bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

Носталгично за Марио Пузо

 

Борислав Гърдев

    Mario Puzo

 

 

 

Той си отиде от този свят ненавършил 80 години. Роден като дете на неаполитански емигранти в "Адската кухня", Ню Йорк на 15 октомври 1920 г., Пузо почина след прекаран инфаркт на 2 юли 1999 г.
    Животът му не бе от най-леките, въпреки че в последните си 30 години бе смятан за галеник на съдбата.
    В биографията му няма нищо необичайно и тя е типична за неговото поколение, запълнена от такова важно събитие като Втората световна война, в която взема участие, от завършването на училището за социални изследвания и Колумбийския университет, от усилията му да се реализира като писател.
    На своите терзания и мъки за пробив в литературата посвещава съкровени страници в най-амбициозния си след "Кръстникът" роман "Умират глупаците"(1975), маскирайки се зад образа на Магьосника Мерлин.
    А Пузо действително беше маг в литературата.
    Ако и да бе подценяван, смятан за фабрикант на бестселъри, задоволяващи плебейския вкус на масовата аудитория, които ще загубят влиянието си с времето.
    Това, разбира се, се оказа дълбоко погрешно.
    Истината е, че Марио Пузо се отнасяше към писателския занаят отговорно и почтено, че обмисляше всяка своя книга продължително и внимателно, че я извайваше с вдъхновението на стар майстор - сладкодумник, обичащ да разплита пред изпадналата в захлас аудитория драматичните и завладядавщи сюжети на своите саги, в които прийомите действително бяха предвидими, но героите - покварени или възвишени, експонирани със замах, ни омайваха със сложните си характери и царствено присъствие на олимпийски властелини.
    Няколко бяха основните теми, около които цял живот гравитираше любимецът на публиката - съдбата на Италия и италианските емигранти, Втората световна война, политическите стълкновения и интриги по върховете на властта, хазартът и задълбоченото разкриване на колизиите в гангстерските фамилии, олицетворяващи силата, властта и нетърпимостта в съвременна Америка.
    Куриозното е, че Марио Пузо опита късмета си в детската литература с романа "Лятното бягство на Дейв Шоу"(1966), а окрилен от успеха на мафиотските си епопеи, доразви своите търсения в две много ценни документални книги, каквито се оказаха "Самоличността на Кръстника"(1972) и "Лас Вегас отвътре"(1987).
    Истина е, че "Тъмната арена"(1955), вдъхновената му трактовка на следвоенна Германия, почиваща на лични преживявания и наблюдения, остава недооценена, въпреки че съдържаше в себе си потенциала и внушенията на модерна класика най-вече чрез образите на Уолтър Маска и Хела.
    Едва след успеха на "Кръстникът" критиците възприеха адекватно великолепната пискарескова творба за неизтребимия оптимистичен дух на италиянката мама Лучия, помогнал й за адаптацията в Америка и при възпитанието на нейните деца в "Щастливата странница"(1965), като за това допринесе и сполучливата тв адаптация на Стюарт Купър от 1988 г., докато политическият трилър "Четвъртият К"(1991) - силен и убедителен разказ за президента Франсис Кенеди, избиращ между дълга към страната си и повелята на сърцето, между борбата срещу световния тероризъм и желанието за спасението на собствената си дъщеря, довели до ненавременната му смърт, постигна касов успех най - вече заради актуализацията на съдбата на Джон Кенеди и шума около филма на Оливър Стоун "JFK"(1991).
    Това е безспорно така. Но да възприемаме Марио Пузо само като певец, хроникьор и анализатор на прочутите гангстерски семейства и на борбата им за величие и финансова мощ, е най-малкото едностранчив и непродуктивен подход.
    Действително с мафиотската си тетралогия "Кръстникът"(1969), "Сицилианецът"(1984), "Последният дон"(1996) и "Омерта"(2000), разкриваща в детайли, пищно и впечатляващо, възхода и падението на митични босове като Вито и Майкъл Корлеоне, Салваторе Джулиано, Клерикуцио и Асторе Виола, модифициращи същностните черти на кастата в продължение на пет десетилетия, той постигна изключителен финансов успех.
    Всяка една от частите мигновено се превеждаше в целия свят, издаваше се в милиони тиражи - "Кръстникът" в САЩ достигна 13,5 млн.екземпляра! - водеше след себе си поредната успешна или не толкова сполучлива екранизация, но поредицата всъщност се оказа само средство за добиване на толкова нужната финансова независимост, дала възможност на Пузо да сътвори двете най-важни книги в живота му - "Умират глупаците"(1975) и "Фамилията"(2001), посмъртно довършена от съпругата му Карол Джино.
    С това съвсем не омаловажавам фундаменталния му принос в гангстерската тематика с "Кръстникът", неговата визитна картичка и качествен щемпъл, отворили му място във всяка енциклопедия и академична история на американската литература, голямата метафора на САЩ, изградила могъществото и просперитета си чрез насилие, гешефти, лъжи и нетолерантност, след която станаха възможни и останалите му три епоса, както и появата на многобройни епигони и плагиати, но си мисля, че за него най -стойностни си остават "Умират глупаците" и "Фамилията".
    В първата Пузо се обяснява в любов към уникалния център на хазарта Лас Вегас, излива цялата си злъч и сарказъм към фалшивия свят на Холивуд ( традиция, прокарана последователно и в "Кръстникът", и в "Последният дон", нещо твърде странно като знаем, че писателят успешно се интегрира в целулоидния свят с трилогията "Кръстникът" 1972 - 74 - 90, за която печели два "Оскара" за сценарий, с двата "Супермена" от 1978 и 1980 г., с "Време за умиране", 1982 и адаптациите си на "Сицилианецът", 1987, "Щастливата странница", 1988 и "Последният дон", 1997 и с оригиналните си опуси за "Земетресение", 1974, "Котън клуб", 1984 и "Христофор Колумб - откритието", 1992) и изпява истински апотеоз на писателската съдба, изграждайки двата толкова внушителни и противоречиви персонажи като Мерлин и Осейно.
    Мерлин - образецът на талантливия творец, градящ кариерата си стъпка по стъпка и спазвайки правилата на играта и Осейно - шумният и вулгарен класик, пилеещ щедро таланта си в авантюри и скандали, но носещ достойно скиптъра на абритър елеганциум.
    В неговите импозантни ренесансови черти не е трудно да разпознаем облика на Норман Мейлър, което не пречи именно той да даде една от най-бляскавите и обективни оценки за шедьовъра на Пузо:"Кръстникът" ли? Забравете! И аз като повечето почитатели на Пузо бях убеден, че "Кръстникът" е върхът в творческата кариера на този особняк. Но когато затворих "Умират глупаците", си дадох сметка, че такава книга може да се появи само веднъж в живота на едно поколение.
    Истински бисер, дълбоко откровение, потресен съм!"
    В лебедовата песен на живота си "Фамилията", писана дълго, с любов и възхитително постоянство, Марио Пузо не само се връща към корените и първоизвора на творческия си път - "Щастливата странница", но и прокарва мост към най - известния си роман, доказвайки непосредствено, ярко и безапелационно, че Борджиите и в частност папа Александър Шести и синът му Чезаре, кардиналът - генерал на непобедимите папски войски, са родоначалниците на ганстерските методи на поведение и управление, зловещи и хипнотизиращи предшествненици на Вито и Майкъл Корлеоне.
    Без да изпада в евтин романтизъм или натрапчива дидактика и без да спекулира с огромните си познания по италианска история особено от 15 век, Марио Пузо създава ефектна епична фреска за съблазните и цената на властта, доказвайки за последен път, че не само умее да борави с големите универсални метафори, но и че е сред най -изявените и талантливи майстори на популярния и качествен роман в световната литература.
    Неговата смърт през лятото на 1999 г.бе възприета като ненадейна. Въпреки че Марио Пузо навлизаше в преклонна възраст и че едва се бе възстановил от прекарания сърдечен удар. Още тогава се чувстваше, че след себе си оставя празнота, че не е казал последната си дума, че не е заел полагащото му се предно и престижно място сред майсторите на изящната словесност.
    Посмъртното издание на "Омерта" и "Фамилията" само затвърди усещането, че си е отишъл голям писател, чието дело тепърва ще се осмисля адекватно и обективно не само в родината му, а и навсякъде, където се цени интересният и увлекателен роман за широката аудитория, без това непременно да означава лош вкус.
    А че Пузо е обичал живота и не е криел хедонистичните си увлечения, личи от прочутото негово откровение от "Лас Вегас отвътре":"...когато отида на небето не искам ангели с ореоли, яздещи белоснежни облаци. Дайте ми по-скоро казино с голям Купол, с червени стени и рогати дяволи за крупиета. И ми оставете неограничен кредит!"
    Без да звучи помпозно - вулгарно в това признание се съдържа житейската философия на Марио Пузо, вкусът му към риска и приключенията, любовта му към авантюрите и високия жизнен стандарт.
    Той си заслужи милионите - в долари и сред почитателите.
    Работи упорито и всеотдайно, оставайки честен пред своята публика.
    А тя му е вярна и днес, ако и той да не е между живите.
    Книгите му се четат с все същия интерес и веднага изчезват от пазара след издаването им.
    Изследванията за него се появяват едно след друго, страниците му в Интернет, се посещават всекидневно от стотици фенове.
    Една завидна писателска съдба, изградена след упорит труд, която остава пример и ориентир за следване!

 


   


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories