bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

Романистът Йовков

 

Борислав Гърдев

    У НАС ОТДАВНА битува мнението, че силната страна на своя талант Йовков е разкрил в разказа и в циклизираните разкази.
    Признава се и заслугата му за развитието на националния ни театър, докато усилията и успехите му в областта на романа остават на втори план-като някакво необходимо допълнение.
    Смятам, че подобно твърдение е неточно-нещо повече-то не отговаря на истината,тъй като творчеството на Йовков е нагледен класически пример за хомогенна и хармонична цялост във всичките си компоненти, имащо много малко и качествени съответствия в лицето на П.К.Яворов, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев,Фани Попова-Мутафова и още неколцина творци от техния ранг.
    Твърдя убедено,че романите на Йовков са пълноценна литература.Три от тях са образцови постижения, а за четвъртия се колебая в оценката си поради неговата незавършеност.
    Йордан Йовков осъществява сложни и оригинални маньоври при овладяване на романовия жанр.
    Започнал със стихове, той се утвърждава убедително и категорично като майстор на разказа с военната си проза и веднага след Първата световна война създава "Жетварят"/1920/, определян неточно като повест, въпреки че Йовков при преработката му посочва:"Работата доби сега характер на роман"/21 август 1930/, следват големите му постижения със зрелите циклизирани поредици "Старопланински легенди"/1927/ и "Вечери в Антимовския хан"/1928/, за да се появи преработката на "Жетварят"/1930/, успоредно с началото на работата по "Приключенията на Гороломов"/1930-1938/ и с най-ярките и трайни негови романови достижения, каквито се явяват "Чифликът край границата"/1934/ и "Ако можеха да говорят"/1936/.
    Всъщност "Ако можеха да говорят" е затваряне на кръга-пореден роман за залеза на един чифлик, изграден на принципа на циклизирания разказ, изпробван и доказал ефективността си във "Вечери в Антимовския хан".
    Така се оказва, че в най-плодотворните години на творческия си път Йовков разработва упорито и последователно романа като литератулен жанр и по този начин доказва, че че не само умее да създаде успешни епични платна, но и че разлика от някои свои съвременници-съперници като Елин Пелин, е в състояние и успешно да осъществи поставените си естетически задачи.
    Йовков има потенциала и инвенциите на завършен епик.
    Затова той се отнася към романа изключително отговорно, като продължава да осмисля и на негова територия вълнуващите го каверзни проблеми, свързани с трагичната и трагикомична българска орис, използвайки както герои и конфликти, познати ни от разказите му-той е от писателите, създаващи цял живот една и съща книга- така и най-вече "онзи същностен предметен символ, около който се навързват новелистични фрагменти до единен в жанрово отношение цикъл, който всъщност е" роман"./Светлозар Игов/.
    Това не е случайно, тъй като чифликът е символ на човешкото съдружие и " е по-близък като конструктивен принцип до социално-моралния идеал на Йовков, поради това чифликът се оказва основното средоточие на Йовковите романови усилия."/Св.Игов/.
    Белетристиката на Йордан Йовков, в това число и неговите романи, са рядко и красноречиво доказателство за неизползваните напълно интенции на българска литература по пътя й към универсалното общочовешко звучене, за което толкова пледира Боян Пенев.
    Йордан Йовков потвърждава, че е възможно в повествованието да е налице не само пластична яркост и колоритност или битова приземеност, но и нравствено-естетическа извисеност, и свято спазване на традиционните християнски добродетели и ценности, които единствено са в състояние да облагородят привидно грубите селски души, да предизвикат в тях морален прелом и възкресение и да способстват за утвърждаване на толкова ценените от писателя принципи на съгласие, търпимост, взаимопомощ и взаимоуважение.
    Тези му усилия могат да се определят и като "трудово-езическа религия без бог и църква", като "сладостна моралистична илюзия" или като "художествена надреалност и надвременност"/Св.Игов/, въпреки че точното определение е творчески идеал, сътворен и ревностно отстояван от литературния ни класик с наистина възхитителна упоритост и последователност.
    В това отношение "Жетварят" е наистина великолепно доказателство и бляскаво потвърждение на писателския мироглед и концептуално мислене.
    Дълги години разрешаването на конфликта между Вълчан и Гроздан се тълкуваше като слабост и грешка на писателя, а се забравяше идеалистичния му патос и следването на програмата му за преобразяването и одухотворяването на човека, които е възможно да се осъществят само във връзка с природата, земята и Бога.
    Игнорираше се и фактът, че възраждането на тези сурови и горди мъже става под напора на изкуството-самобитно изработената и неследваща сляпо църковния канон, но затова пък по-въздействаща икона на тръгналия сред нивите жетвар Христос, изографисана с необикновена изразителна сила от дядо Недко, пред която благоговее в религиозен и чисто човешки трепет цялото село.
    Този ход на писателя е безупречен като универсално послание и с това може да си обясним неговата популярност сред чуждестранната читателска аудитория.
От "Жетварят"Йовков започва интерпретацията на най-важния и съдбоносен въпрос, който ще го измъчва в романовите му усилия-да посочи ненатрапчиво насоката на обществения прогрес,начинът по който България може да просперира.
    Това за него е пътят на реформите, на задругата, на кооперативизма, съгласието и взаимните компромиси.
    Може би тук ще открием отгласи на типичните му интелигентски и радикалдемократически копнежи, може би е резонно да го иронизираме за консервативно-романтичните му мечти, но е сигурно-не трябва да се отрича, а и животът го потвърждава-възходът на една държава не е възможен без толерантност и следване на общодостижима цел.
    Затова и аз написах някога доста екзалтираната си статия "Апология на "Чифликът край границата"/"Литературен форум",бр.5 от 2 февруари 1994г./
    Четейки я сега ,откривам в нея младежка самоувереност и на моменти емоционална крайност, но от основното в нея не се отказвам-"Чифликът край границата" е впечатляващ успех на българския социално-критичен роман и първият ни значим добруджански епос с непреходни послания и обобщения.
    Образите на тримата централни персонажи-Манолаки,Нона и Галчев, са сред най-репрезентативните в Йовковото творчество.Те и в най-голяма степен носят знаковите внушения на твореца при разкриване на драматичното битие на България след Първата световна война-разпъната на кръст и разломена като Манолакиевия чифлик.
    Не случайно те са курбанът на съгласието, загивайки в огъня на септемврийския метеж, подпален от Йосиф и Братоя Карталев, като с тяхната смърт си отива скъпа част от добрата същност на българската земя, а благодарение на трагичната им участ настъпва очакваната развръзка на финала, когато чифликът е ликвидиран, а земята започва да се обработва в съгласие от крайненци.
    Давам си сметка какъв рязък дисонанс е разработването на септемврийския конфликт от 1923 г. точно по този начин-особено на фона на почти цялата-без "Слънцето угаснало"на Владимир Полянов /1928 /септемврийска литература, но е факт, че Йовков не е изменил на жизнената правда, че именно след пепелищата на септемврийската буна кооперативизмът пуска корени в българското село, но кооперативизъм доброволен и взаимоизгоден, нямащ нищо общо с насилствено наложените колхози през 50-те години.
    Елегична раздяла със света на чифлика съпреживяваме в "Ако можеха да говорят",своеобразно творческо завещание на Йовков и неговият безспорен шедьовър, в който дискретното експониране на упадъка е представено като своеобразен финал на един хармонично изграден за хора и животни свят,"като в случая, вероятно воден и от верния си житейски инстинкт ,авторът не е дал моралистична препоръка как хората трябва да се обединят в задруга, за да живеят щастливо"/Св.Игов /, а е предпочел със сдържана тъга да регистрира процеса на разпад, след който трябва да се роди нещо ново, вероятно и по-добро, но за писателя непознато и неизвестно.
    В"Ако можеха да говорят"народопсихологът Йовков утвърждава основния битиен закон за осъзнаване границите на човешката и природна целесъобразност, на която трябва да се подчиним, защото магията на живота е свързана с обичта към всичко извечно,изкристализирало и завършено.
    А иначе и тук Йордан Йовков е експонирал любовна интрига-хубавицата Василена, една от най-обаятелните и запомнящи се в неговия свят, е обект на ухажване и съперничество от господаря Захари,малоумния Аго и железаря Велико, но интимната драма в борбата за това женско сърце е приглушено-завоалирана, абсорбирана от тъжната картина на разрухата на чифлика.
    Сравнително непознат и недооценен остава последният незавършен роман на Йовков "Приключенията на Гороломов"/1930-1938 /, без да забравяме и за замисъла му за исторически роман "от времето на цар Иван Асен".
    "Приключенията на Гороломов" е успешен опит след интимната драма, разкрита на фона на жестокия социален сблъсък в "Чифликът край границата"да се създаде сатиричен епос на базата на плутовска авантюра в наша селска среда, такава, каквато е видяна и разкрита от писателя в края на двадесетте и началото на тридесетте години на 20 век.
    "Приключенията на Гороломов" е приятна изненада за читателя, свикнал с тъжното и печално настроение от класическия свод на Йовковите разкази /"Последна радост","По жицата","Другоселец"/ и романи /"Чифликът край границата","Ако можеха да говорят"/.
    Тук се разкрива друга страна на неговия многостранен талант-на самороден, благодушен и безхитростен майстор на хумора и сатирата, за чийто ресурси е загатнал в комедията "Милионерът"/1930/ най-вече с образите на Масларски и д-р Христо Кондов.
Застрахователят Станчо Гороломов не е нито родственик на Вазовия си съименник, нито е братовчед на Алековия бай Ганю.
    Той просто е друг тип герой, продукт на следвоенната епоха, носещ както познати за Йовковите образи черти и белези, така и нови и необичайни.
    Той е добросъвестен служител на дружество "Рила", напорист журналист във вестник "Фар", бичуващ обществените недъзи, но и дръзка и динамична натура, търсеща аванюрата в заспалите крайморски селища, в сърцата на миловидните и оперетъчно представени учителки Ганка и Фроса и в неминуемото фиаско на парламентарните избори, на които е победен от стария партизански хитрец бай Стоян Мъглов...
    Поради незавършения си и недообработен вид "Приключенията на Гороломов" е с по-скромни достойнства от "Ако можеха да говорят", но романът ни е скъп и интересен като знак за еволюцията на Йовков, като смело заявена нова тематична насока в собственото му развитие, с навлизането в рамките на обществената сатира и добродушното осмиване на ясно очертания в началото на 30-те години на миналия век култ към парите и житейския успех чрез комбинации, подкупи и далавери, към възродената тръпка на парламентарните противоборства ,тъй като на страниците на "Приключенията на Гороломов" е пресъздаден фактографски точно вотът от 21 юни 1931 г., когато побеждава Народния блок на Малинов,Мушанов, Гичев и Костурков.
    По замисъл Гороломов е трябвало да претърпи изборен провал, да продаде неизменно съпътстващата го китара и да се венчае набързо.Това предполага скъсване с маската на нашенския Остап Бендер и завръщане в руслото на нормалния живот, в който като осигурител и застраховател е истински майстор.
    Всичко това са само предположения, които без липсващите около 40 страници звучат като хипотеза и тъжно допълнение към безславния край на кандидат-депутата , който ранен от хвърления камък на немилостивите бановци, заминава с таксито за болницата в града-"една трагична личност, постоянно в недоразумение с хората и живота."/Йовков/.
    Необичайна и неочаквана е тази метаморфоза при романиста Йовков, но тя доказва за сетен път, че творчеството на един утвърден автор трябва да се познава изцяло и в детайли.
    В най-голяма степен това изискване важи за Йордан Йовков.
    Само така ще сме в състояние да осмислим силата на неговия талант, вьлнуващите го дилеми, разнообразието на изразните му средства, неговите възможности в различните форми на иначе богатото му и ценно творчество, в което и четирите му романа заемат своето достойно и почетно място,съвсем заслужено и за българската литература като цяло.

Библиография

1.Иван Мешеков,"Йордан Йовков.Романтик-реалист",С.,1947
2.Светлозар Игов,"История на българската литература 1878-1944",С.,БАН,1991,стр.397-401
3.Речник по нова българска литература,С.,"Хемус",1004,стр.151-153,"Йордан Йовков", автор Иван Сарандев
4.Йордан Йовков,Събрани съчинения в 6 тома,С.,1983

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories