bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

Коньовица-квартал по поръчка

(или хроника за една незабравима младост)

VI част

Dalton Stevens Of South Carolina

Боримир Фурнаджиев

  
  

     Клошарът
    (черен блус – тихо)


    ТОЙ СЕ ПОЯВИ на нашите улици някак от нищото. Събираше хартия цял ден от кофите, сортираше я много внимателно, та чак нежно. Галеше старите вестници и списания, както галеше бездомното псе, което клечеше край него. Двамата имаха някаква кармична връзка. Човек и куче – едно цяло. Често се зачиташе в някое списание и изглеждаше странно. Клошар, облегнал се на смърдящата кофа за смет и чете списание “ЛИК”.
    Пръв го забеляза Васко Р., доктора, една сутрин пред баничарницата на бай Симо. Човекът си купил една баничка и още топла така я нагълтал, че сините му очи се просълзили. Явно бил гладен от няколко дни. А имал толкова сини очи, че Доктора, който тогава специализираше очни болести, ги определил като рилски езера през зимата. Разговорили се, но Васко Р. научил само името му – Гаврил. Викали му Гачо.
    Упорито отказвал да говори за себе си. Само казвал, че нищо лошо няма да направи на никого. Не крадял. И харесвал нашия квартал, защото никой не го биел.
    Васко, комуто дожаляло, му купил още една баничка и се разприказвали по мъжки. Доктора му казал, че има една тайфа, дето ще го защитава да не го гонят от улиците ни и дори да минава през тези и тези номера на улицата. Там в двора щяло да има хартия и бутилки, та да ги взима. Бабите щели да бъдат накарани дори да сортират боклука,на хартиен, стъклен и общ.
    В замяна той, Гачо ако видел непознати хлапетии или наркоманчета да се въртят по улицата, за да откраднат нещо, веднага да кажел или на Бай Симо, или в “Сивия кон” на някой от персонала. До десет минути всички пичове се събирали по тревога. Дори Любо, дето работел до Парк хотела, идвал за 8 минути.
    И второ: всички бездомни кучета да ги разкара някъде. Ще ги продава ли, ще ги подарява ли, Васко не уточнил. Само да няма бездомни и нещастни помияри по квартала. Едно куче с него и толкоз.
    Така в махалата се движеше само този клошар и други не се мяркаха. Явно и те бяха районирали София. Човекът беше безобиден. Едва ли беше на повече от петдесет години и това, което си позволяваше беше една бира на ъгъла на “Пиротска” и “Брегалница” до фризьорския салон, вън на тротоара върху две щайги. Гачо не беше видян никога да се оплаква или мрънка от никой. Никой и не знаеше къде спи, има ли близки и роднини. Мекият говор го издаваше, че не е от София, а по скоро от морето. Без да се натрапва този странник стана като част от интериора на махалата. Сутрин се чуваше как подвикват името му тази или онази съседка, за да свърши нещо.
    Зимата, когато се разболя, се оказа най-студена от десет години насам. Човекът явно е бил много зле, за да си позволи да потърси докторите Марио и Васко Р. в районната болница. Вечерта бил дежурен Васко. Като видял състоянието на Гачо против всички шибани правила на райониране той го приема в отделението. Двойна бронхо-пневмония със силно изтощаване била диагнозата. През нощта състоянието се влошило и се наложили вливания със системи. Цяла нощ персоналът се грижил за искрицата живот в това изтощено, мършаво тяло. За съжаление ден по-късно човекът, незнайният Гачо починал. И оттука започнала гадната част на историята.
    Главната лекарка Д-р В. извикала нашия доктор и здравата го наругала за това, че приема без документи разни пациенти, клошари и да го изписва по-скоро. В момента когато разбрала, че човека е починал, изпаднала в истерия. Заплашила Васко с уволнение, защото й навляклъл на главата такава беля. Каква беля, тогава нашият още не знаел. Не знаел, че нашата държава не била държава, а бюрократична машина, не само за живите, но и за умрелите. Проблема после той ни го обясни на едно шише водка в “Сивия кон”.
    Оказваше се, че в последните години на реалния социализъм нашите болници се бяха превърнали в тромави бюрократични машини за покриване на показатели. И като няма раждаемост и този показател куца, всяка болница всячески се стремяла да намали смъртността. Но не с подобряване на лечението, нови методи и лекарства в практиката. Не с привличане на изтъкнати специалисти за добра диагностика, а с едно просто средство. Изписване на тежките случай. Не приемане на критични болни. За да няма смъртност. За всички тези хора имало “Пирогов”. Там да ходят. Там нямало показател ”смъртност”. Там нямало при акредитацията чиновниците от общината да пискат и наказват.
    Медалът имал и друга страна. Болниците от гледна точка на много хора се били превърнали в последно убежище от живота. Дори близките при един инсулт не искаха да гледат бабата и я пращаха в болница. Там можеха дори да обвинят доктора за немарливост и лоши грижи. А и много успокояващо съвестта звучеше, че сме приели “мама в болница” от устата на снахата. Водила се и такава подмолна борба между болниците и хората. Хората да си умират по домовете, а здравните заведения да рапортуват пред Партията, че всички са здрави.
    И Васко Р. за пореден път се сблъскал с идиотщините на системата. Гачо почина, бог да го прости, но сгреши, че умря без документи. И започнали проблемите с неговия труп. Не може да се погребе без смъртен акт човек у нас. Акт не може да се издаде без документи за самоличност. Не се знае, кой е тоя човечец. Може да е Гачо, ама може и да не е. Ми, ако е на Гачо братовчед? И после като се явят едни роднини. Дори имало един случай, на един починал клошар се явиха наследници. Оказало се, че човека бил наследник на 60 декара земя в Добруджа. А той не знаел, или добри роднини са криели от него и той си събирал хартия в София.
    На края на деня Марио се обадил на Любо за съвет. Графа – пак той – се свързал с негов човек следовател в 3-то районно. Дошло ченгето да помогне нещо, но и той ударил на камък, т. е. на закон. Разбрал ситуацията и казал на Васко Р.
    – Абе, докторе, ако беше умрял на улицата, става наш случай. Ще дойдем, ще мерим с ролетката, ще разпитваме свидетели, ще мълчим умно пред журналистите. И ще го вземе съдебната медицина. А сега, какво? Умрял човекът в болница. Проблемът си е ваш.
    Пак му обяснява Васко Р. , че не може да го аутопсират дори. Ами ако се явят роднини сред един месец? А да седи в моргата, до кога? Хладилни камери няма. След два дни започва разлагането. Лятото е, ужас.
    – Не може – обяснява ченгето. – Случая става прокурорски. Някой трябва да разреши погребение без самоличност. И ако възникне нещо после, кой ще прави ексхумация – полицията. Пак главоболия. Не-е, това си е баш вътрешно болничен проблем.
    – Е к`во излиза – пита доктора. – Трябваше да изнесем трупа на улицата през нощта, все едно е блъснат от кола. Така ли?
    – Абе, така е – отвръща полицаят, живеем в шибана държава – и продължава.
    – Ти знаеш ли, докторе, аз на какъв разговор присъствах? Слушай. Отивам в общината при едно девойче за справка. Хубаво девойче, свършва справката бързо. Каня я на кафе. Зер може нещо и късмета да ми излезе. Тя не може да мръдне от стаята. Слизам в барчето, купувам кафенце, цигари, както си е редът и се качвам. В стаята друга хубава жена, явно началничка й се пада, защото й се кара.
    – Ще въртиш, казва, телефоните до всички общини. Искам сведението до половин час. И никакви външни хора в стаята!
    Тук вече се ядосах. Легитимирах се и попитах какъв е въпроса. Ако мога да помогна.
    – А, можете, – казва другата. – Вие всичко можете. Трябвало сведение от всички общини в София. Колко хора ще починат евентуално през следващата година. Горе-долу. Останах като гръмнат. За какво е това сведение?
    – Как за какво – отвръща началничката. – За да се отпуснат пари за пенсии от Министерството на финансиите. Колко повече починат, толкова повече икономии в бюджета. И по малко пари в общината за пенсии, инвалидни помощи и прочее.
    Ега ти цинизма.
    – Значи какво – пита Васко, ченгето. – Колкото повече починали, толкова повече икономии. Ако има икономии, ще има повишаване на заплатите. Значи човек като се пенсионира и да мре, за да прави икономии на държавата.
    – Абе, нали ти казах, че сме шибана държава – отвръща ченгето и си тръгва.
    – Шибана от всякъде – продължава да разсъждава докторът. – Сега си обяснявам тоя геноцид над народа с цени, за парно, ток, храна и всичко. Да умрат много хора и да има излишъци в бюджета. За нови мерцедеси, за командировки в чужбина, абе, за все хубави неща.
    С тия мисли и двамата доктори нея вечер сговниха настроението на цялата компания в кръчмата. Пи се много, но никой не го хвана. Може би, защото лошите мисли трудно се давят в алкохол.
    Историята обаче за Васко Р. има и продължение.
    Сред два дни един колега от съвета предупредил Васко, че ще го извикат на болничен съвет за обяснение. Била сформирана комисия по повод екзитуса на клошара. Васко, който не се ползваше с обичта на главната лекарка Василева, решил и той да се подготви. И го направил в стила на махалата. Отбил се в аптеката и в магазина на Весо Маслината. Нещо пазарувал, но бил сам .
    По време на съвета обстановката беше наежена. Болницата затъвала финансово. Ръководството, което я управляваше, не искало да признае, че е некомпетентно и търсело странични причини. Главната ръководителка Василева, която била завършила двуседмичен курс по Управление в здравеопазването, гледала над очилата си и все повече заприличвала на Георги Димитров от един стар кинопреглед. Васко я слушал внимателно и броял колко пъти ще сбърка с лекота маркетинг с мениджмънт. В три изречения то сбъркала два пъти. Василева била известна с това, че като научела някоя нова дума, винаги парадирала с нея и я вмъквала, къде трябва и къде не трябва. Като главен лекар от комунистически тип, тя беше усвоила маниера винаги да е недоволна и да поучава. За нея пазарното стопанство се свързваше с женския пазар. Маркетинга беше да маркираш прегледа в журнала, а пъблик рилейшън беше нещо като публично събрание.
    След като се накарала на всички присъстващи, Главната ръководителка пристъпила към въпроса за клошара. Започнала от далече, че вярно трябва да сме хуманисти и хора, че всички хора са равни. Но все нашата ли болница трябва да прави тия жестове? А и млади колеги на дежурство не се консултират с по-стари, а правят на своя глава неща, че после как да се отчитаме пред района. Пред друг... пардон, господин Рогачев. Както говорела главната ръководителка и вече описвала розовото бъдеще на болницата под нейно ръководство забелязала раздвижване от страна на доктор Васко Р. Колегата бил извадил на масата хапчета. Много. Настъпила тишина и всички колеги се втренчили в доктора. Васко внимателно отделял по две хапчета от червените, жълтите, сините и едно черно. То било най-голямо, като бобено зърно. След като ги отделил, прибрал останалите, тези ги събрал в шепа и глътнал наведнъж. При вдигането на главата си уж случайно срещнал погледа на Василева. Явно стреснат казал едно “Извинете, колеги” и отново навел глава на долу. Постоял така около минута. В стаята се било възцарило тихо напрежение. Васко прошепнал нещо на колегата до него , станал и без да погледне никого излязъл от кабинета. На вратата малко залитнал, но се овладял и тихо затворил вратата отвън. Тишината в директорския кабинет продължила още минута и ушният колега казал:
    – Ей, няма да го бъде тоя човечец. Като го гледам колко лекарства, пие закъсал е завалията.
    Още минута тишина. Изведнъж главата ръководителка се сетила, че има спешна работа и бързо приключила колегиума. Протокол не се правил. Труп просто нямало.
    Васко го нямало в отделението. Бил си тръгнал И ушният доктор бързо се измъкнал от болницата и запрашил на някъде, което хвърлило в смут колегите, какво става.
    Два дни по-късно в сепарето на “Сивия кон” Васко Р. ни разкри какво става. Тъй като, ако го били накажели щяло да му бъде за трети път и следвало уволнение, той решил да се спасява. Взел от аптеката витамини, разтворил боята за яйца и започнал да боядисва хапчетата. Оцветил ги добре в различни цветова. Да изглеждат по-западни. Дори едното го боядисал на половина черно - траур, на половина жълто - един вид надежда. Номерът минал. Разминало му се уволнението. После цял месец директорката не го закачала за дребните закъснения и други провинения на доктора.
    А какво бил казал на ушния? Оня му бил приятел, та му казал:
    – Като свършите ела в “Сивия кон”, да се видим. А вие ще свършите след 2 минути. Както и станало.


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories