bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

Примерът на Талев

(110 години от рождението на класика)

 

Борислав Гърдев

    Българската литература е имала огромна нужда от такъв писател, художник с мисия и ясна програма какво трябва да създаде в своето творческо развитие.
     Днес може би звучи помпозно заръката на неговия приятел от студентските години във Виена Мануш Стефанов: "Ти трябва да напишеш нещо за Македония", но факт е, че Талев осъществява тази заръка-обет - при това последователно, убедително, с рядко срещано постоянство и вдъхновение.
     Малцина са писателите, определили ясно и категорично темите и проблемите, които ще разработват цял живот. Димитър Талев е един от тях. За него историята, съдбата на Македония, е не просто карма и кръст, но и съкрално призвание, което той следва със синовен трепет.
     В началото са сборниците с разкази "Златният ключ" (1935), "Старата къща" (1938), "Завръщане" (1944), необходимата "куюмджийска" работа, която заедно с ранната трилогия "Усилни години" (1928-1930) е подготовката за голямото му дело, за класическото му Четверокнижие (1944-1966). В този плодоносен период (1928-1944) Димитър Талев създава също "Великият цар" (1937) - колкото концептуален исторически сборник, толкова и своеобразен вариант на циклизирано повествование, което ще прерастне в трилогията "Самуил" (1958-1960). Към този класически корпус би трябвало да прибавим летописа за първия ни възрожденски просветител "Хилендарският монах" (1962), който ако и да разработва иконоборческа хипотеза за произхода и житейските перипетии на Паисий, и без да съдържа блясъка и съвършенството на Четверокнижието, е необходимо допълнение към хармоничното и обемно писателско дело.
     В този пункт смятам, че е необходима и реабилитацията на камерно-семейния роман "На завой" (1940), дотолкова, доколкото чрез съдбата на Крум Кошеров и Бойка Въжарова Талев размишлява за възможния път за реформиране на социума и без която книга не бихме си обяснили адекватно феномена "Гласовете ви чувам" (1966).
     Четверокнижието на Димитър Талев е сред най-знаменателните достижения на българската художествена словесност.
     Не говоря само за уникалния й обхват и мащаб, за грандиозния замисъл и осъществяването на пътя на българските македонци към тяхната Голгота - от независимата църква, през просветното възмогване до възторга и покрусата на Илинден и братоубийствата в навечерието на младотурския преврат, за проникновеното разкриване на двете гранични епохи - "патриархалната и национално-възрожденската е присъщите за всяка от тях, заредени с конфликти, ценности - семейството и нацията", експонирани с "тържествен и сериозен тон, който напълно отговаря на самосъзнанието на възрожденския човек" (Симеон Янев), но и за лансирането на плодотворната концепция за борбата за национални правдини "като част от божията правда" и за "изграждането на епическия човек, със съзнание за мисия в неепически, съвременен", при което героите с епическо светоусещане се сблъскват с изискванията на новата епоха, епоха на ненавист, разломяване и противоборство в обществото; време, в което всяка личност защитава своята истина и представа за собствено щастие и просперитет.
     Държа да посоча, че за мен Талев е последовател на Вазов преди всичко в непоколебимото отстояване на националната кауза (в първите три части на епоса най-отчетливо), в тревогата за перспективното развитие на обществото, люляно от катаклизми и драматични протуберанси, в желанието си да създаде сага - книга за българския народ.
     В тези си търсения Димитър Талев се съобразява с усилията на Антон Страшимиров (дилогията "Роби", 1930 е силен конкурентен дразнител спрямо паралелно печатаната епопея "Усилни години" вкл. и със съпоставката на образите на Дъмбев и Виларов) и на П. К. Яворов (биографичният му роман '"Гоце Делчев", 1904, е основата, върху която Димитър Талев гради значителна част от масива на "Илинден", 1953).
     Дистанцията на времето налага обективен, точен и честен поглед към постигнатото от първомайстора на българския епичен роман. Димитър Талев възкресява и еманципира тъмните и забравени години на македонското Възраждане (борба за самостоятелна църква и училище, за равни права на жените, за издигането на ролята и значението на учителите и занаятчиите, за зараждането на крупния търговски капитал в лицето на Брашнаров и Баболев), вкарвайки ги в обръщение в общобългарската литература. При него борческите усилия вървят в унисон с разрушаването на средновековните догми и стереотипи, в междуличностните и обществените отношения, подчинени обаче на високите критерии на извечните и проверени във времето нравствени норми, а апотеозът на съвместните народни амбиции триумфира и се погребва в огньовете на Илинденската трагедия, описана със силата и пластичната яркост на Захари Стояновата документална почтеност като разтърсваща кървава преживелица, като напън за свобода, умрял преждевременно в окопите на преодолелите страха си жители на малките градчета и села.
     Необходимо е и сравнението между двете Талеви саги - не само за да се подчертае огромната творческа воля и амбиция на писателя (повторно написване на епос в българската литература преди него осъществява само Димитър Димов, ако, разбира се, приемем, че незавършеният "Роман без заглавие" (1943), е първообразът на "Тютюн" (1951), но и за да се разкрие еволюцията в мисленето спрямо реализацията на цялостния замисъл, характерна за посветения "фанатик" и "екзалтирания ентусиаст" (Т. Жечев).
     Не смятам, че превратът на 9 септември 1944 г. или пък марксистката естетика са променили възгледите и идеите му, въпреки задължителните за 50-те години концесии на конюнктурата (най-осезаемо се чувстват при съпоставка например с "Преспанските камбани", 1954 - в "Илинден", ахилесовата пета на епопеята, плащаща дан на еуфорията по половинвековните юбилейни чествания на въстанието).
     По-скоро става дума за трезва преоценка на младежките тези, на схемите от времето, когато Талев е член на редколегията, главен редактор и директор на в-к "Македония" (1927-1934), а след това сътрудник и редактор на в-к "Зора" (1935-1944), когато темата Македония е все още незараснала рана в съзнанието на българското общество, но и която тогава (30-те - 40-те години) изживява своя фатален и кървав залез, завършил с изтеглянето на българските войски от "новоосвободените земи" през месец септември 1944 г., а след това реанимирал в творчеството на писатели от ранга на Димитър Талев, намерили единствения възможен начин чрез средствата на писаното слово да възстановят в чисто духовен план разрушената сграда на никога неосъщественото единно и обединено Отечество.
     Така започнатият през 1944 г. (отпечатан в 1952 г.) роман "Железният светилник" (чиито завършени глави се публикуват като отделни разкази с прекъсвания във в-к "Зора" от бр. 7398 до 7540) всъщност маркира в обратна на съвременността перспектива възхода на българското национално съзнание в Македония, заменен в продълженията от горестен размисъл за "пътя на човека и народа" (Симеон Янев), в който "се преплитат хроникално-епическо и романово-психологическо художествено време" и който е всъщност проектирана "широка епическа фреска за националната съдба, през призмата на историята на един род" като "отделните романи" (на Султана, на Катерина и Рафе, на Лазар и Ния, на Борис, на Райко Вардарски и др.) вплитат в своето течение съдбите на още десетки хора, които превръщат романовото пано на Талев в богата панорама от човешки образи, обединени от съпричастността си към едно свещено надлично дело - Отечеството." (Светлозар Игов).
     А метаморфозите в съдбата на писателя - интерниран в "Бобов дол", "Куциян", където е спасен от Йордан Вълчев и "Богданов дол", а впоследствие канонизиран за соцкласик и меродавна литературна фигура - просто следват гримасите на времето, в което вождовете (Червенков, Живков) все пак притежават нужния и адекватен естетически усет, чрез който се лансират и употребяват за нуждите на епохата таланти от ранга на Димитър Димов, Емилиян Станев и Димитър Талев, без напълно да осъзнават, че техните саги са очевиден контрапункт на Караславовата канонизирана "класика" "Обикновени хора" (1952-1975).
     Това в най-голяма степен и достатъчно фрапиращо е демонстрирано от самия Талев с неговата умишлено наложена възрожденско-сказова поетика и естетика в първите три части на епоса - именно като противодействие на шаблоните на соцреализма и като мост към неунищожимите национални копнежи на "опълченския" патриарх Иван Вазов.
     Изследвачите разглеждат Талевото Четверокнижие като едно цяло, останало незавършено поради безвременната смърт на създателя му.
     Изследователите употребяват термини с различна степен на ефективност и убедителност - "пано", "сага", "фреска", изпадайки по инерция и в досадна терминологична бъркотия - ту "трилогия", ту "четирилогия", забравяйки сякаш писателското напомняне в края на "Илинден" - "но с това започва вече разказът за милостивия и четворицата му синове", ясна индикация за края на първата, патриархална трилогия (така типична за 50-те години) и за началото на втората, модерна национална трилогия, вписваща се органично към търсенията и постиженията на 60-те години, в която отделните "романи" от първите три части се абсорбират от дисхармонично-симфоничния роман на Борис Глаушев, разпънат между чувствата си към Ангелика Милонас и Мария Йорданова и разкъсващите го демони на междуособиците в Организацията (ВМОРО), вещаещи краха на националния идеал.. *

_____________________________
     * В тази насока е много ценно свидетелството на детайлно познаващия творчеството му критик Стоян Каролев: "Току що завършил четвъртата книга от поредицата романи ("Гласовете ви чувам"), той замисляше петата, с главен герой Борис Глаушев "Милостивият и неговите четирима сина". Вече със страшната болест в дробовете си, той чувстваше в гърдите си болка не от нея, а от злощастната съдба на България - по вина на буржоазните управници - по времето около Балканските войни. Предстоеше му да се занимава с този период в замисления роман и той - покрай радостите на творческото въображение, на съзиданието - изпитваше дълбоко страдание на човек и гражданин {"Иде ми - чувал съм го да казва - да викна на някой площад насред София... Но виновниците отдавна ги няма..."). И когато плюеше кръв, блед, съвсем вече отпаднал, стопил се от непрестанни страдания, той пак говореше - с глух, едва доловим глас - за България и българската литература."

    Всъщност "Гласовете ви чувам" е реквиемът на национално-обединителната програма на Македонското възраждане, началото на края, в което борбата за освобождение и обединение е заменена от крамолите вътре във ВМОРО, от сблъсъка на позициите на функционери като Бобев и Кибаров и от родоотстъпничеството па сръбски марионетки - изверги като Йосиф от с. Рапа.
     Димитър Талев умело и ненатрапчиво лансира дръзки, предизвикателни, но и актуални за 60-те години проблеми за замяната на идеала от амбицията за власт, демагогия, манипулация и диктатура, водеща до безогледна, поголовна сегрегация (спрямо сърби и гърци), осъществявана по най-уродлив терористичен начин.
     С този си дисидентски дух в кондензиран вид "Гласовете ви чувам" се сродява с излезлия малко по-късно Емилиан Станев шедьовър "Легенда за Сибин, преславския княз" (1968).
     Вярно е, че Борис не е така завладяващ и монолитен образ като баща си Лазар, че "нему Рафе би бил истински другар" (Т. Жечев), но това е всъщност героят на новото време, все още "въплъщение" на "българската революционно-демократична мисъл" (М. Шишкова), но вече нападната и от бесовете на XX век - национализъм и социализъм, които заплашват да ликвидират патриотичната кауза на поборниците с книжните схеми на груби, нечестни, алчни и тесногръди ръководители. Според предположенията ми Борис Глаушев (духовен сродник-събрат на самия Талев) е трябвало да се превърне в свидетел-мъченик на погребаните общонационални стремежи, за което сигналите са на лице още в "Гласовете ви чувам", независимо че действието завършва през 1908 г. заключвайки близо век събитийна канава (1833-1908).
     И ако "Железният светилник" е открита манифестация на живото българско самосъзнание, противопоставящо се и на пагубната антибългарска кампания в Пиринска Македония от 1948 г., то първата част от втората Талева трилогия фиксира началото на провала на великата възрожденска национално-обединителна кауза - още в "Илинден" се чувства изтъняването на връзките със свободна, Горна България и търсенето на самобитен път за постигане на освобождението, а в "Гласовете ви чувам" идеалът за свобода и единение е погълнат от конфликтите вътре в окръжното ръководство на Организацията (рефлектиращи и в родната, измислено-обобщена Преспа), които се пренасят и "в низините, раждащи не само родоотстъпници като Йосиф от Рапа и Катърката, но и политика на безогледен терор не толкова и само срещу турските поробители, колкото срещу гръцките врагове и предизвикалите атентатите и убийствата в гр. О. В огъня на тези кървави междуетнически вражди загива и голямата любов на Борис - Ангелика.
     В "Гласовете ви чувам" Димитър Талев нагазва в дълбоките води на жестоките и неразрешими балкански катаклизми, а мечтата му за "морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост" (М. Шишкова) отстъпва пред борбата за власт и предпоставеното направляване на обществените процеси.
     Точно заради това му е нужна дванадесетгодишна пауза между двете трилогии, запълнена с упоритата работа по тритомника "Самуил", в който централно място заема "интерпретацията на съвременната проблематика с предистория и предпоставки в далечното минало: за деформиращата роля на всяка, заслепена, фанатична отдаденост на една идея, за невъзможността да се постигнат благородни цели с антихуманни средства", тъй както "социалният реформизъм" е несъвместим с "жестокостта и безцеремонното заличаване на уникалния човешки живот" (М. Шишкова).
     Имайки опита на "Самуил" и на просветителския патос и нравствено извисяване на "Хилендарският монах", с "Гласовете ви чувам" Димитър Талев се опитва да довърши дебатът, започнат в "На завой", преминавайки от частно-семейните рамки към широките контури на националната орис, на уникалната с трагичните си измерения и последици съдба на македонските българи, която в "Гласовете ви чувам" отмерва първите тревожни колизии на наближаващата с балканските войни буря, сложила завинаги край на "усилните години" за наше родно, национално обединение и просперитет.
     Димитър Талев регистрира началото на трагедията, болестта и каверзните въпроси, които е трябвало да осмисли и разреши в следващите части на втората трилогия сломяват иначе устойчивия му дух и той напуска този свят, без да успее да довърши капиталното си дело.
     Въпреки това, дори и в този си вид (като sagа non finitо) четверокнижието си остава първата в литературата ни семейна фреска, "възведена до епична хроника на обществения живот" (М. Шишкова) - Преди "Път" (1945-1955) на Ст. Ц. Даскалов и "Тютюн" (1951) на Димитър Димов, ако приемем за начална година на публикацията й като разкази-глави от роман 1944 година, първа не само по време проява, но и като мащаб и качество на реализацията си.
     Именно в тази му целеустременост и всеотдайност, с които осъществява своя художествен подвиг, се крие не толкова "загадката на Димитър Талев" (Тончо Жечев), колкото неговият светъл пример, оставил трайна следа и истинска възрожденска искра в съзнанието на поколения литератори и обикновени читатели у нас и в чужбина.


    Литература:

    "Литература 11 клас", С., Просвета, 1993 г., раздел "Българската проза след Втората световна война", автор Симеон Янев, стр. 91-100.
     Тончо Жечев - "Загадката на Димитър Талев, в "Очерци за български писатели", част 3, С., БП, 1970, стр. 183-200.
     Светлозар Игов - "Кратка история на българската литература", С., Просвета, 1996, стр. 504-506.
     "Речник по нова българска литература 1878-1992", С., "Хемус", 1994, статия "Димитър Талев", автор Магдалена Шишкова, стр. 367-370.
     Стоян Каролев - "Преспанският летописец", предговор към съчинения на Димитър Талев, Том 1, Разкази, С., БП, 1972, стр. 5-27.

 



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories