bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    След партито ®

 

 

худ.Петър КъчевБорислав Гърдев

 

 

 

     Събудих се със страхотно главоболие.Но не се притесних.Знаех, че точно така е трябвало да стане.
    Бях завит до очи с одеяло, лежах в уютно и затоплено легло, а до себе си усетих голото тяло на Милена...
    Така...
    Сега просто трябваше да възстановя веригата на спомените и да осъзная какво се случи след знаменитото парти на най-голямата местна фирма- най-прочутата в бранша си и на Балканите, когато с особена тържественост и помпозност шефовете й честваха 90-години от нейното създаване.
    Честно казано нямах никаква представа, че ще бъда между тези двайсетина щастливци, минали през ситото на специално поканените гости на големия празник.
А и изобщо не мислех, че някой от босовете може да се сети да ме представи на прословутото им парти.
    Само че имаше една малка подробност.
    Аз умеех да пиша. При това хубаво, интересно, увлекателно.
    Бях минал през стъргалото на много медии и се бях подвизавал като репортер, рекламен агент и дори отговорен редактор.
    След конфликт с един от всесилните бизнесмени, носещ фамозния прякор Пицата, в който бях заплашен със съд и бях принуден да правя унизителни помирителни срещи, когато получих и спонсорски пари, аз се отвратих от професията си.
    Намразих този слугински занаят, в който място за разобличаваща и разследваща журналистика нямаше.
    Просто нямаше. Поне в по-малките градове на страната. Разбира се, в София бе друго...
    Но тук, в мизерната провиниця, да разчиташ сам на себе си и на потупване по рамото от шефовете ти, които едноврменно те стимулират да бъдеш критично - остър и в същото време, виждайки опасността, се крият винаги в миша дупка, казвайки ти набързо: "Оправяй се както можеш! Пък ако се стигне до съд ще викаме Даниела Доковска - тя е наша приятелка!", беше немислимо да се правиш на герой.
    Затова и не ми взривиха апартамента като на Васил Иванов. Затуй се гърчих пред дебелия търговец, когото вече бях направил за смях на цяла България с неговата хайдушка приватизация на месокомбината, а след това, притиснат от обстоятелствата, трябваше да му правя реклама...
    Ядосан и безсилен реших да обърна гръб на критичните разследвания и да се скрия в дебрите на историята и на безкрайните краеведски изследвания.
    Беше и по-безболезнено, и по-доходно.
    Какви герои и прочути исторически фигури са родени в моя роден край! Стамболов, П.Р.Славейков, Стоян Михайловски, Теодор Теодоров, Добри Петков, Иван Момчилов, Атанас Бендерев, Буров, Асен Разцветников, Иван Радославов...
    Търси, рови се, доукрасявай фактите, издирвай спомени на съратници и близки и пиши.
    Страници "Ретро" има и тук, и в столицата.
    Нужна е хитрост, обиграност, находчивост. Пусни кратката версия в местния вестник, а пълната, по-ефектната, по-колоритната, изпълнената с повече жълта пикантерия, прати в София.
    Там ще я глътнат, ще я харесат и публикуват.Ще станеш известен, ще завалят поръчки и от други издания... Пък и хонорарите са по-високи.
    Какво му трябва друго на човек, за да бъде щастлив?...
    Та именно след прочитането на една такава обява за конкурс за есе, посветено на 90-годишнината от създаването на най-големия местен захарен завод, се навих да участвам и аз.
    Господи, знаех ли тогава с какво се захващам?
    По принцип мразя конкурсите.
    Защото са предварително нагласени. Защото са манипулирани. Защото журито в тях като че ли не знае какво иска. Защото не вярвам, че някой в тая държава може да ме оцени по достойнство...
    И въпреки това се навих да участвам. Каква амбиция само !...
    Близо месец не можех да определя темата. А не исках да е нещо банално, тъпо, предъвквано, изсмукано от пръстите.
    Докато в един прекрасен ден, в който дори бях болен, минавайки покрай библиотеката, не се реших да поровя из архивите й.
    Ей така - от любопитсто, за удоволствие и за поддържане на тонуса.
    И както и можеше да се очаква - попаднах на търсената находка.
    Царски указ за стимулиране на захародобива от 13 май 1935 година. Бинго!
    Значи управниците някога са се грижили за този важен отрасъл, а пък сега наследникът на Борис Трети си прави оглушки и мисли само за своите имоти...
    Ето я връзката с актуалната действителност, това е мостът към грубото ни настояще!
    Нямаше начин тузарите от журито да не се вържат на стръвта ми, просто нямаше как да стане!
    Прибрах се в къщи и още потен, със зачервени очи и с 38,5 градуса тепература написах на компютъра своето есе. Сложих му предизвикателното и претенциозно заглавие "Традицията не е това, което беше".
    Получи се от първия път, отля се като форма, без никакво усилие, без мъки на духа.
    Стана чуден текст, в който нанесох само три дребни стилистични поправки.
    Прочетох го веднъж, втори път...
    След това отново и отново... Хареса ми, чудото бе станало.
    Можех да участвам, без да се излагам в компанията на маниаци, непризнати гении и самовлюбени графомани.
    И нали съм си суетен и малко суеверен помолих една моя много добра приятелка да занесе запечатания плик в офиса, където се събираха всички текстове за конкурса.
    Не случайно избрах нея. Тя ми беше навита от пет години. И въпреки че беше семейна и по-голяма от мен с девет години, аз все пак се навих и я прелъстих.
    Беше страхотно изживяване. Неповторимо и пълно с отдавна забравени емоции.
    Тя прие връзката ни на сериозно, надълбоко, влюби се в мен с отчаянието и безнадеждността на системно пренебрегвана жена.
    Следваше ме неотлъчно като куче - тя си беше и такава дребничка и невзрачна, гледаше ме предано в очите и беше готова да изпълни всяка моя прищявка, всяко мое просташко хрумване.
    Обичаше ме толкова много! По едно време дори си мислех да я разведа, тъй като тя се беше пренесла да живее при мен, после се разубедих, а след това и чувствата постепенно изтляха.
    Разделихме се със сълзи и крясъци, със заклинания и заплахи, че цял живот ще си остана самотен и никога няма да намеря на света глупачка като нея...
    А след това всичко си дойде на мястото и досега сме си верни приятели.
    Та именно на Ана и по-точно на магическата сила на ръката й разчитах писмото със скъпоценния ми текст да попадне на точните хора в комисията.
    А то така и стана! Никога няма да забравя денят, в който ми се обадиха по мобилния, предавайки ми предварителната информация, че съм сред победителите, че ще взема една от обещаните големи премии, както и треперещите ми пръсти, които се опитваха безуспешно да разпечатат плика с решението на журито, което ме беше класирало на второ място, тъй като първо не беше присъдено! Изходящият № 2606 беше от 27 ноември 2003 година!
    След това търговският директор на дружеството ме издири и ми съобщи лично кога ще се проведе фирменото парти-на 29 ноември от 20,00 часа и как щял да се чувства безкрайно щастлив от моето присъствие. Дрън-дрън-дрън...
    Мезето и пиенето аз си ги заслужих с честен труд, а реших да отида на това парти най-вече, за да се полюбувам на очаквания панаир .
    По принцип мразя подобни сборища, заради демонстрираната нагла първенющина и лицемерна суета. Но на това не можех да не присъствам. Бях поканен, бях победител, пък и трябваше да бъда с ефектна мадама.
    Но коя да бъде тя. Ана беше извън сметките. Нея дори не я почерпих.
    Остана си само с обещанието.
    Логиката изискваше това да бъде Милена, но аз не се реших...
    Защо? Защо се отказах от тази си идея и трябваше да чакам тя да поема инициативата?
    Познавахме се от четири години, бяхме много близки, допадахме си като характери, разбирахме се от една дума и въпреки това не се решавах да направя решителната стъпка. Беше ми по- лесно да сме си само приятели, да си помагаме в трудни мигове, да споделяме своите страхове и тревоги, но не и да преминем фаталната граница на интимността.
    Така ден след ден, месец порир месец, година след година.
    А за партито ми трябваше мадама-при това класна и ефектна, за да блесна с нея, а не да бъда със скъпа перхидролена глупачка или да обикалям като вълк - единак и да ръся евтини шеги на малкото познати, които щях да срещна.
    Коя да бъде тя? Коя?
    Сетих се за Джесика. Хм, интересно хрумване, повече от любопитно, ама дали щеше да се навие?
    С нея имахме дълга и мъчителна връзка, приличаща на скучен латиноамерикански сериал - на приливи и отливи, със събирания и раздели, с тайни срещи, горещи обещания и дразнещи разочарования...
    Тя беше красива 24 годишна девойка със стройно тяло, светлокестеняви коси и напращели гърди. Привидно дружелюбна, контактна, атрактивна, но същевременно и много проклета. За разлика от Милена, която не беше толкова красива - по-скоро беше средна хубост, но имаше благ характер и се водеше без проблеми.
    Джесика трябваше да прокара всичко през сърцето си и след това да го осмисли.
    Половин година я преследвах. Заради мен два пъти се събира и разделя със своя нещастен обожател, който винаги се появяваше, когато между нас нещата не вървяха.
    А защо да не е Джесика?!
    Без да се замислям й звъннах. Както винаги чак на четвъртия път вдигна.
    Леко притеснен й обясних за какво става дума.Напук на очакванията ми тя отказа.
    - Защо бе, скъпа?- извиках изумен аз.
    - Нямам пари, пък и днес ме мъчи ужасна мигрена...
    Хайде сега! Изненади и препятствия!
    Знаех, че се набутвам, но си изгърмях ваучера, докато я принудя да дойде с мен.
    А че си беше живо мъчение, го разбрах на самото парти. Тя, естествено, дойде по-красива и ослепително - сексапилна от всякога. Седна до мен с привидната си скромност, деликатно усмихната и аз се почувствах наследник на фирмата, чийто юбилей чествахме.
    След скучната официална част, след поименното награждаване на премираните, след неизбежните снимки, пожелания и тостове - ръкувах се със самия главен директор Димитров, който ми обеща финансиране за по-сериозно изследване върху историята на завода, дойде ред на голямата говорилня и на обилното ядене.
    Всеки се съсредоточи в чинията си, и докато поглъщаше свинската пържола с гарнитура или шницела и преди да преглътне поредната чаша бяло вино, бързаше да обмени с приятелите си горещите клюки, плъзнали из града. Предстояха рокади, нови назначения, уволнения, трябваше да се уговарят и комисионни след наскоро приключилите кметски избори.
    При нас обаче нещата не вървяха. Джесика беше умълчана и отнесена. Зададе ми само няколко дежурни въпроса: "Тази откъде я познаваш? Този плешивия кой е? Този с очилата ли е шефът на телевизията?", след което потъна в своя си свят.
    Усещах, че става нещо нежелано и с неприятни последици за мен.
    Затова не се стърпях и я попитах от упор:
    - Какво има скъпа?
    - Събрахме се - отговори много тихо тя.
    - С кого?-правех се аз на ударен.
    - С Митко...
    - Моляя?!? - едва не изревах от мъка .
    - Днес решихме да опитаме отново... Не можех да го гледам как страда, как се измъчва заради мен... Дойде да ми се моли в къщи, каза ми, че аз осмислям живота му, че без мен не може, а накрая се и разплака...
    Огнени кръгове засвяткаха пред очите ми, прилоша ми, въздухът не ми достигна, загубих равновесие...
    Джесика се уплаши не на шега: - Какво ти стана?-прошепна тя.
    Какво ми е ? Какво ми е станало наистина?!?
    - Хайде да излезем на чист въздух! - друго не можех да измисля.
    Тя безропотно ме последва. В градинката отвън бе тихо и студено. Повяваше хладен, хапещ ветрец.
    - Как можа да ми сториш това?- не намерих с какво друго да започна. - Как можа!
    И то точно днес, на най-хубавия ми празник!
    Джесика мълчеше гузно.
    - Знаеш колко много държа на теб, знаеш, че те обичам, че трябва да сме заедно и да се подкрепяме... И точно сега, когато си мислех, че си моят избор в живота, ти...
    - Моля те, без гръмки обещания...
    - Не са обещания или по-точно не бяха.... И сега какво ще правим, кажи ми!
    - Нека си останем добри приятели, моля те! Той има нужда от мен! - почти изстена...
    - А аз нямам ли? - извиках. - И ти ми предлагаш перспективата да те деля с този нещастник?! Не, дори нещо още по-лошо е - да се примиря с мисълта, че той ще те притежава...
    - Той няма да ме притежава... - опита се плахо да ми противоречи.
    - Така ли?-невярващо я иронизирах аз. - И защо ли не ти вярвам?
    - Идиот! Как можеш да ми говориш така?
    - Аааа, обиждаме се... Може би защото се обичаме и на раздяла трябва да се нагрубим...
    - Защо опропастяваш всичко хубаво около себе си - вече говореше със заплашителен тон и ставаше смешна.- Защо не искаш да ме разбереш? Защо не щадиш достойнството си, пък и моето... Виждаш накъде отиват нещата... Защо трябва да се обиждаме и мразим?
    Наистина защо? Какъв е смисълът? Да върви и да си троши главата.
    В края на краищата това е нейният избор.
    Промълвих с усилие:
    - Чао, скъпа и да ме сънуваш. В горичката, в реката сред поляната, как се къпя и те викам да дойдеш при мен, а ти крещиш, че няма да можеш, защото не умееш да плуваш...
    Последните думи ги казах на себе си, защото Джесика вече бягаше към улицата, за да хване току - що извиканото такси.
    Така... Ето ти на тебе неповторимо изживяване. Страхотни емоции, почти като в разказа на Толстой "След бала"...
    В този миг нещо изпиука в джоба ми. Джиесемът, естествено, но кой ли се е сетил да ми звъни по това време - "Личен номер"...
    Кой ли си прави майтап с мене? И то точно сега?
    Все пак вдигнах.
    МИЛЕНА!!!
    - Значи, държа пред себе си един ценоразпис - започна тя с мекия си кадифен глас, без никакво предисловие... - Шопска салата, мешана скара, сливенска перлова за отскок, две кока - коли за разредител, на теб ще ти трябват, защото аз пия алкохола чист, отделно бутилка водка "Флирт ", нали "Флирт" ще бъде, не уиски, за тебе и чаша с лед, кафето ще почака за накрая, но тортата задължително ще е "Гараш"...
    Е, приятелю, ще успееш ли да ми покриеш сметката?
    - Иска ли питане? - промълвих с дрезгав и изсушен глас.
    - Кажи ми какво е усещането да си победител ? - закова ме пак Милена.
    - Страхотно е - успях да промълвя само. - И с нищо не може да се сравни...
    - Завиждам ти .- Думите й прозвучаха като шепот, сигурен знак, че скоро ще затвори...
    Трябваше да действам - сега, без увъртания, веднага!
    - Милена, къде си в момента?
    - Що за въпрос? - искрено се изненада тя. - В къщи, пред телевизора, гледам моя несвършващ италиански сериал...
    - Викам такси и идвам да те взема...
    - Къде ще ме водиш? - вече като че ли беше и заинтригувана.
    - На ресторант, нали ти сама поиска!
    - Аз само се пошегувах...
    - Тогава ще си направим наше собствено парти!
    - А фирменото? - сега беше по-скоро закачлива в тона си.
    - Ще го оставя за друг път...
    - Ха-ха-ха-ха - обожавах сдържания й смях, без злоба, фалш и задни мисли.
    - Идвам след десет минути - чакай ме...
    Пристигнах даже по-скоро. Взе ме със служебната кола шефът на местната кабеларка - жена му беше вече видимо оттегчена от сплетни и тъпи комплименти - и ме стовари през входа на нейния блок.
    С неприсъща за мен бързина се озовах в антрето, хвърлих се в обятията й, а след това, без никакво губене на време я отведох в банята. За щастие ваната беше пълна.
    И тъй като бях достатъчно намръзнал, бухнах във водата. Тя ме последва, събличайки се в движение. Отдаде ми се с цялата си страст и топлина, на която беше способна. Изпаднах в нирвана и омаломощен загубих представа за времето. Присвил очи, се оставих в плен на любовната ни игра - до пълна изнемога.
    Не исках тази приказка да свършва нито днес, нито пък утре...
    С мен се случи това, което отдавна трябваше да стане.
    И нямаше начин да забравя това парти. Никога.

 


 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories