bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

СТАТИИ, ЕСЕТА, ПУБЛИЦИСТИКА

       

Краят на пътя

(Богомил Райнов
19 юни 1919 - 8 юни 2007 г.)

 

Борислав Гърдев

 

 

    В може би най - личния си изповеден мемоарен роман "Третият път"(1977) Богомил Райнов описва непосредствено как в страшното и разломно време на 1943 - 44 г.е прикривал в своята стая портрета на любимия Сталин с този на Ван Гог...
    Надали и самият писател е имал ясна представа за символичността и симптоматичността на посочения детайл.
    Защото животът на Богомил Райнов, творческият му път, възходът и паденията му са белязани от печата на двойнствеността и разкъсването между интелектуализма и догматизма, между духовния аристократизъм на средата, от която произхожда и тежките компромиси спрямо партията, към която се насочва с чистотата на младежките си увлечения още като 17 годишен гимназист.
    В един по - глобален аспект това е противоречивото единство и противоборство между догмите на Изтока и творческия гений на Запада.
    Съдбата на Богомил Райнов е христоматийна по своя драматизъм както за нашите балкански нрави, така и за поколението, към което принадлежи.
    Може би, изяснявайки си тази конфликтна точка на пресичане между българските условия за творчество и перипетиите на поколението художници, утвърдило се в навечерието и по време на Втората световна война, ще ни стане и по - ясна Голготата на Богомил Райнов.
    В автобиографичната си проза той пише с горчива ирония и сарказъм за атмосферата, в която се е оформил, за сблъсъците и конфликтите с баща си, за пиянските си оргии и мъките на едно тягостно съществуване.
    Смятам, че малко прекалява с черните краски, че благодарение на семейната среда и столичната бохема тъкмо в края на 30 - те години на миналия век той се утвърждава като един от най - самобитните и оригинални млади поети у нас, брутално скъсали със селската ограниченост в литературата ни, лансирайки дръзка и ярка поезия, "една амалгама от руски и европейски аванград", в която "диша нашата резигнация, нашите стремежи към далечното, нашата любов към странното, екзотичното и носи въобще резигнацията на епохата, отвратата, за която говори Жан - Пол Сартър, тя е един нетеоретичен живян екзистенциализъм със самотата на индивида и още повече на интелекта".(Владимир Свинтила).
    Наистина в нея се чувства и влиянието на Далчев, Рембо и Аполинер, но тя е преди всичко непосредствен, впечатляващ и искрен израз на млад и много талантлив автор, желаещ на всяка цена да сподели с нас своите пристрастия, желания и надежди.
    В "Стихове"(1940) и "Стихотворения"(1941) творби като "Ден", "Родина", "Пътешественик", "Вечер", "Майка" отразяват стенограмата на една чувствителна душа, късаща оковите на еснафското живуркане, бягаща от убогото вегетиране и търсеща опора в приятелската компания, в спомена за майката и вярата в чувствата на любимото момиче.
    За мен бе истинска изненада четенето на "Любовен календар"(1942).
    След силното въздействие на не по младежки зрялата поема "Старата къща" от 1938 г., чийто финал директно отвежда към познати Далчеви внушения:"местото за постройка се продава", следва запознаването с такива интимни бисери като "Дали ще дойде любовта при мен?", "Сред този пуст курорт", "Любимата от моите мечти", "Накъде ли ни води пътеката?", "Отиде си", "Ние с теб се не виждаме вече", "Аз не умрях", които звучат като откровение.
    Те разкриват малко позната страна от творческата същност на Райнов, изпълнена с напрегнат и вибриращ емоционален плам, преминаващ в болка, тревога и резигнация.
    Тази чувствена гама ни е позната от "Поемата в палтото" от 1944 г., представяща непосредствено и убедително преживяванията на творческата чувствителна мембрана в суровото военно време :
    "Твоята песен ще екне и ще стихне в празната стая.
    След това ръкописът ще потъне в съдрания джоб.
    Ако рано умра, ще умра по - щастлив, като зная,
    че в палтото лежи песента на незнайния роб."
    В тази поема, както и в някои други стихотворения от 1943 - 44 г. като "Тъй беше", "Животе враг, да бъдем с тебе квит" се чувства и металният звън на новата поетика, на победно настъпващия соцреализъм, чийто първи плодове откриваме в куриозната му поема "Сталин"(1944), глуповато - патетична възхвала на "вожда на цялото прогресивно човечество" и на "непобедимата" Червена армия и в част от сбирката му "Стихотворения" от 1949 г. - "Разговор с приятеля", "Девойко непозната", "Влакът на победата", "Първи май", "Празникът", "Октомври", "На Девети септември", които сякаш не са писани от създателя на "Есен 1944", "Драма" и "Задушница", поместени в същия сборник.
    Именно от есента на 1944 г. е налице закономерната метаморфоза у младия Богомил Райнов, която го отвежда към актуалната агитка и публицистиката - много слабите и тенденциозни "Стихове за омразата" от 1948 - 1951 г.и безкрайно ординерните и изпълнени с безжизнени щампи и стереотипи "Стихове за петилетката"(1951).
    Не са необходими допълнителни красноречиви доказателства за деградацията на този значим и самобитен талант от четенето на продукцията му, родена между 1944 и 1951 г.
    Тъжно, жалко и неизбежно...
    Богомил Райнов е поредният фрапиращ пример - потвърждение на правилото за това как изтъкнатият интелектуалец - левичар се превръща в догматик, как майсторът на изповедната интимна лирика става глашатай на петилетния план в стил Маяковски, разтварйки се в анонимната и полуграмотна комунистическа гаменария.
    Богомил Райнов не е частен или уникален случай.
    Така постъпва и Валери Петров, който, взел си поука след обругаването на бисерните му "Стихотворения"(1949), бърза да спечели дивиденти с "Дните, които живеем"(1952), по този път върви и другият знаменит роден интелектуалец Димитър Димов, който след "Поручик Бенц"(1938) и "Осъдени души"(1945) именно през 1949 г. с новелата "Задушна нощ в Севиля" чрез съдбата на художника маестро Кинтана и знаменитата танцьорка Мануела Торес, алюзивно известява своето предаване на силните на деня, което ще бъде осребрено с Димитровска награда за романа му "Тютюн"(1952).
    Богомил Райнов е нямал големи възможности за маневриране.
    В "Третият път" той посочва, че е можел да избира между уличните бродяги и кабинетното живуркане като е предпочел комунизма, но ние знаем, че ако той не е бил приобщен към полулегалните марксически кръжоци и литературни общности като "Христо Смирненски" през 1943 г., когато завършва и философия в СУ е трябвало или да емигрира като Петър Увалиев, или да поеме към концлагерите като Владимир Свинтила след "народната победа".
    Тук е и разделителната поведенческа линия между "третото" според Стефан Попов и "лявото" - съгласно формулировката на Иван Мешеков - поколение, за което с умиление пише Максим Наимович.
    Най - добрите представители на третото поколение изкупват своята вина заради службата и любовта си към България с гилотината на Народния съд или емиграцията, докато лявото поколение, странно забравило драмата около "кормиловския спор", поело властта, заедно с нейните отговорности и привилегии, се превръща в образец на догматизъм, сектанско тесногръдие, непримиримост към другояче мислещите, съчетани с репресии и преследване на дисидентите, с обругаване и забрана на творческите достижения, излизащи извън рамките на марксистко - ленинските догми.
    След като е прототип на един от централните герои - Бо - в прочутия роман на Павел Вежинов "Синият залез"(1947), Богомил Райнов прави шеметна кариера като университетски преподавател в Художествената академия, където е доцент от 1951 г. и професор по естетика от 1954 до 1986 г. и академик от 1974 г., като подпредседател от 1967 и първи зам - председател на СБП от 1972 до 1989 г., като зам.- главен редактор на вестник "Стършел" през 1947 - 1953 г., главен редактор на списание "Художник" през 1949 - 1950 г., зам.-главен редактор на списание "Септември" през 1950 - 1953 г., главен редактор на списание "Изкуство" през 1952 -1953 г., зам.-главен редактор през 1960 - 1963 и главен редактор от 1966 до 1970 г. на вестник "Литературен фронт".
    Той е арбитър елеганциум по червенково и живково време като кандидат - член от 1971 до 1976 и член на ЦК на БКП от 1976 до 1990 г. и за разлика от либерала Димитър Димов се престарава в преследването на инакомислещите.
    Зачестяват непочтенните му ожесточени прояви, скрити зад прословутия псевдоним Бойко Петров, свидетелстващи и за неговата деградация.
    Той с еднакъв фанатизъм напада баща си през 1949 г. и Жендов в учебника си "Естетика"(1951), през 1968 г. в "Литературен фронт"едновременно отстрелва Георги Караславов в "Бдителност и черногледство"на 18 януари и Радой Ралин и неговите "Люти чушки" в "Сатирата - партийно оръжие"на 21 ноември, а на 3 май 1983 г. на най - представителния форум на Комитета за култура се нахвърля и върху "аполитичния" Атанас Далчев.
    А че е изключителен полемист го разбира и Недялко Йорданов, с когото Райнов си разменя свирепи удари под кръста в зората на демокрацията на страниците на "Литературен фронт", където публикува знаменитите си опуси "И в дъжд и вятър, всички на театър" и "Отговор на отговора" от 1 и 29 март 1990 г.
    Вероятно така се ражда и легендата за чудовището Райнов, за хищника, преследващ жертвите си с хъс, който едва ли не се храни с тяхната кръв.
    Това е и обяснението защо никой друг, освен Недялко Йорданов , Михаил Неделчев и Владимир Свинтила, не конфликтува с него след 10 ноември 1989 г.
    ...Поезията на Богомил Райнов, писана от него в края на 40 - те и през 50 - те години е свидетелство за неговия творчески крах.
    Според Свинтила "той оплю собствената си поетика", "отстъпи, защото нямаше грунд под краката си.Той бе възприел вечността на комунистическата глупост и престъпление и бе скъп на сталинистката пропаганда", тъй като "бе покаяникът, който сам свидетелствуваше за непогрешимостта и мъдростта на партията."
    Опит за излизане от сковаващите рамки на нормативната естетика е цикълът "Далечен свят", писан между 1954 и 1958 г., отразяващ впечатленията от пребиваването му в Париж и Алжир, в които екзотиката на непознатите земи е фон за човешките драми - "Бидонвил", "Край Сена", "Хотел" и в които - особено в "Живот"- се чувства благотворното влияние на шестващия по света екзистнециализъм.
    Равносметката ще дойде през 1965 г. с цикъла "Стихове", в който отчетливо се откроява емблематичното стихотворение "Златотърсач":
    "И все пак още крача край реката,
    възлизам там, де минал е баща ми.
    И радостен съм, че промивам злато, макар че в шепата си стискам само рани."
    и след още 23 години със стихосбирката "Краят на пътя", в която илюзиите и комплексите на младостта са преосмислени със средствата на горчивата ирония и всеопрощаващата мъдрост на страданието.
    Лично аз високо ценя поемата "Пантеон", тъй като е честна и безкомпромисна равносметка на един похабен живот, каквато може да поднесе на нашия съд само Богомил Райнов, оказал се междупрочем и много добър преводач - той е от най - добрите интерпретатори на Лермонтов и Пушкин, чийто "Избрани преводи" виждат бял свят едва през 1985 година...
    Твърде млад е Богомил Райнов, когато става официален ментор на културния живот в България.
    Неговата дума тежи дълги години като истина от последна инстанция, оценките (легенди се носеха и за щастливците студенти, взели изпита при него със "среден" или най - много "добър") и критиките му към различни прояви в областта на литературата, киното, изобразителното изкуство, имат силата на Глас на съдбата.
    Знае се как сурово се разправя с разказите на Йордан Вълчев от сборника "Боеве" в "Против изкуството на империализма", обвинявайки го едва ли не за апологет на фашизма, каква е съдбата на "Люти чушки" след гръмовната му критика и на какви фини, но ефикасни инсинуации подлага структуралистите около Михаил Неделчев и Огнян Сапарев.
    Именно като гимназист четох прословутото му изследване "Против изкуството на империализма"(1953) и още тогава - през 1980 г.- в незрялото ми съзнание се породи един на пръв поглед банален въпрос - каква е връзката между експресионизма и империализма и толкова страшен ли е той като направление в изобразителното изкуство?
    Признавам си, че това бе първото ми разочарование в оценките на един от любимите ми писатели, обичан от широката читателса аудитория.
    После го преоткрих в дебелия том на "Масовата култура"(1974), събрал на едно място двете му широко коментирани книги "Черният роман"(1970) и "Ерос и танатос"(1971), който и сега смятам за приносен с наблюденията и обобщенията му върху новаторството на Дашиел Хамът и Реймънд Чандлър, с интересните му оценки за такива популярни киножанрове като уестърна и полицейския филм и с направо революционното за онези времена утвърждаване творчеството на днешната холивудска легенда Клинт Истууд, за чийто широкоизвестни шедьоври "Мръсният Хари"(1971) и "Скитникът от високите плата"(1973) Райнов се изказва повече от ласкаво...
    Като студент през 1983 г.прочетох двукратно "Тримата самотници", с великолепните очерци за Дега, Сезан и Ван Гог - "една от най - добрите наши книги върху модерното изкуство" според Владимир Свинтила, както и другото му прочуто двутомно изследване "Тайната", появило се на следващата година, възхищавайки се тайно на стила и ерудицията му.
    В тези творби отново се разкрива парадоксалната съдба на изкуствоведа Богомил Райнов, умеещ с еднаква вещина да бъде войн на догматичната естетика, да утвърждава пренебрегнати стойности - като монографията за "нашия"Паскин от 1986 г. , да създава приносни изследвания като художествен критик, без да забравяме и за изненадващо дръзката му гражданска позиция с изпратеното писмо до Владимир Путин, подписано и от него през 2004 г. и озаглавено "Опасността от унищожението на наследството на Рьорихови е културен проблем не само на Русия", в което се изразява надежда, че , "явявайки се гарант на законността, Вие - т.е. Путин - б.м. - ще осигурите спазването от страна на Министерството на културата на Руската федерация волята на С.Н.Рьорих и правата на Международния център на Рьорихови и музея "Н.К.Рьорих" в Москва", които всъщност са заплашени от национализация от руското културно ведомство.
    Отново същият дуализъм, същата натрапчива двойнственост, на които сме свидетели и в обемното му белетристично творчество...
    Дълбоко съм убеден, че престоят в Париж, където от 1953 до 1960 г. е културен аташе, ражда големият стойностен белетрист Богомил Райнов.
    Вярно е, че преди това има два сполучливи младежки опита с шпионския "Шпионите" от 1942 и репортажния от 1945 г. роман "Пътуване в делника", който всъщност е собствено откритие на ежедневния трагизъм на Джованни Панини с колоритните образи на Глариозов, Вероналов и Шайбов и иронично - носталгичен колаж на жалкото поминуване на столичния еснаф в последните години на буржоазна България, но големите постижения се появяват в края на 50 - те години на миналия век, когато е извън страната и изпитва върху себе си влиянието на екзистенциализма.
    В случая не става дума за някаква сензационна революция в мисленето на Райнов.
    По - скоро интерпретирайки западната действителност, той прибягва до безотказно действащия инструментариум на критическия реализъм, до образците му във Франция - от Балзак, Мопасан, Флобер до Сименон и България - Светослав Минков, Николай Райнов и Георги Райчев, обогатен с изисканите инвенции на Сартър.
    Вярно е и другото - в тези майсторски разказани истории Богомил Райнов е по - малко тезисен и предпоставено тенденциозен.
    Естествено за разправата с манифестиращите работници, сред които се откроява обаятелния Морис, е отделено подобаващо внимание в "Марсилеза", неизбежно е разкриването на инквизициите над прогресивния журналист, поставен на границата между живат и смъртта в "Както само ние умираме", но много по - грабващи и ярки, независимо от предозираните мрачни краски на парижките предградия, са другите му новели, в които е експонирана простата човешка драма, екзистенцията на маргинала, смачкан от студенината, бездуховността и безперспективността на мегаполиса.
    Затова печели симпатиите ни автобуснсият шофьор Пол, водещ банално съществуване в мизерната си квартира в "Между шест и седем", пласорът на цигари и пропаднал юрист в "Дъждовна вечер", както и невзрачният художник Робер и бившата му приятелка Марин в "Нощни булеварди".
    В тази група попада и холандката Йохана, предпочела мимолетния флирт с българина, преди омъжването си, което завинаги ще я закрепости към съпруга и й и неговата фирма в "И сините цветя".
    Две от неговите новели разглеждат съдбата на емигранта и нерадостната му участ на Запад.
    Образът на Нисим от "Дилайла" е по - безцветен, не така открояващ се и по - скоро сливащ се с неизбежната за него еврейска среда, докато бившият командос от чуждестранния легион в "Под моста" е едно от най - оригиналните и впечатляващи постижения на автора.
    Неговата одисея от България през Франция, Северна Африка и Виетнам напомня за извечната трагична участ на Ахасфер, в нея се чувства и пречупения през писателската призма отзвук на популярния някога Шолохов разказ "Съдбата на човека"(1956).
    Неповторима и незабравима е Мария от "Юнгфрау" - крехото цвете, смачкано от напористия филистерски устрем на неблагодарния си съпруг, човешка трагедия, поднесена с класическа простота и неизбежните драматични акорди, напомнящи ни кратките прозаични шедьоври на Мопасан.
    И тъй като става дума за шедьоври, веднага се сещам за "Моята непозната", дал име на едноименния сборник с разкази и повести от 1969 г., за красивата Ева и комплексирания учител Жан - Клод, за тяхната разцъфнала сред венецианските канали и катедрали страстна и невъзможна любов.
    Страстна - защото такава е чистата връзка между двама млади и невъзможна, тъй като Ева знае , че няма да получи жадуваното щастие в скромната квартира на комуниста - комплексар Жан - Клод.
    Би могло да я обвиним в дребнобуржоазна меркантилонст, освен ако не познаваме всекидневните изисквания, от които не може да избяга очарователната девойка, предпочела да гони химерата по красивия, благороден и богат принц, който в никаквъ случай не е и не може да бъде неосъществения университетски преподавател - историк.
    Не бива да ни учудва писателското използване на изразните средства на екзсистенциализма.
    От една страна това свидетелсвува за неговата начетеност и осведоменост, за неизбежното въздействие на това мощно литературно течение с най - характерните му, останали до днес похвати като поток на съзнанието, вътрешният монолог, разхлабеният сюжет, оскъдната характеристика на героите, пласирани в движение, а от друга - не бива да забравяме, че екзистенциализмът е рожба на леви интелектуалци от мащаба на Камю и Сартър.
    Така подобно на Димитър Димов и неговото испанско приключение, започнало с "Осъдени души"(1945) и приключило с "Почивка в Арко Ирис"(1964), се окзава, че още един изтъкнат български белетрист се формира в чужа сред, във Франция - Богомил Райнов.
    При това на Франция той дължи не само прозаичните си успехи, достиженията си като културен аташе, срещите си с корифеи като Арагон, Сартър, Малро, Клод Отан - Лара, Жерар Филип, Франц Мазарел, то и колекционерската си страст към живопистта и африканската скулптура, към осмисляне на писателското призвание, на което той ще се върне малко по - късно в интересния си и любопитен мемоарно - есеистичен роман "Този странен занаят"(1976).
    Новелите на Богомил Райнов са актуални особено днес, когато нашата действителност с ускорен темп се приближава към модела на онзи непривлекателен, груб и задушен капитализъм, който Западът е преодолял и облагородил за повече от пет десетилетия.
    Неизбежни са съпоставките и сравненията, тъжните констатации и обобщения.
    А това е още едно доказателство за качествата на жестокия реалист Богомил Райнов, който и тук е лишен от всякакви илюзии и романтични мечти и който през стъклото на привилегирования хроникьор регистрира и бичува недъзите на консумативното общество, с които се сблъскваме у нас днес.
    Може би това е и едно от обясненията за неговото ретроградно поведение в културния ни живот, за грозните му постъпки в защита на статуквото.
    Той безспорно стръвно е пазел привилегиите на жизнения си статус, защото се е чувствал много важна част от системата, от един свят, сякаш веднъж завинаги изграден и тъй като не е желаел и у нас да се възродят порядки, които е наблюдавал в парижките предградия и бордеи.
    Той сякаш е знаел какво ни предстои да преживеем в годините на прехода.
    Вярно - не създаде нови, значими и силни новели, посветени на софийските дъждовни булеварди, но че е следял и анализирал внимателно процесите у нас, личи от метаморфозите на героя му Захарий от романа "Тихия кът"(1999), оказал се член на мафиотска структура...
    Белетристът Богомил Райнов, натрупал опит с новелите си из "западния живот", се доутвърждава при завръщането си в България с поредица от повести и романи, които условно може да разделим на три групи - криминално - шпионско - приключенски, мелодраматични и драматични и мемоарно - есеистични.
    Първите той създава, за да спечели широката публика, като не забравяме, че прощъпалникът "Шпионите" издава още 23 годишен под псевдоним, а другите, за да получи нужните му и толкова скъпи за всеки творец критически адмирации.
    Заедно с Андрей Гуляшки и Павел Вежинов Богомил Райнов е сред родоначалниците на българското соцкриминале, но за разлика от тях той създава истински образци на бестселъра, които и досега се радват на изключителна популярност и които ни казваха истината за страната и света през призмата на изстрадания опит на главните герои Петър Антонов и Емил Боев.
    Причината за успеха им е не само в таланта на създателя им и във владеенето хватките за задържане на читателското внимание.
    Обяснението е много елементарно - Райнов познава изворите, знаменитите представители на западната популярна литература, при това най - добрите и най - престижните.
    Следите лесно могат да се открият - в трилогията за Петър Антонов - "Инспекторът и нощта"(1964), "Един човек се връща от миналото"(1965) и "Бразилска мелодия"(1969) това са Хамът и Чейс, а в десетте романа за Емил Боев, излезли между 1967 и 2000 г., влиянието на Йън Флеминг и Реймънд Чандлър е очевидно дотам, че още през 80 - те години на миналия век срещу Богомил Райнов зазвучаха приглушени критики и обвинения в плагиатство.
    Аз не поддържам такова радикално становище, защото знам, че Райнов използва качествата им приложно и съзнателно - за създаване на благородни и обаятелни контраобразци.
    Така трилогията "Три срещи с инспектора"(1970) в една битово - банална нашенска среда цели да изобличи остатъците на старото мислене, на дребнобуржоазното еснафско съзнание, скрито в задния двор и мръсното бельо на иначе обновяващото ни се общество, докато сагата за Емил Боев, родният приземен Джеймс Бонд, надарен и с горчивата ирония на Филип Марлоу, рицарят и профито на тайните ни служби, е замислена като много амбициозен, но и неравен опит със средствата на популярното четиво да се даде отпор на западните , а в годините на прехода и на родните приключенски трилъри, за да се докаже, че в условията на студената война - "лошото време" мирното съвместно съществуване е форма на класова борба, както и да се разкрие нерадостната участ на подобни нашенски супермени, оказали се употребени и ненужни на системата след 10 ноември 1989 година.
    В битките на интелекти и доводи Емил Боев е неизменният победител, въпреки че тези му триумфи са свързани с неизбежните жертви, загуба на близки приятели, разочарования, много човешка болка, а на финала с раздялата с всички илюзии, довела и до собствената му смърт.
    Емил - Найден е типичен продукт на комунистическото ни време. Той влиза в службите още на 9 септември 1944 г., бори се с враговете на държавата 24 часа в денонощието, оставайки си обаче все така самотен и неудовлетворен, без корени и семейство, душевно наранен от жестоките схватки в "тази зверилница", до нелепата му гибел в сиропиталището на колегата си Борислав, което дарява с 10 000 долара...
    Известно е, че цялата поредица е неравностойна.
    Ползата от "Господин Никой"(1967) например е обявяването на автора за персона нон грата във Франция. Усилието за разкриване манталитета и поведението на вражеския разузнавач Хенри Томас в "Един наивник на средна възраст"(1973) е любопитно, доколкото той самият е типичен агресивен аутсайдер, търсещ в рамките на ЦРУ възможност за житейски реванш и явяващ се все пак блед двойник на Боев, изграден схематично и анализиран пренебрежително - иронично.
    Безспорно най - значимите и трайни достижения откриваме в "Голямата скука"(1971) и "Денят не си личи по заранта"(1981) - най - вече защото в тях има равностойно съперничество на аргументи и характери между Емил Боев и Уйлям Сеймур и тъй като в тази своеобразна дилогия - втора след "Един наивник на средна възраст" и "Реквием за една мръсница"(1973) шпионско - криминалният аксесоар отстъпва на човешките стълкновения, на завладяващите психологически дуели, довели в първия случай до пирова победа за Боев, а във втория - до взаимното сътрудничество в частната борба на двамата топ - разузнавачи срещу общия им коварен враг Райън.
    Всичко това е така, но аз не мога да забравя и не искам да простя на Райнов, че тези романи бяха едно активно мероприятие, че с тях се промиваха мозъците ни, че с подобни книги, дело на истински първокласен майстор, ни се внушаваха недвусмислено предимствата на системата.
    Подкрепям констатацията на Владимир Свинтила, че "Криминалните му романи биха останали, ако не беше комунистическия сюжет, от който въпреки тази сюжетност остава едно грандиозно настроение", но това не оправдава Богомил Райнов, натрупал големи авоари - тиражите им достигаха фантастичните днес 80 000 екземпляра! - и тровил нашето съзнание с мита за благородния и непобедим суперразузнавач Боев.
    И сякаш за изкупление писателят издава през 2000 г."Ченге - втора употреба", с който завършващ том прави горчивите си обобщения за криминалната ни демокрация и съзнателно ликвидирва своя най - популярен герой...
    Ако за гафовете в поведението си и оценките за възлови културни явления Богомил Райнов демонстрира слабост на характера си - "Той беше беззащитен. Той почна с това, че се предаде. Тогава какво чудно има в това, че предаде всички?"(Владимир Свинтила), то усилията му за създаване на български бестселър, на родна висококачествена масова култура, заслужава внимание - най - вече заради простия факт, че днес всеки наш писател е длъжен да държи сметка за читателския резонанс и затова кой и как го чете.
    Богомил Райнов никога не се е оплаквал от липса на внимание и популярност, книгите му винаги са издавани в големи тиражи, бързо са се изчерпвали и са предизвиквали преиздания.
    Чрез тази му прозорливост - да държи сметка за своята известност, с книгитеа на автори от неговия калибър и сега се реанимира интересът към родния роман, модифициран в саги за мутри, престъпни главорези и проститутки (Христо Калчев, Владо Даверов, Александър Томов).
    А Богомил Райнов превръща в бестселъри и камерната интимна трагикомедия между фотографа Боян и Лина в "Не ме разсмивай"(1983), и конфликтуващите светове на чичо Петър и Захари в "Тихия кът"(1999), и дори такава изсмукана от пръстите мелодрама , каквато е "Само за мъже"(1979), в която обаятелният журналист Антон Павлов - алтер - егото на самия Богомил Райнов, след поредица от недоразумения спечелва сърцето на неудачничката Елисавета, напуска столицата, заживява в родния й град и дори става баща на многодетно семейство!
    Ако с нещо този романов опит на Райнов е интересен за нас, то безспорно това е фарсово - патетично описаната смърт на Допотопния - Несторов, величие от сталинската епоха, в чието лице писателят сякаш открива и черти от собствения си характер...
    Двете най - представителни творби на Богомил Райнов в белетристиката без никакво съмнение са повестите "Пътища за никъде"(1966) и "Черните лебеди"(1977).
    Те са обстойно изследвани от меродавната ни критика, сътворени са на автобиографична основа, плод са на болезнени размисли и прозрения.
    Не искам да повтарям известни изводи, но държа да посоча, че в неудовлетворението на Виолета , преживяла полууспеха на солоизявата си в "Лебедово езеро", писателят размишлява и за своята съдба, за бързопреходността и измамността на славата, за това, че и неговото изкуство може да се окаже анахроничен неуспех, докато в "Пътища за никъде" е по - краен, "минаваше в дисидентството"(Владимир Свинтила), описва имагинерната си смърт, евентуаланата нерадостна съдба на своите деца - сираци и безплодните си усилия за създаването на капиталния научен труд "Психология на чувствата".
    Дале преживените от него страдания в болницата не раждат мрачните предчувствия за края, за безсмислените усилия и напъни в научната кариера, за осъзнаването на скромните постижения в изкуствознанието и прозата и за това, че след смъртта от теб остава само парата, с която санитарят дезинфекцира стаята, в която си лежал?
    Всички изследвачи на "Пътища за никъде" изтъкват успеха на Райнов с образа на Александров, но никой не си поставя за цел да лансира една хипотеза, витаеща в самата повест - че Богомил Райнов се разтваря не само в чертите на Александров, но и в тези на опонента му Стоев.
    И не е възможно да бъде другояче - след като самият Богомил Райнов критикува през 1949 г. баща си за идейните прегрешения в неговите лекциии, е повече от ясно, че преживяното в реалната действителност е потопено в суровите краски на прозата, че отново е разпънат от добродетелите на Бога и изкушенията на Дявола, че в живота и творчеството си остава едновременно Александров и Стоев, тъй като в противен случай не би бил Б.Райнов.
    Към най - ценното, създадено от Богомил Райнов, изследователите му Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Светлозар Игов, Сабина Беляева, Иван Попиванов причисляват освен "Пътища за никъде" и т.н.автобиографично - есеистичен цикъл, започнал с "Този странен занаят"(1976) и приключил посмъртно с "Лека ни пръст"(2008).
    Той е своеобразен синтез на повтаряща се съкровена "Латерна магика" и безкраен глух монолог.
Сериозната критика с основание е респектирана от тази му проза.
    Само Богомил Райнов в характерния си и неподражаем фрагментарно - кинематографичен стил може да изнесе любопитна, увлекателна и проникновена беседа на тема "Как се става писател?", с каквато ни изненадва в "Този странен занаят"(1976), само личност от неговия мащаб, незабравила, че преди да стане комунист е син на баща си и дете на шумната и окаляна пловдивска и софийска улица, е в състояние да разкрие с вещина и респект сложния и противоречив образ на Николай Райнов в "Тютюневият човек"(1976), да напише прекрасен предговор за приказките му през 1992 г., да сподели мъките на писателското поприще в "Пътят за Санта Крус"(1974), да изпее "елегията за мъртвите" в пиянство и скиталчество "дни"(1976) , да поднесе на подрастващите своята версия на "Моите университети" и Как се каляваше стоманата" в "Третият път"(1977), един като цяло ценен документ за оформянето на характера му и за неговото приобщаване към комунистическата доктрина, ценен принос за което има и неговият приятел Кольо Вапцаров.
    Единствено автор от неговия калибър е в състояние така непосредствено и въздействено да разкрие драмата на рода си в "Боян"(1994), "Диана"(2001) и "В името на Отца"(2002), проникновено да осмисли феномена Людмила Живкова в "Людмила"(2003), имащ толкова горчиви съответствия с днешния ни ден както по отношение на управленските реформи и експерименти, така и спрямо усилията да се открои самобитния път за духовното ни развитие, който за самия Райнов е свързан с теософията и "Тайното учение" на Елена Блаватска, съобразно издадената от него книга през 1991 г.
    И точно Богомил Райнов бе в състояние в края на дните си да преосмисли "случаят Жендов" в "Лека ни пръст"(2008), да експонира собствената си отговорност и да посочи прекия виновник за гибелта на художника - БКП и нейният вожд и учител Вълко Червенков.
    Като цяло Райнов бяга от патетиката и евтиния героизъм в мемоарната си проза, той екстраполира непосредствено и ненатрапчиво своя път към комунистическия идеал.
    За него няма никакво съмнение, че постъпва правилно, че това е единственият верен изход за буйния му характер и сякаш сам не си дава сметка, че е логично от левичар да станеш комунист, но е повече от недопустимо да се формираш като такъв с помощта на ерзаци.
    Едно е да изградиш мироглед с трудовете на Грамши, Плеханов и Ленин, а съвсем друго с "Азбуката на комунизма" , "Въпросите на ленинизма" на Сталин, с кичозните агитки на Маяковски и фалшиво - лакировъчните съветски филми и романи от 30 - те години на миналия век.
    Затова ми звучи като лошо скалъпен етюд от третостепенен комикс вдъхновено експонираната с много настроение и хумор сцена от "Третият път", в която той, скрит зад каца с миризливо зеле, държи в ръката си неработещ колт, с който би трябвало да брани живота си от преследващите го стражари в началото на септември 1944 година...
    И тук стигаме до основното и същностното в този текст - за драматичната участ на това талантливо левичарско поколение, за което специална книга написа през 1981 г. Максим Наимович, чийто ярък представител е самият Богомил Райнов, "употребено против себе си" по сполучливия израз на Владимир Свинтила, което може да се реализира и създаде класически творби в "буржоазно - фашистка България", а в социалистическата си родина остава автора на една книга - Валери Петров и "Стихотворения"(1949), изкачило стълбата на на служебната йерархия загива като творчески потенциал - Димитър Димов и последният му незавършен роман "Ахилесова пета"(1958) или подобно на Богомил Райнов изживява дълъг и противоречив творчески път, принудено да се раздели с някогашните си мечти и илюзии, да търси обяснение за краха на възгледите си в деформираната командно - административна система , а ориентир за творчеството и жизненото си поведение в такава неординерна и силна личност, каквато е братът на писателя - художникът Боян Райнов, емигрирал в Париж, където самият Богомил е културен аташе седем години...
    И се питам - дали в залеза на своя живот Богомил Райнов не е завиждал на Боян в съпоставка със собствената си съдба?
    Аз лично не вярвам в чудеса и магически метаморфози, но дочаках последната му дума в "Лека ни пръст", с която той посмъртно се раздели с юношеските си илюзии, прозирайки, че партията - БКП - "това са шепата хора, добрали се с юмруци и лакти до върха и преди всичко най- главният сред тях, независимо дали е Култ или се прави на "човек от народа".Партията бе само инструмент понякога удобен, друг път труден за манипулиране, но все пак инструмент.Нямаше диктатура на пролетариата, нито боен отряд на работническата класа, нито демократичен централизъм. Имаше само върховен сатрап, комуто принадлежеше последната дума".
    Като драматург Богомил Райнов е почти неизвестен на публиката, а е автор на две пиеси "Амазонката"(1965) и "Светът е пълен с тайни"(1966), първата от които е играна в Народния театър.
    Това е още един парадокс в творческото му развитие.Ако и да разработва актуални за 60 - те години на миналия век проблеми , експонирани вещо и остроумно, пиесите му си остават актуални за онази епоха.
    На днешната аудитория те не говорят нищо.
    Райнов има и близо 35 годишно присъствие в киното.Започва като сценарист на късометражен документален филм - "Димитровска младеж"(1952) и приключва като такъв на научно - популярен тв опус - "В търсене на светлината"(1986).
    За разлика от театъра в киното и телевизията Богомил Райнов постига определени и категорични успехи.
    Той е сред родоначалниците на родния тв театър с екранизацията на прочутия си разказ "Юнгфрау"(1961), осъществена с присъщото му майсторство от Неделчо Чернев, Рангел Вълчанов снима прочутата си криминална класика "Инспекторът и нощта"(1963) , безапелационно налагайки за ролята на Петър Антонов Георги Калоянчев, ползотворен експеримент, донесъл на 4 Варненски фестивал награди за сценарий , режисура и главна мъжка роля, Методи Андонов екранизира в три части през 1965 г. криминалето му "Един човек се връща от миналото", с което създава вторият български тв сериал с Георги Калоянчев в познатото му амплоа на инспектор Петър Антонов.
    След това Богомил Райнов съвестно създава драматургията за екранизациите и на другите свои романи, превърнали се в популярни тв хитове - "Бразилска мелодия"(1974), в който Петър Антонов се играе от Коста Цонев, "Един наивник на средна възраст" и "Реквием за една мръсница"(1976), първият роден филм, в който се повдига с грижа и внимание проблема за българските наркомани, "Умирай само в краен случай"(1978), "Тайфуни с нежни имена"(1979), "Денят не си личи по заранта"(1986).
    На телевизията той дължи и популярността си като водещ на културологичния сериал от четири части "Ерос и танатос", с който с много такт и аргументирано разкри особеностите на западната масова култура, които ни бяха напълно неизвестни, а привлеченият доказателствено - илюстративен материал - от популярни издания и филми, звучеше за нас зашеметяващо и като откровение.
    А като знак за общесвената му значимост и популярност бе гостуването му като "Събеседник по желание" на Кеворк Кеворкян в прочутата "Всяка неделя" през декември 1979 г.
    Затова бе логично да приключи ангажиментите си в телевизията с есето на Христо Христов "В търсене на светлината".
    На Богомил Райнов му върви на режисьори.
    Той не работи със случайни постановчици още от времето на дебюта си в киното, когато 33 годишен пее дитирамби за младежкото ни комунистическо движение в "Димитровска младеж" на Васил Бакърджиев.
    Той е един от шестимата режисьори, работили еднократно с него.Другите петима са Рангел Вълчанов, Иван Ничев, екранизирал с финес и разбиране през 1984 г. повестта му "Черните лебеди" , Христо Христов, Христо Ковачев, заснел официозния портрет на Людмила Живкова "Мислете за мен като за огън"(1981) и Иван Терзиев, дръзнал да екранизира пръв роман от серията за Емил Боев - "Господин Никой" през 1969 г. и наложил за ролята Коста Цонев, което пък спомага за неимоверното нарастване на неговата артистична популярност. Адаптацията получава две награди на Варненския кинофестивал на българския игрален филм - за музика - на Георги Генков и за мъжка роля - на Коста Цонев.
    Останалите постановчици, с които Райнов си сътрудничи са Неделчо Чернев, Методи Андонов и Милен Гетов.
    С Чернев прави екранизациите на "Юнгфрау" и "Денят не си личи по заранта", обединина в тв варианта с "Голямата скука" с Петър Чернев и Наум Шопов като Боев и Сеймур, а самият писател го кани за постановчик на "Ерос и танатос"(1975).
    С Милен Гетов Богомил Райнов работи първо върху "Бразилска мелодия", а след това и по още четири екранизации от серията за Емил Боев - от "Един наивник на средна възраст" до "Тайфуни с нежни имена" . Оттогава всъщност датира и практиката популярни тв екранизации първо да се пускат на голям екран и да подгряват зрителските очаквания "за истинските серии", както се казваше в една прочута вестникарска реклама .
    Най - ползотворен , но и неравен е тандемът му с Методи Андонов.
    След успеха на "Един човек се връща от миналото" Методи Андонов дръзко посяга към екранизацията на "Пътища за никъде", неговият дебют на голям екран.
    Подкрепен от разбирането и съдействието на Райнов, филмът "Бялата стая"(1968) се превръща в явление на българското киноизуство с великолепната си модерна режисура, дръзката операторска работа на Димо Коларов, прекрасната музика на Димитър Вълчев и изключителния актьорски дуел между Апостол Карамитев - Александров и Георги Черкелов - Стоев.
    Филмът мъчително си пробива път публиката.Спасява го името на сценариста, който е щитът за дисидентсктото му звучене, пред което дори Тодор Живков е респектиран.
    Затова след като заслужено спечелва "Златната роза"и наградите за най - добра мъжка и женска роля на Апостол Карамитев - Александров и Доротея Тончева - Сашка на 7 кинофестивал във Варна, той обира и зрителските овации след премиерата си.
    И същевременно изяда кредита на допустими компромиси от Живков, тъй като за негова сметка е забранен и не е пуснат "Прокурорът" на Любомир Шарланджиев, независимо, че е екранизация на Живковия любимец Георги Джагаров, по онова време и председател на СБП и че като автор на сценария умишлено е привлечен съветският драматург Будимир Металников...
    Останалите две съвместни изяви на Райнов и Методи Андонов инкасират по - скромни резултати.
    "Няма нищо по - хубаво от лошото време"(1971) е доста модернизирана и все така напрегната и увличаща екранизация на романа, която се запомня с привличането на Георги Георгиев - Гец за ролята на Боев, оказало се не съвсем продуктивно и с променения финал, в който агентката на ЩАЗИ Дорис Холт - Елена Райнова е застреляна от наемния убиец Климент Денчев.Тя печели на 10 Варненски кинофестивал приза за музика - на Борис Карадимчев и първа награда на МВР за сценарий , режисура и операторски принос на Димо Коларов.
    Още по- проблематична се оказа версията на Андонов по романа "Голямата скука"(1973).
    В своя пръв и последен цветен филм, създателят на "Козият рог" посяга към най - хубавата книга на Райнов, обръща я с хастара навън и я превръща в един безкраен словесен диспут между Боев - Антон Горчев и Сеймур - Коста Цонев, който е обилно гарнинаран с атрактивни ретроспекции, самоцелно пришити към повествованието, без да го обогатяват по никакъв начин.
    Да не забравяме, че изборът на Антон Горчев за ролята на Боев е несполучлив, а и хрумването той да обикаля из анонимния западен град, маскиран като хипи, издава не толкова оригиналрност на постановъчното мислене, колкото лош вкус.
    С изненада научих, че правата върху настоящите и бъдещи екранизации по Богомил Райнов се държат от руска фирма.
    Доживях и да гледам Емил Боев да говори на руски, а и няма да се учудя, ако последният неекранизиран роман от поредицата "Ченге - втора употреба" излезе на руски и съм принуден да го проследя, теглейки го от "Замунда.нет", тъй като вероятно няма да се намери българска разпространителска фирма, която да се нагърби с неговото внасяне и показване у нас...
    В края на жизнения си път Богомил Райнов доживя не само сравнително обективно и адекватно осмисляне на своето творчество, но и престижните награди, които не че му обягваха - той все пак е лауреат на Димитровска премия през 1952 и 1969 г., но и които той дочака за приноса си към българската литература и култура.
    През 2006 г. става носител на националната награда "Паисий Хилендарски", а на следваящата година посмъртно е удостоен с наградата на НДК "Свети свети Кирил и Методий".
    Аз се абстрахирам от злобните коментари, че тези отличия са му дадени защото Сергей Станишев е премиер и тъй като неговият приятел и издател Иван Гранитски е от президентската свита на Георги Първанов.
    Ще ми се да вярвам, че е бил коректно почетен, при това не само от своите приятели и не само за демонстрираните през годините политически възгледи.
    Защото Богомил Райнов - този голям и известен политически грешник, платил и с това, че е изгонен след съдебно решение от разкошния си дом на бул."Руски"№ 10 - заслужава обективна оценка за приноса си към родната поезия, белетристика, кинодраматургия, критика, изкуствознание и мемоаристика.
    Затова ми беше интересно да прочета мненията на редовите читатели във форумите, както и коменариите им след неговата смърт.
    Установих с удовлетворение, че те не робуват на евтини конюнктурни сметки, а оценяват по достойнство мястото и значението на Богомил Райнов за българската култура.
    Открих дори признания, че той е голям творец, чието място след смъртта му , остава празно завинаги.
    И въздъхнах успокоен - значи все пак и у нас е възможно адекватното възприемане на такъв сложен и противолечив писател като Богомил Райнов.
    Защото той го заслужава - с всичките си увлечения, прегрешения и предателства.

 



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories