bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

Загадката на Рачо Стоянов

 

 

Борислав Гърдев

 

 

    Сто години след първите си публикации Рачо Стоянов (7 октомври1883 - 12 януари 1951 г.) си остава загадъчен сфинкс в нашата литература.
    Съдбата му не е трагична в класическия смисъл на думата. Ако и да живее в преломна и жестока епоха, той преодолява сътресенията в страната ни с типичната си адаптивност.
    Обществените трусове ги изкарва като библиотекар в парламента (1910-1914 г.) и в БАН (1914-1926 г.), за кратко е и коректор в Дирекция на обществената обнова (1934-1935 г.), след което разчита на скромната чиновническа пенсия и на хонорарите от преводите си.
    Ако трябва да бъдем обективни ще признаем, че Рачо Стоянов се изявява най-пълноценно като преводач от руски, френски и английски език.
    Вероятно грижата за насъщния, а и късите срокове на издателите, са го принуждавали усърдно да работи, за да даде такива майсторски адаптирани книги като "Севастополски разкази" и "Поликушка" от Лев Толстой, "Леонора" от А. Бенет, "Мартин Идън" и "Лунната долина" от Джек Лондон, "Ранна есен" и "Двадесет и четири часа" от Луис Бромфилд, "Островът на съкровищата" от Робърт Луис Стивънсън, "Етика на живота"от Томас Карлайл и "Към самия мене"от Марк Аврелий...
    В нито един друг дял от изящната ни словесност той не постига такава пълноценна реализация.
    Талант и способности е имал. Желание за успехи (независимо от незавършеното средно образование) също.
    И въпреки ласкавите оценки за първите му печатни изяви от 1904-1909 г. Рачо Стоянов страда до края на живота си от синдрома на неосъществилия се писател.
    Проблемът е свързан не само с високия му естетически вкус, а и със свръхчувствителната му мнителност, със съобразяването с мнението на околните меродавни фактори и с неумението му да прецени кога е най-удачно да пласира създадения собствен продукт.
    Затова щом улучи "златното сечение", се ражда поредния шедьовър, останал здраво вграден в темелите на националната литература - "Майстори" (1927), "Майка Магдалина" (1936). В останалите случаи или е налице обнадеждаващ дебют ("Разкази", 1909), последван от дългогодишно въздържание, или се раждат творби за архива ("Вълчи дол"), или Стоянов ни изненадва с едноактна комедия, под нивото на възможностите си - "Пред заключената врата" (1938).
    Любопитното е, че писателят е можел да успее в поезията, публицистиката, критиката, драматургията, прозата и мемоаристиката.
    След като осъществява първите си успешни изяви, той се стъписва, спира, трупа страници за себе си, остава извън времето и живее с мисълта, че твори за бъдещите поколения.
    Той е сред малцината ни класици, писали упорито "за чекмеджето", смятайки че след десетилетия делото му ще бъде оценено по достойнство.
    Въпросът с възкресяването, преоткриването и повторното му актуализиране, не е нито нов, нито необичаен. И в този аспект съдбата на Рачо Стоянов е сходна (но само отчасти) с тази на Кирил Христов (до 9 септември 1944 г.) и Яна Вазова (след 9 септември с.г.).
    Разбира се, причините за затруднената комуникация с читателите им съществено се различава от "случая Рачо Стоянов".
    Кирил Христов пише скандални романи ("Бездна", 1926) и мемоари ("Време и съвременници", 1905-1937), знаейки отлично, че приживе не могат да излязат, но че за тях пазар у нас ще има винаги.
    Яна Язова е преследвана от комунистическата цензура, но три десетилетия след смъртта й нейните книги са хит на пазара ("Ана Дюлгерова", "Капитан", "Александър Македонски", "Соленият залив", "Балкани"), докато при Рачо Стоянов опитът за реабилитацията му с двутомника от 1976 г.се оказа само окуражителен.
    В него той бе представен с най-добрите си творби, съставителите Атанас Смирнов, Георги Крънзов и Надежда Тихова написаха дежурните похвални слова, появи се и адмиративният, но традиционно поднесен литературно-критичен очерк на Николай Димков от 1984 г., след което над Рачо Стоянов отново падна плаща на мълчанието и мрака. Или както той самият сполучливо е отбелязал във "Вълшебният принц": "спуща се завесата след последното действие. Угасват светлините на рампата. Публиката си отива - тайнството на въздействието е свършено.
    На сцената е пусто, мрачно, студено. Отлетя животът.
    Което пък ме навежда на мисълта, че писателят просто е пропуснал момента на своето пълнокръвно включване в културния ни живот, надценявайки възможността творбите му да са вечно актуални като Йовковите.
    Жалко, но и поучително...
    Рачо Стоянов има възможност да докаже способностите си на поет. Той пише от 1902 до 1934 г., но публикува само 4 стихотворения-цикълът "Сенки" в сп. "Из нов път"и "Очакване", "Искал бих..." и "На полето" в сборника "Вечеринки и утра" от 1910 г.
    Можел е да бъде съратник на Георги Кирков със стихотворенията си "Роби" и "Уличка"от 1902 г.или да се включи в утвърждаване героизма на българския войник през Първата световна война, подобно на Вазов и Кирил Христов с творби като "Стражата на Черна" (1916) и "Първи сняг" (1917).
    Имал е възможност да последва примера на Георги Райчев (с "Еленово царство", 1929) и да представи на публиката пиесите си в стихове "Симеон" и "Престолът или царица Мария Търновска".
    Вместо това предпочита да пише поезия за лична употреба и да я трупа в архива си.
    Стоянов е имал бляскава перспектива да се утвърди като един от най-добрите ни майстори на късия разказ, особено след радушния прием на легендата му по Горкиевски маниер "Човекът" от 1904 г.
    Наистина тай пише и публикува системно разкази до 1909 г.
    Плаща дан на социалистическите си увлечения в "Първите лястовици" и "Спасителят", следва Вазовите традиции в "Хаджи Димко" и "Тиха душа", постига категорични успехи в кратките импресии, наподобяващи стихове в проза ("Човекът", "Малката робиня") и неизбежно акостира на пристана на критическия реализъм в "Малкият гамен".
    Излиза и първият му сборник "Разкази", който, ако и да е посрещнат приветливо от критиката (Асен Младенов, Димитър Буйнов), не се превръща в дългоочакваното литературно събитие, за да се стигне до самоинициативата на Георги Бакалов в края на 1911 г. да изкупи непродадените екземпляри за 120 лв. и с новата корица "Легенда за човека" и без знанието на автора да я пусне на пазара като "нов сборник".
    Отвратен от действията на литературния си ментор Рачо Стоянов не само скъсва със социализма (той си остава по убеждения по-скоро толстоист и умерен демократ с патриархално-религиозно съзнание), но и спира за дълго да пише разкази.
    Ще минат повече от 25 години и за изненада на ценителите си той ще се представи с поредица лапидарни шедьоври на психологическия реализъм - "Разведени" (1936), "Вечеря" (1936), "Чаршия" (1938), "През един пролетен ден" (1939), за да затвори кръга на търсенията си с прекрасната християнска легенда "Бенони прокаженият" (1941), сътворена с евангелска чистота и въздейственост, която доказва, че е сред първенците на българското слово. Втори сборник с къси разкази обаче той не издава до края на живота си.
    Рачо Стоянов води интересен и интензивен духовен живот. Запознава се с Георги Бакалов, Страшимир Кринчев, Николай Масалитинов, Иван Вазов, Иван Шишманов, Боян Пенев, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Константин Константинов, Константин Петканов, Иван Андрейчин, Людмил Стоянов, Васил Кирков, Кръстьо Сарафов.
    Един работоспособен и целеустремен деец като Кирил Христов би изпълнил дневниците си с грижливо описани случки и пикантни куриози, свързани с битието им.
    Стоянов дори не си води системно дневниковите бележки, а когато те са факт (най-вече за периода 1908-1912 г.) ни измъчва със съмненията си дали е добър писател и постоянно хленчи от липса на пари и вдъхновение.
    Едва в края на живота си ще се сети да напише ("Какво е за мен Л. Н. Толстой", 1940) и публикува няколко мемоарни фрагмента - "Вълшебният принц" (1932) за Васил Кирков, "Помен за Страшимир Кринчев" (1939), "Как ходих да се карам с Пенчо Славейков" (1946), "Отломки от спомените ми" (1948) за Людмил Стоянов и "Изборите преди половин век" (1949), като с последните си три текста в "Литературен фронт" прави успешна концесия на новата обществено-политическа конюнктура, но те също не водят до стойностен мемоарен сборник.
    Така процедира той и в театралната критика, и в публицистиката.
    Рачо Стоянов, играл в самодейна социалистическа театрална трупа през 1904 г., познава спецификата на театъра и неговите изразни средства.
    Той започва уверено с няколко стойностни критични отзива - "Доходно място" (1907) и "Цензура върху театъра" (1907), за да продължи с дежурните отзиви и бележки "за себе си" - полемиката "Митарствата на драмата "Майстори" (1927), писана като отговор на Константин Сагаев и рецензиите за "Вишнева градина" (1910), "Флорентинска трагедия" и "Саломе" (1922) и "Мнимият болен" (1931), с които бележи неочаквания край на оценъчната си дейност.
    Подобна експлозия осъществява и в актуалната публицистика.
    Привлечен, след успеха на "Човекът" от Константин Величков и Антон Страшимиров в меродавния всекидневник на прогресивните либерали "Ден", той работи в него като коректор близо 6 години (1904-1910 г.), като в последните три се проявява и като борбен журналист, достигащ класата на Антон Страшимиров, д-р Кръстев и Стоян Михайловски.
    Всъщност, подобно на именитите си колеги, и Рачо Стоянов се увлича по еуфоричната амбиция да се свали от власт стамболовисткия кабинет на д-р Петър Гудев. При създалата се психоза и Стоянов впряга усилията си, за да разобличи корупцията на управляващите в серия жигосващи и знакови фейлетони - "Тъмнина", "На митинг", "Крадете да крадим!", "Учителски неволи", "Университетът", "Българският народен театър", излезли през 1907 г.
    След правителствената смяна и идването на демократите на власт на 16 януари 1908 г. и след като разбира, че и "тези са като другите" ("Народното събрание", "Предишните и сегашните", 1908) устремът на Рачо Стоянов стихва, а след напускането на вестник "Ден" той изоставя актуалната публицистика.
    По-късно спорадично нарушава царственото си мълчание с гастроли в "Мир", "Знаме", "Македония" и "Слово", преди да прочете възхвалата си "Да пребъде българското слово" (1944). Решението му е оправдано и наложително, тъй като става дума за тържественото честване на 60-годишният му юбилей в дряновското читалище "Развитие" на 29 април 1944 година.
    След поредица от незавършени пиеси (най-физиономичната е психологическата антивоенна драма "Добри Сватов" от 1919 г.) Рачо Стоянов постига триумф с трагичната поема "Майстори" (1922-1927). Тя е апотеоз на любовта, творческия устрем, чистите нрави и регистрация на неизбежния конфликт между традиционалиста - чирак с ограничено провинциално мислене (Найден) и индивидуалиста - новатор с модерно художествено светоусещане (Живко), чиято жертва е разпънатата между двамата хубавица Милкана.
    Рачо Стоянов се съгласява с поисканите от Лилиев и Масалитинов сценични и смислови съкращения, драмата му предизвиква фурор, спечелва овациите на критиката (Димитър Подвързачов, Иван Радославов, Владимир Василев, Владимир Ковачич), преведена е и на френски от Лидия Шишманова през 1928 г. През същата година със спечелените пари авторът прекарва в Париж 6 месеца, за да преживее през 1929 г. краха на следващото си творение "Ратай".
    Писана с любов и вдъхновение драматичната фреска "Ратай" черпи сюжет от народните предания за битки на хайдути и кърджалии като интригата отново е центрирана около любовния триъгълник Вълко - Деница - Дойчин с предвидим и очакван трагичен финал, в който чорбаджийската дъщеря Деница и бившият й ратай и кърджалийски главатар Вълко взаимно се убиват.
    Без да е от класата на "Майстори", "Ратай" е впечатляваща драма със запомнящи се характери и ефектни обрати.
    Вероятно и тя би имала шумен успех, ако Рачо Стоянов бе послушал съвета на Николай Масалитинов и беше съкратил ненужните подробности.
    Той обаче реагира болезнено-чувствително и предпочита да я изгори.
    Истината е, че Масалитинов прочита третата редакция на пиесата, която съществено не се различава от втората и че именно втората е запазена. Без обаче да получи сценична адаптация.
    Така се случва и с други негови завършени пиеси като "Симеон" и "Борис Орлов".
    По този начин (а и защото не обработва първия й вариант) добрата му комедия "Политикани" (1920-1921 г.) не влиза в репертоара на нашите театри и Стоянов не би трябвало да претендира, че е следовник на Вазовите "Службогонци" (1903) и първосъздател на качествената следвоенна сатира, която би му дала възможност да се нареди до Стефан Костов с "Големанов" (1928) и Йордан Йовков с "Милионерът" (1930).
    В замяна на това и без никаква логика през 1938 г. публикува в списание "Българска мисъл" едноактната си комедия "Пред заключената врата", която остава без всякакъв обществен отклик.
    Не е по-различна ситуацията и с повестите на дряновския майстор.
    Той постига категоричен и шумен успех с "Майка Магдалина" (1936), оценена подобаващо от критиците (Емил Коралов) и получила наградата на БАН през 1937 г.
    Тази камерна интимна творба предизвиква възхищение преимуществено с мълчаливия подвиг на скромната чиновничка Магдалина Данова, направила всичко възможно за безоблачното бъдеще на своите деца Вяра, Надежда и Любов и жертвала своето лично щастие (връзката й с Борис Ковачев) в името на семейната хармония.
    Проникновена и правдива, "Майка Магдалина" е сполучлива картина на живота от 30-те години на миналия век и художествено обобщение на майчината саможертва.
    Създадена да се харесва и печели овации, повестта е качественият щемпъл на благоразумния Рачо Стоянов.
    Тъмната му и неистова същност ще я открием в другите два малки бисера - "Вълчи дол" (1936) и "Стоил Няголов" (1937), които обаче остават непубликувани заради страха от цензурата и негативните читателски реакции.
    Точно с тия повести Р. Стоянов окончателно изтърва шанса да стане голям и значим прозаик в българската литература.
    "Вълчи дол" е суров разрез на провинциална и озлобена България, смел и горчив поглед към нашето социално дъно и родния ни подземен свят.
    Повестта очевидно черпи енергия от криминалната вестникарска хроника, но е създадена с осезаема виталност и умело осигурено драматично напрежение.
    Чете се на един дъх, а от страниците й властно се вселява в съзнанието ни образът на нашенския Джеси Джеймс - Марин овчарят, бандитът по неволя, преживял разтърсващи любовни драми с Бойка, Цвета и Богдановица и намерил смъртта си при опит да избяга от затвора.
    "Вълчи дол" се възприема като тъжен химн на неизтребимото човешко желание за свобода и като жесток укор към примитивното ни и антихуманно общество.
    Аз смятам тази повест за най-доброто прозаично достижение на Рачо Стоянов и недоумявам защо той се е отказал да я публикува.
    Убеден съм, че ако тя бе излязла през 1937 или 1938 г.би била оценена по достойнство и днес щеше да се изучава в гимназиите и университетите.
    С горчив сарказъм и критичен патос е изпълнена и другата му завършена повест "Стоил Няголов", изцяло в духа на Стаматовата сатирична поетика.
    Използвайки Вазовия мегамит за покварената София, Стоянов създава занимателна плутовска сага за премеждията на селския измамник Стоил Няголов в столицата и за желанието му да се интегрира в софийския бомонд с помощта на жените (Елена, Богдана Метларова).
    По своему атрактивен и сръчен, Няголов парира упорито опитите на злодея-адвокат Леков да бъде манипулиран, но е подло изигран от родственика на Метларова - философът Борнаков, докато проумее, че мястото му не е сред хайлайфа, а сред скучаещите по кръчмите чаровни тарикати.
    "Стоил Няголов" е интересно и будещо размисли четиво без нито един положителен герой с правдиво пресъздадена атмосфера и точни и критични обобщения, оказали се актуални и сега. Ако и да страда от многословност и да е с не напълно изчистен език, повестта разкрива непозната страна от потенциала на Рачо Стоянов и го причислява (за съжаление условно) към големите ни сатирици Г. П. Стаматов и Светослав Минков.
    Рачо Стоянов се опитва да напише и роман. Върху "Доганови" работи повече от 15 години, без да успее да го завърши.
    Стоянов надценява белетристичните си възможности и вместо по-обемна повест се залавя с епично платно, почиващо на дряновските му младежки спомени от началото на 20 век.
    Той вещо експонира донкихотовските напъни на набедения социалист Богумил Доганов да спаси бащиния си имот от разграбване чрез конфликта му с неговия вуйчо Вичо Доганов, изграден по Балзаковски сочно като прочут чорбаджия и търговец от старото време и посредством любовните ласки, с които омайва адвокатска дъщеря Невена Лесновска.
    Според замисъла и по логиката на сюжета Богумил трябва да загърби младежките си увлечения по Плеханов и Жорес, за да спаси семейната си чест.
    Това неизбежно го превръща не само в ренегат, но и в демагог спрямо увличащите се по огнените му слова за сриването на прогнилия строй младежи.
    Подобно развитие на повествованието устройва издателите през 30-те години, но след 9 септември 1944 г. е вече не само неприемливо, но и опасно.
    Ето защо Рачо Стоянов тактично прекъсва работата си по романа и не става родоначалник на литературната ни епична вълна, заляла прозата ни от средата на 40-те до края на 60-те години на миналия век...
    Оказва се, че Рачо Стоянов е от изчезналата порода на архивните писатели.
    Той иска да се хареса на критици и читатели, но старателно избягва предизвикателствата на занаята.
    Едновременно желае да е хрисим и приемлив, но показва и неистовия си лик в серия творби, скрити от широката публика.
    Изпуснал златната възможност за пълното си утвърждаване през 30-те години на 20 век, той попада в клопката на новите комунистически изисквания след 9 септември 1944 г., когато може да пише само очаквани от него спомени с надежда да дойде вдъхновението и по-добрите времена, когато "самотникът от Лозенец" отново ще напомни за себе си.
    Тъжното е, че такива години не настъпват. Не е сигурно и дали днешните ни бездуховни дни биха си позволили лукса да допуснат реанимацията на още един забравен и недооценен роден автор.
    Прекалено е рисковано и нерентабилно, а вероятно и не би се постигнал очакваният резултат...

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories