри балади, познати ни от репертоара на Уили Нелсън, Боб Дилън и Джони Кеш.Историите, разказани в "Огледало", "Завеса","Едем", "Сомбреро", "Старият дакел","Нещото, наречено живот" са жизнено-автентични, мрачни и влудяващи-сурови преживелици, в които липсва дежурният хепи енд, не само защото действителността в тях не е такава, каквато трябва да бъде, но и тъй като не става дума за принудителна адаптация или някаква ефимерна промяна, не и за смисъла на човешкото съществувание, за това, че трябва да се живее-напук на условностите и мръсотията, въпреки гадостите и пороците, до мига, в който всичко става безсмислено.Малкият Георги /Омбре/се жертва като истински каубой, за да спаси живота на майка си Надя и на нейния приятел Ангел от бандата на Брадясалия.
Огледалото, като символ на отмъщението поглъща проститутката и тъмноокия й партньор /"Огледало"/.Хромият работник установява, че любимата му Венера е сменена от "Социални грижи" и за него, преживелият ужасите на сталинските репресии, не остава друг изход освен самозапалването /"Завеса"/.Младият мъж разбира, че омразният му брат-Дебелия, е обладал единствената му опора, Магда, инсценирайки кървава вендета, последвана със скок от покрива /"Едем"/.
    Във фаталната нощ трима пияни бабаити заколват мургавия циганин Тишо, защиавайки някаква непонятна нам "селска чест"на фона на протяжните и тъжни песни на музикантите, пеещи за любов, ревност, табори и конекрадци /"Сомбреро"/.Симпатичният неудачник утешава бившата си съпруга, че ще плати фантастичната телефонна сметка на дъщеря си от 900 лева,като същевременно я моли да му отслужи с кайма, с която да нахрани бащата на третата му жена, който му е дошъл на гости с петата си съпруга /"Нещото, наречено живот"/.
    И като контрапункт-42 годишният поет ,"стар, сериозен и тъжен дакел",оцелява, убивайки своите нападатели-русият и брадатият, преследващи го за недоплатената сума за неползваната от него циганка проститутка…
    Емил Тонев е новелист.Силата и стихията му са именно в този междинен литературен вид, застанал на кръстопът между пространния разказ и кратката повест.Това съвсем не означава, че няма постижения и в късия разказ-напротив."Скин" и "Нещото, наречено живот" са красноречиво доказателство, че от него можем да очакваме и нови ,свежи достижения н най-трудния прозаичен жанр.
И все пак силата му е в новелата.Дори "Граница" и "Омбре" са по-скоро обемни новели, отколкото романи-независимо че там успехите му са по-шумни и предизвикват по-сериозно читателско внимание.
    В новелистичната проза на Емил Тонев животът и преди, и след "голямата промяна"е поднесен в своя истински лик, "без маска и без грим".Този писател не се страхува, че може да бъде обвинен в песимистично черногледство и предпочита обичайния си брутално-кървав реализъм ред тезисния и неубедителен съзидателен патос на добре познатите ни соцреалистични трикове.
    А това е сериозен коз, с който той печели виманието и уважението на придирчивия днес български читател.
    Емил Тонев създава поредица от новели и новелистични романи, в които не крие пристрастията си към кинематографичната проза-със стегнато повествование,ударно-лаконичен лапидарен слог, динамичен сюжет и типизирани образи.
    Любопитно е,че всеичките му творби се четат като готови сценарии, като в "Завеса", "Едем", "Сомбреро" писателят умело прилга големите възможности на паралелния монтаж, докато в "Огледало" дневникът на проститутката изпълнява функцията на задкадров глас и на психофизически монолог
    Същият прийом ще го открием и в разказа "Нещото, наречено живот".Докато "Старият дакел" е изграден изцяло според изискванията на американския "pulp fiktion".
    Емил Тонев се включва органично в една плодотворна традиция в българската литература-на атрактивната критико-изобличителна проза.
    Той не е развихрено-екзалтиран и митологично-фрапиращ като Христо Запрянов, не е и прокурорски регистратор на човешкото падение като Станислав Стратиев, нито е афористичноасоциативен като Евгети Кузманов.
    Стилът на Емил Тонев се родее с този на Владо Даверов и особено с интимно-съкровената , но и горчиво-иронична изповедност на Стефан Кисьов, където жестоките стълкновения на суровото ни всекидневие, се превръщат в благодатна почва за създаване на превъзходни и разтърсващи четива , с които автентичното дихание на тази подземна и прокълната проза получава своята еманципация и триумф в труднодостъпните салони на официалната ни литература.Нещо,което в САЩ отдавна са постигнали с голям успех автори като Томас Харис и Чарлс Буковски.
    Емил Тонев е сериозен и взискателен творец.Него не го влекат нито претенциозните партита, нито атрибутите на земната слава.
    За него конюнктурта е благоприятна и той може да фабрикува шлагери на конвейр.Самият факт, че всеки негов текст излиза след упорита шлифовка и с такъв съвършен блясък, към който просто няма какво да се добави, говори, че пред нас израства разказвач с чувство за отговорност и с мисия в литературата.

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories