bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

Купонът на Марчела®

 

SunsetБоримир Фурнаджиев

  
   

    ОЩЕ с идването на купона у Марчела, оня доктора, започна да дразни мнозина от наш`те пичове. Трябва да се признае, че купона се развиваше стандартно, с маркови питиета, сандвичи и пици купени от ъгъла на "Стамболийски" и "Давидоф" без бандерол естествено и без снобски реплики. Е, и музика, която беше безлична, като блондинка на сутринта след запой на слънчев балкон. Някъде по средата на купона, може би се бяха изпафкали и две три цигарки с марихуана, защото се носеше оня характерен сладникав мирис. Венци Басиста на "Група 8" доведе тоя доктор. Всички го забелязахме, защото първо беше хубав мъж на около тридесет и пет, четиридесет години и защото още на първата минута извади някакви дискове от джоба си. Това, че ги извади беше само началото и едва ли се забеляза от мнозина, но когато ги подаде на Марчела и то с жест и кимване на глава, нетърпящи възражения, много от нас се спогледахме. И Марчела, въпреки, че беше наша колежка, някак си почувствахме, че едва ли трябва да се съобразява с нас. Безмълвно спря нейния диск и пусна тоя на доктора. Трябва да призная, че докторa доста подличко беше подбрал музика, дето се казва - за нежни девойки. Тарикатът беше подредил балади от Юрайа Хийп, през Скорпиънс та чак до Уайтснейк.
    Е, аз като познавач, също бях използвал гласа на Дейвид Ковърдейл с ония топли, нотки и характерното дишане точно в такива моменти, за да впечатля мацките край мен. Трябваше да му се отчете на тоя тарикат, че мадамите на купона веднага опериха уши и започнаха да го оглеждат и то доста директно. Соня дори попита Марчела, "Кое е това готино парче и к`ъв е?"
    Използвах момента да си сипя едно питие в кухнята, когато чух, че другата ни мацка, Катя обясняваше на Вероника, как тоя доктор бил голям специалист в белодробната болница и че бил готин, имал хиляди музикални дискове, свирел на китара и направо бил страшен. Не се знаело женен ли е, разведен ли е, свободен ли е, но не бил на Марчела гадже, а били само приятели. Бил малко циничен в приказките, ама нали ги знаеш докторите. А и при тия млади сестри край тях. И най важното, Соня чак шепнеше, че цинизма му бил такъв един- по ръба на бръснача и чак ти ставало хубаво от него. В смисъл, че чак ти се приисквало. Вероника знаела за какво става дума. Двете ме погледнаха, отпиха от чашите си, целунаха ме едновременно и със смях се запътиха към хола за да видят доктора.
    Аз, още в началото трябваше да спомена, че не съм ревнив. Бях дошъл при Марчела просто да се забавлявам с колегите. Не помня дали споменах, че почти всички на купона бяхме колеги. Всичките сме колеги химици и работим заедно в "Шмон Фарма" една израелска филма у нас. Само Венци беше фармацевт и свиреше на бас в нашумялата група "Осем". Не бях ревнив и по друга причина, бях спал и с Вероника и с Катя. Двете като, че ли се досещаха, но явно не им пукаше. С Марчела бях спал още като студент, но сега и бях само приятел, защото още във втори курс се разбра, че ще си бъдем само приятели. Дори знаех всичките й връзки след мен, а и тя моите.
    Така че не му се дразнех на доктора дори и защото също събирах музика и имах скромните пет-шестстотин диска. "Добро начало!", ми каза една вечер Тома Спространов на друго място, в друго време и с друг алкохол.
    С такива лениви мисли в главата и сто грама "Грандс" в чашата, се върнах в хола за да наблюдавам колегите. Докторът беше станал център на внимание, което явно дразнеше мъжката част. Дразнеха се, защото три от момичетата го бяха окупирали. Той говореше нещо смешно, защото и трите се смееха искрено и вече се прокрадваше оня блясък в очите, който не се получава от алкохол. Получава се един издайнически блясък от лека възбуда, от силно привличане, дълбоко харесване, предвещаващо сексуална авантюра наречена от жените "Що пък не, я колко е хубаво".
    Само, че за да схване този блясък, за да знае къде да настъпи или отстъпи временно в атаката си, мъжът трябва да има доста опит, да бъде "печен" както казвахме в махалата. А нашата махала, Коньовица си беше училище за мъже. А тоя доктор явно беше печен. Не го познавах и не беше от квартала, щото ние от деца се опознавахме, дори запомняхме физиономии от Възраждане по "Стамболийски" чак в Западния Парк. В тоя ред на вече алкохолни мисли виждах нарастващо напрежение в мъжете. Музиката беше хубава, на "Скорпиънс". Кой ли не се кефи от нея!? Дори две, три двойки танцуваха или се целуваха в другия край на хола. То и Марчела наливаше сто октана бензин в огъня. Сипеше констатации, че доктора, свирел на китара и че имал записи с нашумялата група на Венци. Че имал авторски песни, текст и музика. Свирел, но не пеел, в тази нашумяла в София група - "Осем" и то защото не си харесвал гласа.
    Тогава явно със злобичка в изказа Делчо се обади:
    - Не знам за гласа на доктора, но много цинични са това докторите. Мислят се за голяма работа. Като облекат белите престилки и с тях не се говори. И всички чукат като разпрани, поне на думи. То не остана сестра или докторка, да не е оправена. А и за пациентките си така говорят, че едва ли не припадат по тях, преглед, рецепта, два комплимента и били готови .
    Делчо беше вкарал повече питиета и му беше паднало пердето. Трябва да се вметна, че по начало ние химиците не сме много по тая част, жените. А, бе направо сме си смотани. Е, има и изключения, визирам себе си, но аз попаднах малко случайно в химията, защото в математиката съвсем пропаднах.
    А се знае, че математици, шахматисти, инженери хич ги няма по женската част. Не, че сме лоши хора ама сме много аналитични, все анализи, проекти, разсъждения. Дали ще излезе, дали не е глезена и да иска скъпи заведения и питиета, дали няма после да ни разнесе ако нещо не свършим. А първия път си е притеснително. Може и засечка да стане, еле ако си прекалил с питиетата за кураж.
    А живота и жените искат импровизации. Да смесиш киселини, соли, основи, чувства, време, цветя, парфюм пък каквото излезе. Може да гръмне, ама може и божествен коктейл да излезе-опита му е майката. За жалост не сме артисти или доктори. Тия всичките се ошлайфат рано. Дали защото се умешват с хора още като следват а ние само с колби и стъкленици и те мръсни?
    Което си е дадено от Бога, то си е така. Няма мърдане. Лошото е, че жените имат един вътрешен уред, сигурно някъде под, зад или в сърцето, с който безпогрешно усещат мъжа-пич. Или левака. Е, с левака правеха компромиси, ама винаги си търсеха мъжкара за себе си.
    А, доктора си беше мъжкар. Само, че аз пак се отдадох на моите вече блажено алкохолни мисли и не слушах диалозите около хипократовия служител.
    Купонът продължаваше стандартно, когато се чу голямата балада на Цепелин. Да, онази великата "Стълба към небето". Видях, че лицето на доктора сякаш се изопна. Някаква мисъл премина през иначе красивите му сини очи и като, че ли тези очи посивяха. Станаха уморени, като на човек дълго пътувал нощем на фарове, очи на човек по стар с поне пет години. Беше настъпила тишина и той обръщайки се уж към Делчо да продължи някаква реплика, сякаш се обърна към всички.
    "Казвате, че сме цинични, не аз ви казвам, че сме реални. Не искам да ставам сериозен тази вечер и искам да съм отегчителен, но ще ви разкажа два мои случая, само от вчера и днес, ей така, за илюстрация. Дано ви бъдат интересни."
    Докторът посегна към бутилката уиски "Паспорт". Той самият бе я донесъл. Отсипа си два пръста, изпи ги на екс и продължи:
    "Снощи застъпих дежурен. Имах един пациент, циганин, който бях приел преди три дни с последна, остра фаза на туберкулоза. Разбрах от колегата, че е зле, в смисъл потъва. Така казваме, когато започва да потъва в небитието. Изпада в безсъзнание, дишането става характерно, макар че е на апаратно дишане и накачен с електроди за сърцето. Знаем, че след няколко часа, центъра на дишането в мозъка ще спре, след туй сърцето и това ще е края. Дори последният ден разрешихме на жена му, циганката да стои при него. Тя не му беше истинска жена, което не пречеше да има три деца от него. Беше хубава мургава жена, на която и даваш четиридесет години, а се оказва на двадесет и осем. Е, нямаше зъби от пред като изключим един от страни златен, по техния си тертип. Те така си правят. Избиват един зъб още като момичета и си правят златен. Да се види, че са богати. Та тази женица, защото ме знаеше, че аз съм го приел, като ме видя и ми вика: "Ела докторе, да те питам нещо и да пушим по цигара."
    Излязохме на балкона, снощи беше хубава вечер, топла, жената запали цигара, нещо зарови в джоба и ми подаде два лева. "Земи-вика, да пиеш едно кафенце и ми кажи ама честно, има ли пневмония моя? "
    - Не, няма! - рекох. - Има ТБЦ, туберкулоза, виждаш, че е зле. Тя ме погледна и каза: "Ей, успокои ме шефе, знаех си аз, че ще се оправи, щото аз съм чула, че от пневмония се умира. А, знаеш ли какъв мъж беше преди месец? Кило ракия изпиваше и тия на "Димитър Петков" - пазара де, се чудеха. Дори му даваха на вересия да видят, че на кило и половина ходи и не пада. А сега, като се оправи, ще черпим яко. Ние сме чисти цигани, не сме като ония мангали в "Христо Ботев". Ние живеем на "Константин Величков", ама имаме чешма и в къщата, а не само на двора."
    - Добре де. - казвам и, ако нещо се случи и почине?
    - Що да почива? - вика тя - Сега си заспа и дори си хърка, виж как силно хърка, чак се дави, значи му минава. Той така си хърка и когато е пиян и пак му мине после. И да ти кажа докторе, като пие не посяга. Не е като другите, да бият. За т`ва, ти си пийни кафенце със сестрата, я виж к`ва е хубава и млада. Грижи се за моя и подлогата изхвърля, че нямате санитарки гледам. И възглавницата му оправя и виж с к`ви жици го накичи да работило сърцето - вика. И т`ва дето викаш ТБЦ - то се лекува знам аз, ама от пневмония се мре, пак ти казвам, знам аз.
    Гледах я милата циганка, мургава, хубава и кристално неграмотна. Чак ти става симпатична с тая чиста простота. Как да и кажеш, че това дишане-моторното, предвещаваше два-три часа живот. Все пак и обясних, да си тръгва, но ако нещо стане и той си отиде, тя утре да дойде да не е сега. При него просто няма нужда.
    - Аз и цигарки ще му купя, каза циганката, утре като се наспи да си запали една. - Да! - казвам. - Купи му с тия два лева.
    - Не! - вика. - Те са за теб и сестрата, толкова имам, ама не сме бедни, не сме като ония от "Враждебната". - Така каза, "Враждебната". - И утре, че се видим. - И пак се усмихна:
    - А бе щом не е пневмония, добре е. Тръгна толкова спокойна и доволна, че ми загорча в устата все едно бях пушил пет цигари на веднъж.
    Час по късно циганинът си почина. Просто спря да диша, тихо спокойно само с няколко потрепвания, така познати на всички нас от екипа и така гадно непреодолими за свикване психически.
    Ще ви призная, че екипа не спахме до сутринта. Бяхме двама лекари с колегата и две чудни млади сестрички. Не зная в такива моменти дали изобщо си мислим, дали сестрата до нас е хубава, сексуално активна, става ли за сваляне или други такива неща. Само се сменяхме да дремнем по два часа като равни, сестри и лекари, просто като екип. И те сутринта ни правят кафе пием и ги виждаш млади момичета а вече със сенки под очите, издайнически сиви сенки. Е, като пием по 2-3 кафета на нощ, ставаме и по раздразнителни и по жаргонни. Сутрин като ни видят първите пациенти, как се смеем, пием кафе и си се бъзикаме, все ще се намери някой да каже. "Ей тия доктори, живота си живеят с тия млади сестри, кафета, цигари, живот".
    Хей това боли, че цяла нощ си се грижил за баща му или сестра му, ама това не се вижда. Вижда се, че сутринта си свеж. Ще си свеж, като си се обръснал, изкъпал, пил три кафета и продължаваш през деня да работиш. Свеж си ама само ти си знаеш, какво ти е било нощното дежурство. Свеж, но до обяд. Най-умореният човек е лекаря след нощно и целодневно дежурство.
    Знаете ли какво направих сутринта, просто си тръгнах час по рано. Не исках да виждам циганката. Казах на колегите, а и те знаят за тези състояния, всички ги получаваме, че тръгвам. В другото отделение. Отидох в кабинета на доцента, от който имаме ключ всички. И когато пиех третото си кафе за тази нощ, в кабинета влезе една от най-красивите ни пациентки.
    Казваше се Милка, красива жена, на около 45 години. Наистина много красива. Висока брюнетка, с големи сини очи, хубав бюст, който няма как да ти избяга от очите и кристално бели и равни зъби, като от оная реклама на оня досаден стоматолог, дето те причаква в гората да те прегледа в тъмните нощи.
    Милка винаги беше с дискретен, но запомнящ се парфюм. Доцентът я беше приел преди седмица по повод съмнение за астма. Рентгенът изненадващо показа голяма туморна маса в целия десен бял дроб. Неопарабилен - тоест не може да се оперира, късно беше дошла, с разсейки. А нямала никакви оплаквания, само леко кашляне през последния месец, но тя си го свързвала с цигарите. То кой не пуши вече- казваше.
    Предишният ден я бяхме пратили на скенер, като по-прецизно изследване, дано да има шанс за операция. Уви и скенерът показваше обхващане на цялата трахея и аортата.
    Не знаех какво да кажа. Разглеждах скенерните снимки, които ми подаде. Гледах скенера доста дълго и тъпо. Правех се, че ги разчитам. В стаята влезе и колегата от хирургично отделение. Милка ни гледаше двамата и се усмихваше толкова прекрасно, чак да се влюбиш от пръв поглед. Има такива жени Господи. Гледаше ни, прибираше един непослушен кичур зад лявото си ухо с този тъй сексуален жест, познат на всички мъже. Жест на дискретна неосъзната сексуалност. Едно дозирано подсъзнателно кокетиране на красива жена. Ситуацията би била комична ако не беше гадна. Двама доктори се пулят над две снимки като прекрасно знаят за какво става дума и мълчат като пънове. Всеки се надява другия да подхване приказка.
    Милка ни изчака тактично да разгледаме снимките, след туй пак се усмихна с онази нейна прекрасна усмивка и каза:
    "Много ви благодаря докторе, каза името на колегата, че отървахме операцията. Вашият колега ми обясни, че ме праща в диспансера. Щели да ме облъчат с няколко нагревки. Малко хапчета и готово. Аз съм си правила физиотерапия защото имах синузит като студентка и ги понасям добре. Ще дойда да почерпя после, но ето сега този "Паспорт" за здраве.
    Гледахме я и не казвахме нищо. Дори не попитахме, кой колега и е казал това. Всички поне бяхме научени как да говорим с раково болни. В медицината има такива тежки моменти, когато трябва с много думи, деликатно и внимателно да обясниш, защо не оперираш. Много пациенти се усещат, че щом не се наемаме за операция, значи нещата са лоши. Значи нямат шанс. Българинът по начало е човек на действието и има респект от хирурзите. Това, психиатри, психоаналитици, у нас не се котират. Виж, нещо да резнеш, да зашиеш, да кръвоспиращ, вдъхва спокойствие и респект у пациента. Така е. Приятелят- колега мълчеше и той уморен след нощното дежурство.
    А милата красива млада жена, се радваше, че е отървала операцията, а не знаеше, че облъчванията и химиотерапията бяха решение, но не в нейна полза. Очакваха я месеци на жестоки изпитания, окапване на косата стапяне на теглото. Знаехме, само след месец на какво щеше да прилича. Бяхме виждали десетки такива случаи. Тръгна си усмихната от болницата, дори оставила същото уиски и бонбони на сестрите. Беше усмихната и спокойна. Все се усмихваше тази жена, така ще я запомним. Знаехме, че до няколко месеца няма да е между живите. А оставащите и месеци щяха да са ...е за какво да говорим.
    Докторът млъкна. "Лед Цепелин" беше свършил. В тишината с мъжка нежност се лееше "Назарет" с убийствената "Лав Хърст". Всъщност, кой му пука как се казва една песен когато те грабва за сърцето. После усетих гласа на Ноди Холдър от "Слейд" с неговото "Май о Май". И той пича вярваше и търсеше любовта. Дори и да не знаеше човек английски, музиката говореше.
    Всички мълчахме някак безсмислено. Докторът, за да разчупи тишината, се присегна, отсипа си отново уиски, вдигна пред очите си чашата, завъртя я продължи:
    "Ето това е цинизъм, да пием уиски за здравето на една жена, а здравето безвъзвратно да си отива от нея. Това е цинизъм, че нищо не може да се направи. Може само глупаво да се разсъждава, че някой горе, Големият Татко, е натиснал нейното копче и я вика при себе си, че му е нужна. Такава, млада, умна, красива! Това е цинизъм! А не, че някой в някоя стая е спал с колежка. Някоя правила свирки на някой. Ако искат в стая, ако искат в цъфнала ръж, нали двама го искат, какъв е проблема? Морала ли рушим, или хората какво ще кажат? Майната им на всички и всичко. Ако можех тази жена, а и циганина да ги спася да си живеят още 20-30-40 години или колко Господ им е дал, пък ако ще жена да не видя и десет години.
    Последното доктора го каза като на шега, но просто не се получи.
    Това, че следващите двадесет минути се разотидохме и купонът свърши е само подробност. Тръгнах си с Вероника. Изпратих я до тях, целунахме се.
    - Ще се качиш ли?- каза но не много настоятелно, някак замислено и уморено. Не се качих, а и тя не настоя втори път. По пътя бяхме мълчали дълго, всеки зает със своите мисли. Ръката и беше топла, сгушена в моята, сякаш търсеше закрила от нещо. Целунах я втори път а тя тръгвайки промълви - "Ей, не искам да съм доктор!". Махнах и с ръка но същото си мислех и аз.
    Химик, инженер, философ какъвто щеш бъди. Наивник,нерешителен или левак с жените, но без докторлък. Без дежурства в тъжни, мокри и самотни нощи. Без починали, носилки, кръв, мръсни чаршафи, подгизнали от пот и урина. На отишъл си от нас и света човек, жив до минути преди а по-късно, тихо заспал за винаги. Не, това определено не беше моят свят.
    Кофти беше този ъгъл на живота. От него се виждаше, сивото, мръсното, жестокото ни ежедневие.
    Не бях пушил поне два часа. Запалих цигара и тръгнах надолу към "Молла" на "Стамболийски". Трябваше да му взема телефона на доктора. Пич беше. Хареса ми, не му се дразнех. Халал му бяха и жените и парите и френската любов. Каквото и да му правеха, беше си го заслужил.Той беше бодигарда на живота, на нашия живот. А смъртта около него, чуждата смърт, която прогонваше. Никой не я отчиташе, как се понася, всеки ден, всяка нощ.
    Исках да го видя пак, чувствах го, че е от моята порода. Знаех и начина да станем приятели. Музиката, щеше да ни събере. Щях да му запиша МР-3 на "Ролинг Стоунс". Там бях силен. Имах всичко.

 

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories