bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

Шоуто трябва да продължи

 

 

Борислав Гърдев

 

    За този прочут хит на "Куин" се сетих, докато гледах филма на Мартин Скорсезе "Блясъкът на светлината", представящ концерта на световноизвестната група "Ролинг стоунс" в нюйоркския театър "Бейкън" през 2006 г. като част от световното им турне, носещо предизвикателното заглавие "Големият взрив".
    Знам от интервюто на Миг Джагър пред българския "Плейбой"от юли 2008 г., че да се работи със Скорсезе е велико, тъй като "едва ли има някой друг в света на киното, който да познава по - добре нашата музика. Марти използва наши песни в толкова много филми..."
    Всъщност основата за успеха на подобен скъп и отговорен проект е налице - доверието.
    Доверието между четирите обожавани звезди от състава, смятани за идоли на не едно поколение и творческият екип на Скорсезе, решил да заснеме на лента групата във върховата й форма, изпълняваща пред опиянениата публика своите знаменити парчета.
    Скорсезе възлага камерата на знаменития Робърт Ричардсън, от когото се иска улавянето и осмислянето на всеки по - важен момент от концертната изява на квартета, а Скорсезе и Миг Джагър уточняват творческият аспект на начинанието.
    За режисьора това не е първи досег със света на популярната музика.
    В самото начало на карирерата си той помага като редактор Майкъл Уодлай при снимането на легендарния 225 минутен "Уудсток" през 1969 г., а девет години по - късно режисира последния концерт на групата "Оркестърът" на Роби Робъртсън под заглавие "Последният валс".
    Сравнявайки двата му филма установявам, че "Последният валс" е по - приглушен, по - скромен като замисъл и реализация, тъй като фиксира краят на една артистична кариера и може би затова е така носталгично - привлекателен.
    "Блясъкът на светлината" е много по - зрелищен и експресивен.Той улавя най- добрата светлина, в която се намира прочутата група, както и най - важното й американско концертно участие, което бих нарекъл "Обяснение в любов към САЩ".
    Филмът съдържа 17 песни, които са поднесени по неподражаем начин от членовете на великата банда.
    Истинско удоволствие е да наблюдаваш как фронтмена Джагър внимателно направлява развитието на шоуто, как знае кога да се отдръпне и да даде възможност да блеснат с качествата си както неговите колеги - Чарли Уотс, Кийт Ричардс и Рони Ууд, така и гостите, сред които се открояват имената на Бъди Уайт, Кристина Агилера, Дарил Джоунс, Лиза Фишер и експрезидентът Бил Клинтън, пристигнал с цялото си семейство, за когото организаторите правят компромис, отпускайки му 5 минути за встъпителното му слово.
    Впечатлява непринудеността, с която четиримата от "Ролинг стоунс" разговарят с Хилъри и Бил, далеч от всякакво подмазвачество и официозност.
    Що се отнася до самия спектакъл - той е прецизно обмислен, обилно гарниран със светлинни ефекти, китарни и барабанни сола, както и с такива великолепни импровизации, на каквито са способни само най - големите в бранша.
    Гледайки концерта им пред нюйоркчани, се чудех, кое все още вдъхновява тези вече възрастни музикални звезди, отдавна обръгнали на световната слава и натрупали милиони в личните си банкови сметки.
    Защо продължават да пеят, защо се наемат да правят световни турнета, да снимат филми, да дават интервюта с неотслабващо темпо вече близо половин век?
    Само заради парите ли?
    Следейки филма , ми стана ясен и отговорът на загадката.
    За тези музикални магьосници и динозаври най- важното е шоуто да продължава дотогава, докогато изпитват своето истинско и неподправено удовлетворение на сцената.
    И не случайно и съвсем закономерно филмът завършва с легендарното парче на Миг Джагър "Satisfaction"!
    Четох различни мнения за филма, след световната му премиера на 10 април 2008 г.
    Като цяло те са адмиративни, но бях неприятно изненадан от едно твърдение, че този документален филм е можело да бъде заснет от всеки друг режисьор и едва ли не в "Блясъкът на светлината" липсвал творческия почерк на Скорсезе.
    С такава констатация категорично не мога да се съглася.
    Първо - не съм сигурен дали знаменитата четворка би се навила да работи с друг творец - да не забравяме, че предният й концертен филм "Времето е на наша страна" от 1982 г. е също дело на кинокорифей - Хал Ашби.
    Второ - при гледането на "Блясъкът на светлината" се вижда, че творческата концепция на постановката е дело на Миг Джагър, подбиращ много внимателно песните за всеки свой концерт и на самия Скорсезе, уточняващ в детайли филмовия аспект на заснемането му.Не случайно началото на концерта в театър "Бейкън" задължително се съгласува с екипа на Скорсезе!
    И трето - режисьорът много деликатно надниква зад кулисите на голямата машинария, свързана с промоцирането на такива грандиозни спектакли, а същевременно желае да разкрие проникновено и портретите на всеки от четиримата знаменити таланти, умело включвайки в тъканта на повествованието кадри от архивни телевизионни интервюта, от които става ясно колко луди и опасни примери за подражание в края на 60 - те години на миналия век са били Миг Джагър и Кийт Ричардс, затваряйки повествованието с прекрасен финален преход, в който ставаме свидетели на неповторимата атмосфера на нощния Ню Йорк...
    Изгледах кинотворбата със смесени чувства - на възхищение от майсторството на легендите "Ролинг стоунс", но и с малко тъга, защото осъзнах, че дори и те са подвластни на промените на времето и вече не са онези магнетични идоли, каквито бяха преди 40 години.
    Енергията, талантът, майсторството им са безупречни, но и бръчките по лицата издават изключителен и неповторим творчески път, на който всички останали певци и музиканти по света могат само да завиждат.

 



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories