bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

     

 

"Цялото кралско войнство"

 

 

Борислав Гърдев

 

 

    През 1946 г. Робърт Пен Уорън издава най-известният си роман - "Цялото кралско войнство".
    Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
    Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
    Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
    Лично аз се запознах с книгата едва когато прочетох меродавното мнение на А.С.Мулярчик, който в прочутата навремето "История на САЩ", том 4, М.,1987, стр.614-615 отбелязва с апломб, че "Цялото кралско войнство" е "мащабен социално-психологически роман, претендиращ за философско осмисляне на широка съвкупност от съвременни обществени отношения". И още:"Многослойността, многозначимостта на постъпките, ситуациите, общия ход на събитията - това е сърцевината на уоръновското световъзприятие, получаващо конкретно изражение в опитите на централния герой на романа "Цялото кралско войнство" - журналистът Бърдън, по-ясно да осмисли жизнения път на губернатора Уили Старк и значението на неговата кариера за постигане смисъла на съвременната история.Философската наситеност на романа на Уорън свидетелства за по-нататъшното развитие в САЩ на литературата на критическия реализъм.А нейната сърцевина както преди съставлява социалния анализ на човешките съдби в контекста на доминиращите ообществено-политически тенденции.Заедно с това прояваващата се в "Цялото кралско войнство" теза за известна относителност на Доброто и Злото, настойчивото преплитане на политическия конфликт с моралния, скептицизмът по отношение на твърдите нормативни оценки - всичко това подсказва възникването на нови веения в американската следвоенна литература."
    Ако трябва да съм искрен студентските ми спомени от романа не са съвсем възторжени.Той ми се стори дебел, многословен, на моменти муден и толкова специфично американски, че не виждах кой знае какви съответствия с родната действителност.
    Пък и можеше ли да бъде другояче? Моето поколение бе прелъстено от Горбачовата перестройка и в края на 80-те години все още търсехме философския камък за реформиране на обществото по линията - " Повече социализъм - повече демокрация"...
    20-години по-късно оценявам тази творба най-вече откъм нейната провиденческа прозорливост.
    Днес тя е по-актуална отпреди 6 десетилетия, разкривайки недъзите на парламентарно-демократичната система и най-вече механизма на раждането на харизматичните водачи, които по правило обират протестния народен вот и винаги го експлоатират хищнически за користни цели.
    Сега дори си мисля, че Робърт Пен Уорън скрито е полимезирал с практиката и достиженията на тогавашната американска политическа класа, подлагайки на критично преосмисляне действията и постъпките както на иконата Франклин Рузвелт, така и на не по-малко прочути обществени знаменитости като Хюи Лонг, Едгар Уолас и рузвелтовият наследник Хари Труман, към чиято компания аз все пак съм склонен да добавя и Джоузеф Макарти - борецът срещу комунизма, както и Сталин и Хитлер, олицетворяващи двата основни тоталитарни мегамита - комунизма и фашизма, владеещи по онова време съзнанието на масите в преследване на химерата за всеобщото благо.
    Днес ме поразява и песимистичният патос на епоса, разкриващ правдиво и убедително метастазите на нелечимата болест на парламентарната демокрация, свързана основно с демагогията и корупцията, както и авторовата убеденост, че всяко издигане на лидера в обществото влече след себе си жестоки компромиси спрямо предишния му идеализъм и нравствена деградация...
    Романът на Уорън има необикновено щастлива екранна съдба.
    В рамките на близо 60-години той е екранизиран двукратно - при това много успешно.
    Първата адаптация излиза само три години след отпечатването на книгата и е дело на сценарист - режисьора Робърт Росен.
    Подпомогнат от оператора Бърнард Гъфи и композитора Луис Грийнбърг Росен създава силна и вярна на духа на литературния първоизточник филмова версия.
    Романът е обхванат и откъм основни сюжетни линии, и като богатство на колоритната му образна система.
    Съгласен съм с мнението на Стефан Власков, че "Във филма има ефектни, запомнящи се сцени, но, общо взето, действието се развива бавно", но по никакъв начин не мога да приема, че "Редица важни моменти от романа са опростени и непохватно предадени". ("В света на киното", том 2, С.,1982, стр.349).
    В действителност творбата на Росен е актуална и жизнена и днес, като най-силните образи в нея създават Бродерик Крауфорд (Уили Старк), Джон Айърланд (журналистът Джак Бърдън) и Мерседес Маккембрийдж (секретарката Сейди Бърк).
    Съвсем заслужено през 1949 година "Цялото кралско войнство" печели три "Оскара" - за най-добър филм, главна мъжка - Бродерик Крауфорд и второстепенна женска роля - Мерседес Маккембрийдж.
    Втората екранизация на романа на Робърт Пен Уорън излиза на 22 септември 2006 година и е дело на сценарист - режисьора Стивън Зейлиън.
    Ако и постановчикът да го познавам като име само от не особено оригиналния и стандартна негова драма "Гражданско дело", очаквах амбициозен и внушителен филм, съхранил най-силните страни на романа и търсещ брод към днешните актуални обществено - икономически проблеми в САЩ и света .
    Очакванията ми се оправдаха.Независимо че е с продължителност 140 минути "Цялото кралско войнство" на Зейлиън не доскучава, като финалът - убийството на губертнатора и на неговия атентатор д-р Адам Стентън, ако и да ми е добре познат, прозвучава в наистина потресаващо - апокалиптична гама, вкл. и чрез умелото преливане на черно - бялото и наситено - драматичното кърваво изображение.
    Зейлиън много внимателно е подходил към сюжетната конструкция на романа. Опитал се е да му остане верен - и като дух, и като послание, изневерявайки му.
    Той не се придържа сляпо към историята - напр.линията с губернаторския син Том - Травис Чемпиън е само маркирана и в екранизацията му липсва възловата сцена с катастрофата, причинена от Том Старк, в която загива неговия спътник.
    Освен това постановчикът си позволява малка дързост - той изтегля действието 15 години напред и в неговата интерпретация Уили Старк прави кариера в напрегната епоха от началото на 50-те години.
    А в съзнанието на всички това са годините на студената война, на атомната психоза и макартизма.
    Съзнавайки че попада на хлъзгава почва Зейлиън бяга от директно обвързване с конкретната проблематика на времето, търсейки както в романа универсалните внушения, които в случая се свеждат до разкриване тъжната , но поучителна история на един амбициозен провинциалист от Луизиана, който атакува върховете на щатското управление, превръщайки се в герой, злодей и манипулатор.
    Зейлиън търси проекциите на американската трагедия, в която талантливият популист наистина се самоизгражда като обществен лидер, но същевременно и деградира в морален план, разрушавайки семейството и своята приятелска общност, жертвайки ги в името на личния просперитет на всяка цена.
    Голям успех за оператора Пол Еделман и художничката Патриша фон Брандънстейн е сполучливото пресъздаване атмосферата на епохата, без да се изпада в маниакални подробности, докато музиката на Джеймс Хорнър има основната заслуга за трагедийното звучене на филма.
    Без Хорнъровите композиции филмът пък щеше да стане, но определено нямаше да се превърне в явление на седмото изкуство.
    Заслужава адмирации увереността и непоколебимостта в правотата на преследваните цели, с които ни изненадва работата на Стивън Зейлиън, включваща и отказа от гледането на оригинала на Робърт Росен.Той осъзнава сериозността и отговорността на своя проект, но и добре разбира какъв потенциал носи, затова дава всичко от себе си, за да се получи този впечатляващ резултат.
    Много любопитен е кастингът на основните роли в неговата постановка.
    Ако изобщо е ползвал компютърна графика смятам, че е търсил спираловидната форма при разпределяне на актьорските задачи.
    Звездата на шоуто безспорно е Шон Пен, който буквално гори с фанатичен блясък в очите като Уили Старк, но като негов нравствен контрапункт е противопоставен съдията Самюъл Ъруин в удивително органичното аристократично присъствие на Антъни Хопкинс.
    Като сянката на Старк и неговото демонично второ "аз" и наследник - Тини Дъфи - се представя много успешно Джеймс Гандолфини, който инкасира втора голяма роля за 2006 година след участието си в "Самотни сърца".
    В обкръжението на Старк равностойно и равноотдалечено са представени д-р Адам Стентън в леко флегматичното излъчване на Марк Руфало и журналистът, от чието име се води разказът - Джак Бърдън в проникновената изява на Джъд Лоу.
    Женските персонажи са необходимата и съществена добавка, а щом става дума за играта на Патриша Кларксън - Сейди Бърк, Кейт Уинслет - Ан Стентън и Кейти Бейкър - мисис Бърдън, е повече от ясно, че техните интерпретации ще бъдат и пиршество за очите.
    "Цялото кралско войнство" на Стивън Зейлиън е силен, мащабен и незабравим филм.
    Той едновременно увлича, но и разтърсва, съчетавайки забавното и поучителното, без да потъва в блатото на тезисността и грубата злободневност.
    Безспорно той е едно от събитията на 2006 година, но отсега ми е много трудно да прогнозирам дали би спечелил някоя от "Оскар"- овите статуетки.
    Ще отбележа само едно - на Шон Пен наистина би му отивала по достойнство академичната награда за главна мъжка роля, но нека не забравяме, че и Леонардо ди Каприо имаше много силна година с излизането на два негови изключителни филма - "От другата страна" и "Кървавият диамант", че по следите му настъпват Мат Деймън с "Добрият пастир" , Брат Пит с "Вавилон" и Джордж Клуни с "Добрият германец"...
    Както се казва в такива случаи - уместно е да се дочака нощта на "Оскарите" - 2007 година, в която по-добрият заслужено да победи.
   

 



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories