bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

Коньовица-квартал по поръчка

(или хроника за една незабравима младост)

V част

Dalton Stevens Of South Carolina

Боримир Фурнаджиев

  
  

     ЕДНО ОТ ЛЕТАТА Любо Графа го взеха запас. Върна се след двадесет дни пълен с впечатления. Най-силното му беше, че и той най-накрая е срещнал човек, от който може нещо да научи. Запасът му бил в Родопското градче Ракитово. Там се запознал с Бать Кольо Т. – Войводата, както го наричали, пич и човек от нашата кръвна група. Като офицер Любо можел спокойно вечер да се разхожда в града. Така в кръчмата, къде другаде, се запознал с тоя по-голям човек. В тези топли, малки градчета запознанствата ставали бързо. Хората били отворени и след третата ракия Графа вече гостувал в къщата на тоя родопчанин с македонска кръв. Отпивал от ракията и слушал разказите му, а останалите приятели, добронамерени кибици кимали с глави в знак на съгласие.
    Кольо бил известна личност. Със всички власти имал пререкания. Бил няколко месеца в комунистически лагер по простата причина, че в началото на шейсетте години играл туист в ресторант в Провдив. Ей така, изиграл един туист и от ресторанта с една джипка го прибрали. И два месеца в една кариера в Родопите, остриган чукал камъни за шосето към Девин. През седемдесетте години пак намазал ареста. Тогава се борил за земята си. По новият план на града, една от централните улици трябвало да минава през двора му. Кольо се жалвал и до района, и до областта, но резултат нямало. В деня когато земемерите трябвало да турят колчетата и бутнат оградата му, той се запил от сутринта. Било му причерняло от комунистически безсмислия. Кръвта на дядо му, македонски комита, кипнала. Като изпил три ракии, взел пушката (бил ловец) препасал се с патрондаша, взел шише ракия и седнал на стол в двора.
    Отпивал глътка от шишето и гръмвал с пушката. На всеки изстрел се провиквал:
    – Те ще ми флезат в дворът, аз ще им тура курът.
    Характерно за това градче Ракитово е, че там се говори винаги на пълен член – огънът, мостът, пръчът и прочее. Цялата махала се изпокрила. Инженерите земемери не посмели да влязат в двора. Дошла милиция. Един час го придумвали да се предаде. Нашия спрял да стреля във въздуха и взел тарбата на мушка. Улицата опустяла. Патрони имал много. За глиган и мечки. Най-после ракията го надвила. Двама милиционери пропълзяли зад гърба му и го заловили. Това, че го вързали не го боляло – тогава нямало още белезници в милицията. Но това, че единият го ударил в гърба го вбесило. Вързан човек да биеш в гръб, по бъбреците с палка. Това и във фашистко го нямало.
    – Аз знам как ще ти отмъстя, гадино! – заканил се Кольо.
    – Как бе? – ударил го пак оня и му разкървавил устата.
    – Ще го туря на жена ти и ти ще й свалиш гащите – отвърнал нашият. – Ще я опраша, та ще скърца к`ат баташка порта.
    Милиционера се вбесил и с ритник избил един зъб на войводата. После го вързали, пак го ритали, качили в един джип и тръгнали за Пазарджик. За късмет на Кольо по пътя се случило произшествие. Пиян шофьор с кола се ударил в джипа. Станала тежка катастрофа. Джипа се преобърнал в дерето към Батак и единия от милиционерите се потрошил целия. Пияния се оказал синът на един от първите ръководители на държавата, член на правителството и прочее. Слизал от Язовир Батак с две момичета доста леко облечени, без сутиени в колата. И доста пияни. Случая станал пред много свидетели и спрени коли. За да се потули на бързо всички били освободени да се разотидат и да не се шуми за тоя ден. След тоя случай бащата на пияния младеж, бил свален от всички постове. Новият план на района се забавил. След три години се направили корекции и в края на краищата Бать Кольо спасил двора си.
    Това добре, но той не забравил боя, дето ял. Не забравял и милиционера, който го бил. Оня живеел във Велинград. И решил да се поинтересува от жена му.
    Трябва да се отбележи, че Кольо бил хубав мъж. Ерген със спортна физика и слава на добър любовник, за него не било трудно да издири жената на оня мильо и да се запознае с нея. Тя работела в горското чиновничка и била за радост на войводата и млада и хубава. Дори и викали хубавата Бистра. Всъщност й казвали Биба, макар, че старото й име било Гюлджихан. Тя мразела също милицията поради срамната роля по първото преименуване на помаците в тоя край през 70-те години, въпреки, че мъжът й бил от властта.
    Ухажването на Кольо продължило повече от два месеца. Просто я харесал.
    “Мани го мъжа й” – казвал си. “Тази жена е родена да радва много мъже. Прекалено хубава е за един. И то какъв – милиционер! Е, как да не туриш рога на властта?”, но това било на майтап. Просто жената си я бивало отвсякъде.
    Първо я разглезил като жена. В тоя край не можело да се подаряват цветя, особено на женена жена, как ще ги афишира в къщи. Затова пък козметика можело в изобилие. И пътувания. Жената имала уж командировки по района. А всъщност със старото ”Рено” ходели с Кольо до Пловдив, Пазарджик и най-вече до София. Там била най-малката вероятност някой да ги види. С тази дружба жената сякаш разцъфнала. Карала втора младост.
    Омъжена на 19 години, девствена и сдобила се на бързо с три деца, Биба не знаела за този живот. Ревнивият и съпруг и слаб ебач я тормозел дори да не работи. Осем години тя стояла у дома. Едва от две години работела. И изведнъж видяла , че живота изтича край нея. Имало и друг свят. Светът на цветята, кафето в столицата и кока кола в ламаринка. Вятърът, който развява русите ти коси в кола, която мирише на Кореком. И тоя Челентано! Тя не знаела, какво пее той на италиански, нито как изглежда, но тоя глас я възбуждал сексуално. Била сигурна, че нейния Кольо е като певеца от Италия – нежен, гальовен и еротично груб в ласките си. Тя за еротиката знаела малко, но то и било вродено като при всяка жена. Трябвало само някой да я извади на показ, тази хубава еротика. И войводата го направил.
    Всъщност, тя първа поискала да гледа порно филм и списание. (Тя не била виждала в живота си, а Кольо имал едно от първите видеа в района – Бетамакс, Сони – върхът за ония години).
    Започнали да се любят на нестандартни места. В колата, на полето в гората. Тя се привързала към рискованата акция. Карала го да шофира между селата, а тя поставяла главата си в скута му го облекчавала. Веднъж дори във велинградската болница засекли асансьора между етажите. За три минути уж той викал, ”какво става” и “абе, помогнете хора” а тя в същото време му свалила ципа на дънките. Само за адет, на пук на пуританите-съседи, клякали, тя се нанизвала на члена му. Сякаш да отмъсти на скапаното лицемерно общество в тая заспала провинция. Защото големците се чукали по разни комсомолски семинари, а проповядвали фалшивия морал на сталинските години.
    Тази дружба продължила дълго време. Според Любо дори и сега продължавала, но Кольо като истински мъж премълчавал и винаги говорел в минало време. Като истинските пичове.
    За отмъщението отдавна било забравено, ако случая не се бил намесил. Мъжът-милиционер една вечер, след като не му станало, ударил жената и я нарекъл кучка.
    (Любо има една теория, защо на военните не им става, поместена по-долу.)
    “Кучката” една жена може да прости, но удара никога. И го споделила с Кольо. Тогава Войводата се сетил за клетвата и измислил план. В неделя Буба да стане рано и да замеси баница. За мъжа си. Ама на двора. И като си намаже хубаво ръцете с тесто, да помоли мъжа да и свали гащите да отиде до клозета. Той не казвал гащи, казвал бельо. И да отиде по нужда, но не в къщата. В оня на края на двора.
    И така станало.
    “Една жена реши ли, ще те направи луд”, продължаваше да се чуди Кольо, година по-късно, когато ни го разказа. Направила хубава баница Биба, макар с посинена ръка и вежда, сипала и бира на милиционера и го помолила да й помогне. Да й свали бельото. Е не гащите само малко ципа на роклята да и свали-оня от към гърба. Тя си вече по рокля. Оня с похотлив поглед първо я обарал, после й обещал да й го тури и тя тръгнала към края на двора към нужника. Там обаче чакал нашият. Само веднъж проникнал в нея за около минута, но това било достатъчно.
    Върнал си го за счупения зъб.
    Тука Любо се вместил с неговата теория.

    Теория: Защо не им става на военните и всички, които са под фуражка?

    Военните били много ревниви. По една причина проста. Знаят, че във вскеки един момент хубавите им жени, оставени сами могат да бъдат думнати от някой. И от тая постоянна ревност не им става още повече. Защо? Това “защо?” има предистория.
    Първо учат пет години в мъжки колектив. И се скъсват от самоза. . . то се знае какво.
    После тоя стрес.
    На всяка фуражка да козируваш. Абе, те са те пуснали в отпуск и ти к`во да гледаш?!     Дали мацетата или обходния патрул по площада? Или да пиеш една ракия.
    После тия дежурства и учения. Влизаш в поделението дежурен. А от там излизане няма. И на кого оставят младите си жени? На ония свободни мъжкари, дето освен да ги наричат “цивилна сволач”, нищо друго не могат да им направят? И отива младия офицер в гората и си мисли. “Аз тука пазя като улав една барака, а сега кой ли ми става баджанак?” Дори си има песен за това. Да си знаят, че жениците им си им ги оправят – няма да са сами я!

    Ти недей тъй дълго да ревнуваш,
    можеш да вървиш по своя път.
    Ти вървиш и знаеш, и сънуваш,
    че жена ти, хубаво ще я е…

    Взимаш триста долара заплата,
    а душата на войничето реве.
    Перчиш се с пагона и колата,
    на жена ти днес и се е…

    Ти не можеш, вече си полковник,
    батальон да командариш си готов.
    За жена ти си обаче потник
    Тя желае обич. Обич и любов.

    И фуражката. Доказано е, че фуражката депресира, стяга главата и те кара да мислиш смотано, подстригано и глупаво, тоест по устав Така е. И тая депресия води до импотентност.
    А и пистолета. Значи има една теория, че като носиш дълго пистолет и той ти се смъкне към оная работа, там от тежестта му се притискат вените и няма кръв. А където няма кръв, няма рипане. Така е, като искат да носят пищови и да се фукат.
    И най-важното. Всички свободно мислещи пичове в казармата са били в ареста. И имат зъб на казармата. За погубените тъпо години вътре. Е как да не си отмъстиш, като думнеш поне пет жени на военни в живота.
    Край на новата теория на Любо.

        * * *
    Любо много обичал тези разкази. Виждал, че човека срещу него бил искрен. Не се нуждаел от евтина фукня. Не било нужно да се изхвърля. Тези родопчани, които били закърмени с козе мляко, домашна ракия и свински пържоли, просто си били мъже. В един момент Графа се сетил да попита за един доктор. Марио се казвал и бил по разпределение в съседния град.
    – А, как да не го помним – отвърнали кибиците в хор. -та той ни беше конкуренция. Еле беше се хванал с един Киро Секса, опердашиха много млади булки.
    Любо гордо заявил, че този доктор Марио, е негов приятел и един вид ученик в занаята. Това накарало компанията да изпие още две кила ракия в тази хубава, лятна, богата на спомени, мъжка нощ.
    А Кольо не се хвалел по една причина. Имал много жени. И те сами го приласкавали. Като оня случай над санаториума. Този санаториум бил известен (и още е), че ходят все самотни хора. И мъже и жени. Може и да са женени в градовете, но тук идвали сами. Как са ги пускали половинките все още е необяснен феномен в района. А войводата е ловец. Ходи по гората. И попада на двойки. Заобикаля ги отдалече. Нека да се любат хората. Но веднъж се натъкнал на едни. Видял ги отдалече. И свърнал. В тоя момент видял лисици. Две. Дигнал чифтето и стрелял. В ляво. В дясно се чул вик “олеле” и някакъв мъж се шмугнал в дерето.
    – Леле, утрепах някой! – сепнал се Кольо и свърнал в храста. И какво да види, гола жена, хубава, покрита с одеало, примряла от страх.
    – Жива ли си? – попитал нашият.
    Онази се окопитила и казала.
    – Абе, аз съм жива, но и мокра. Ем съм мокра, ем  малко от страх се попишках. А и оня шмульо избяга.
    – Загледал я Кольо – хубава. И му паднало пердето
    – Ами, като избяга, не заслужава да му дадеш.
    – Не заслужава я – казала жената и продължила:
    – Ей, няма вече мъже в България. А има стара приказка: “Няма по лошо от недолюбена жена и недопил мъж”. ”По-добре прелъстена и изоставена, отколкото започната и недовършена”.
    Войводата приел това като недвусмислена покана. И задействал. И жената доволна и той отлабил. Абе, работа да се върши, че живота утече.
    Стари ловджии ще ви кажат, че такива случай има много в гората. Там от въздуха и от водата на всички им се приисква. А и хората стават някак директни.
    После се разбрало, че оня, бегалия бил директора на гимназията. И затова се изсулил като заек.
    Същата вечер Любо се разговорил и с един от кибиците, шофьор в стопанството. Искал да разбере, как по точно в района се ухажвали, “сваляли” гаджета. С Митко, оня се казвал Митко, се провел следния диалог.
    Митко: Аз ша зема тая да я оправа. Ама немам време. Че тая пущина ме чака. Ама ша зема да я кача в трупчийката и да я закарам нагоре.
    Любо: Добре де, няма ли преди това, така нещо, ухажване, кафенце, на ресторант? Квартира с баня, да се намери нещо?
    Митко: Ба. Ша я мотам по града, та да ни фанат. Ша взема швепс, ядене и ракия и нагоре. В кабината, като пусна парното, на шубата, ша я скасам. При мен нема таз-оназ, яс си сакам капан газ. Само требва да оправа тая пущина. Че и тя е загорела за ремонт. Съвсем изпрегна сиромашката.

        Превод:

    – нагоре -това е в гората над града на 10-15 километра по меки пътища.
    – трупчийка – камион за дърва, трупи
    – ба – да, да
    – капан газ – изкъпано дупе
    – тая пущина – камиона, който се гледа с любов, като живо същество
    Любо бил впечатлен най-вече от сигурността на акта. Не, че нямало да “я оправи”, не, че тя щяла да се дърпа. Проблемът бил, че камиона не бил в ред. Трябвало да се оправи. Той бил по-важен. Няма ухажване, срещи, задъхани прегръдки. Не. Просто ще стане, но първо колата. Е, това са пичове, мислел си графа. Първични, искрени и честни – директни до степен, че дори не можеш да им се обидиш или укориш.
    Този запас на Любо за първи път не му тежеше. Завърна се с нови приятели, които от време на време идваха до Коньовица и ние се запознахме с някои от тях. Действително бяха пичове, което показва, че по цялата страна, който си го може, си го може.


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories