bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

Две пренебрегнати исторически трилогии

 

Борислав Гърдев

    Колкото и невероятно да звучи в България продължават да излизат стойностни и качествени романи.
    Напук на прокобите, че нишо хубаво не се печата, че българинът чете само криминалета и клюки от жълтата преса, че разпространителската мрежа не функционира нормално и че платежноспособните читатели намаляват.
    Добрите книги ще продължават да се появяват и да ни изненадват приятно, стига да сме подготвени за тях и да имаме сетива да ги оценим адекватно, намирайки достойното им място в родния развоен литературен процес.
    Лошо става, когато подобни заглавия няма кой да ги подкрепи, да ги обговори и осмисли, да зашуми за тях, да накара и други да им обърнат внимание.
    И тук трябва да си изясним ролята на българската литературна критика днес, която в нейното оперативно амплоа отсъства и, ако все още вегетира на страниците на големите ежедневници и лайф-стайл списанията, функцията й се свежда до рекламен анонс и кратък преразказ на предлаганото заглавие, за което се предполага, че предварително е било предложено от съответната книжарница или разпространителска верига.
    Така от погледа на специалиста и любознателния читател изпадат истински явления на българската литература, за които явно няма кой да пише и които по стечение на обстоятелствата се четат със закъснение.
    Когато бъдат открити. И ако за тях има пари.
    Тъжно и жалко.
    Същевременно меродавни критици плачат колко сме далече от Европа и как не се появяват произведения, с които България да мери ръст с водещите майстори на перото...
    А ако такива наистина има, но няма кой да напише за тях една страница?!
    И за да не бъда голословен съсредоточавам вниманието си върху две от най-респектиращите и представителни историко-философски трилогии, появявали се напоследък в българската проза-"Синият аметист" на Петър Константинов и "Света София" на Иван Робанов, чийто заключителни части излязоха почти едновременно през 2005-2006 г. и за които аз не срещнах един заслужаващ вниманието ми аналитичен текст, освен дежурните рекламно-информационни антрефилета и анонси.
    Какво е това - професионална ленност или нежелание да се оценят по достойнство две от най-репрезентативните творби на родната литература?
    Вярно, те не са в руслото на прехвалените постмодернистки опуси, в тях главните герои не ни занимават асоциативно-калейдоскопично със своите интимни проблеми, липсват цинизми и фантазми, но, ако и да са изцяло в рамките на класичесо- реалистична изящна словесност с ръка на сърцето мога да заоявя, че са сред шедьоврите на националната ни проза от последните години.
    Колкото и гръмко да звучи това.
    Иван Робанов започна предпазливо с романа "Кръстовден", който през 1998 г. получи Специалната награда на националния конкурс "Развитие".
    Смятах, че поне шумът от полученото отличие ще бъде стимул за адекватна критична реакция, но се излъгах горчиво.
    "Черната джамия" излезе през 2000 г, а последната част от трилогията "Света София" се появи през 2005 г.
    Едва тогава,на корицата на "Света София", прочетох точна и проникновена оценка за трилогията, при това произнесена от историка Милен Куманов: "Авторът се оповава на достоверен исторически материал и талантливо създава един художествен адекват на онова бурно време, какъвто рядко се среща в националната ни литература".
    С тази оценка съм съгласен безусловно.
    В своята трилогия Робанов обективно и закономерно пресъздава трагичната епоха на възход и разруха, споходила България между 80-те години на 19 век и края на Междусъюзническата война.
    Той разсъждава обстоятелствено върху краха на националния ни идеал, превърнал ни в мъченици на Балканите и Европа и стига до интересни и крамолни изводи.
Според него причината за националната ни трагедия е комплексна.Тя е свързана както с незрелостта на политическата ни класа и неадекватнното вмешателство на държавния ни глава Фердинанд Сакс Кобургготски при вземането на съдбоносните решения за държавата, така и в пренебрегването на Стамболовите завети във външната ни политика, свързани основно с приятелството с Турция и търсенето на ефективни възможности за мирно ревизиране на решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878 г.
    Именно за това той въвежда в първата част на епоса си равностойните образи на Стамлобов и Фирдевс Юнал и подробно разкрива механизмите на Стамболовия управленски гений, докато във финала на втората "Черната джамия" пророкува, че смъртта на Стефан Стамболов ще повлече след себе си само беди и трагични катаклизми.
    А те не закъсняват да надстъпят в "Света София", в която бляскавите победи на българското оръжие при Бунар Хисар, Булаир и Одрин много скоро са погребани от катастрофалния край на Междусъюзническата война, погребала скорострелно мечтите ни за национално обединение.
    Много убедителен и пророчески силен е финалния диалог между Фердинанд и Кирил Маджаров, следовникът на Стамболов и олицетворението на българския патриот.
    Маджаров проумява пагубната роля на царя и прогнозира левичарски управленски взрив в лицето на Стамболийски.
    За него единственият светъл лъч си остава престолонаследникът Борис Търновски, на когото възлага последна надежда за спасението на отечеството ни...
    Признавам си, че трудно привикнах към стила на Робанов, който предразполага към аналитичен размисъл и философски обобщения.
    Но след неизбежните усилия проникването в художествения свят на писателя става безпроблемно и неусетно разбираш как те е увлякъл и си станал негов съмишленик-и на художествено, и на идейно-философско ниво.
    А това е най-важната задача, която преследва всеки талантлив писател-особено у нас...
    При Петър Константинов нещата са малко по-различни.Той е популярен като лектор, лице от малкия екран, като председател на сдружение "Мати Болгария", а и като автор на прочути исторически книги.
    Лично аз останах възхитен от "Хаджи Адем"(1969), която като художествена мощ и сила на внушенията сравнявам само с "Цената на златото"(1965) на Генчо Стоев.
    Що се отнася до "Синият аметист"(1968), за мен първоначално това бе само свръхуспешен исторически роман, претърпял четири издания и станал нарицателен за голям художествен и комерсиален успех за своя автор.
    Едва след това разбрах, че той е основата на трилогията на живота му, включваща романите "Изгревът" - някогашният "Синият аметист", "Прощаване с пролетта"(1988) и "Разпятието"(2005).
    Тази епопея Константинов създава в продължение на близо четири десетилетия и тя обхваща живота на четири поколения българи, преследвали своето щастие и преживели неочакваните ужасни трагедии в широк периметър между Балканите, Западна Европа и САЩ от 1877 до 1953 г.
    Авторът премерено си е разпределил задачите в трите части на епоса си.
    В първата осмисля сложната духовна и обществено-политическа обстановка по време на Руско-турската освободителна война, разкривайки социалното разслоение и културния живот в Пловдив, както и нравствената основа на революционно-освободителната война най-вече чрез образите на Борис Грозев, Димитър Дончев и Кирил Бруцев.
    "Прощаване с пролетта" е преди всичко епос за Първата световна война, за жертвите, които страната дава за своето обединение, но и хроника на политическите страсти в страната, без които са немислими мръсните хватки на бизнесфронта, на който Кирил Бруцев претърпява крах от хитрите ходове на Ангел Друмев.
    Спомням си с какъв интерес четох романа преди 16 години и как го погълнах само за един ден!
    Сега, след като притежавам трилогията, отново го прелистих и неусетно препрочетох , потръпвайки от екстаз, щом стигнах до смъртта на Андрей Робев и Александър Грозев, грозни предвестници за наближаващата за страната Втора национална катастрофа.
    За разлика от Иван Робанов Петър Константинов проследява не само краха на националния ни идеал през 1918 г., но и с почти мазохистична страст продължава епопеята си с романа"Разпятието", обхващащ най-драматичнвите събития на новата ни история от декември 1941 до март 1953 г.
    Признавам си - отдавна не бях се срещал с толкова силно, ярко, обхватно, пластично и разтърсващо четиво.
    "Разпятието" е реквием за стара, достолепна България, България на големите идеи и мечти, на съзидателните търговци и банкери, на фамилиите Робови , Грозеви и Протогерови, смазани и затрити от желязната комунистическа пета, която като тайфун унищожава всичко при своя кървав поход към властта.
    Писателят завършва повествованието си със смъртта на Сталин .
    И ако и атмосферата в концлагера "Болшевик" да е повече от тягостна, се усеща бледият лъч на надеждата, че животът ще се промени.
    Че царството на злодеи като Христо Каишев-Чапай , Христозов и Ръженков, унищожило идеалистите Христо Калчев, Ангел Сотиров и Дуся Владимирова, рано или късно ще свърши под напора на историческата необходимост.
    Че над измъчена концлагерна България ще изгрее слънцето на промяната...
    "Света София" и "Синият аметист"- две майсторски написани исторически трилогии, гордост за всяка национална литература, които все още чакат срещата си със своя читател.



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories