bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

Коньовица-квартал по поръчка

(или хроника за една незабравима младост)

IV част

Dalton Stevens Of South Carolina

Боримир Фурнаджиев

  
  

     СИТЕН БОРЕ
    (той обича Том Джоунс и Челентано )


    Ситен Боре си беше ситен. Беше към един и шейсет, въпреки, че твърдеше, че е един и шейсет и осем. Беше добре сложен, с руса остра и непослушна коса, която и на двайсет и осем години му придаваше хлапашки вид. Не беше глупав, но заради мързела, който го обладаваше, беше развил хитростта като първо качество. Беше по своему честен. Не крадеше от хората. Само от държавата или най-много от организирани колективи. Гнусна лъжа е, че той е виновен за две – трети от кражбите на радиа от коли в махалата.
    Дори да крадеше 24 часа, пак едва ли щеше да смогне да стигне и 50%. И от частни коли не крадеше. Освен, ако те бяха на чужденци пред хотелите. Щото, чужденците били богати – казваше. Виж от бусове крадеше, но на дребно. Я нещо инструмент, я от жабката цигари или нещо друго. Всички го осъждаха до някаква степен и му прощаваха в някакъв процент по една проста причина. Купуваше лекарства и храна за племенника си. Детето беше осем годишно, оставено уж за една седмица при него от сестра му, която замина за Италия по бизнес. Тоя бизнес продължаваше вече една година, явно по магистралите. Бащата на Ситен Боре беше заминал за Коми преди 15 години и той живееше с майка си. Мъжът на сестра му пък беше заминал за Норвегия преди три години и забравил да се върне. Така Ситен Боре се оказа човека с най-много родственици зад граница.
    Живееше бедно в една къщичка на “Средна гора” и имаше едно смущаващо лично качество. Можеше да отваря всякакви брави и врати с поглед. Как не беше попаднал в затвора беше тайна за всички нас, но това се дължеше сигурно на факта, че крадеше по малко от държави предприятия и даваше парите за храна и лекарства. Сигурно господ го пазеше, макар и да му се сърдеше от време на време и го вкарваше в трето районно, да пише къде е бил на еди коя си дата.
    Той обаче и работеше. Беше се хванал почти цяла седмица да продава билети в кварталната баня на “Одрин”. А и оня лаф, дето плъзна като виц по София тогава си беше на Ситен Боре и това, че после го предписаха на Подуенската баня не прави чест на никого. Ситен Боре онова лято беше касиер на банята Та идва един от Банишора с бомбе, от баровците и пита, ама надуто:
    – Банята функционира ли, другарю?
    – Функционира! – отвръща Ситен Боре, който, как ама как обичаше да го другаросват.
    – А водата циркулира, да? – пак пита оня.
    – Циркулира! – отвръща с тая чужда и сложна дума нашия и кръвта започва да му ври.
    – Подайте ми, ако обичате билет за едно лице. – продължава бомбето.
    – А гъза няма ли да си миеш, бе – избухва Ситния.
    Оня се стряска и си замина. “Трябваше да му кажа, че и теляците онождат, та да влезе веднага, ядосваше се Боре. Той между впрочем работи още малко, защото оня се оказал втория секретар на партията в района и нашия го изхвърлиха за половин час. А тогава му трябвали спешно пари. Същият ден беше спечелил трийсет лева – половин заплата ето как.
    Отива нашият на гарата, като не забравя да си вземе от тях една железничарска шапка, да пренесе някой куфар до трамвая за някоя стотинка. По едно време вижда трима души да говорят нещо да се мотат и щурат по перона с вид на добродушни провинциалисти. Заобикаля ги уж случайно и им иска огънче за цигарата. От дума на дума се разговарят и Боре разбира проблема. Тримата били от една малка гара – началник гарата и двамата кантонери. По новата наредба трабвало да имат часовник на гарата. От ония големите, дето висят над главите на перона. Дошли тук, уж и колеги да видят, и нещо да уредят.
    На Ситен Боре му светват очите. Обяснява им, че са попаднали на точния човек, той бил склададжията и точно имал един такъв часовник. Били му определили цена 30 лв. и трябвало да го пратят на гарата в Михайловград. Той точно това щял да прави сега. Тримата се спогледали и го ударили на молба.
    “Така и така, хора сме, ще почерпим, я к`ва хубава ракия носят случайно, не може ли за тяхната гара да се даде. Те в Михайловград са богати, нов могат да си купят а ние, една малка гаричка и то на теснолинейката за Велинград се намира. Я така, ако може другарят Боре да съдейства.”
    Нашият усетил, че може да изкара пари и започнал уж да се дърпа, но повече за авторитет. Накрая склонил за малко от горе на цената, зер услуга им прави (ония знаели цената), но сега било следобед и фактура можел да издаде чак утре. А утре било петък, та чак в понеделник. Абе, трудна работа.
    Ония пак го ударили на молба.
    “Аман– заман фактурата и след месец можело, те утре часовника да турят, ако ще да работи само и само да го има, че партийния на района щял да ходи на лов в събота. Партията тогава гледала много строго на работното време и трябвало часовници да има“.
    Накрая се спазарили. Тримата да го чакат в “Бялото агне” и да поръчат, той ще им го донесе след половин час там. И да приготвели парите.
    Разбрали се и Ситен Боре тръгнал с основния въпрос в главата. Не къде да търси часовник, а как да го свали, без да го хване милицията. Защото нашия знаел, къде има точно такъв часовник. На ъгъла на “Христо Ботев” и “Стамболийски”. На булеварда висял. Шофьорите като спрат, да го гледат. Само че там има и милиционер, на светофара. Нищо. При зор всеки коньовичар става изобретателен.
    И ето, след малко Ситен Боре с една стълба и работен комбинезон се явява на ъгъла и право при милиционера.
    “Така и така, другарю милиционер, може ли да отклоните движението от едното платно и да наблюдавате, че ще трябва да свалим часовника за профилактика. А стълбата трябва да се сложи на платното. Да не ме забърше някоя кола, че ще има да пишете после. ”
    – Какво да пиша, бе – уплашил се милиционерът – Че аз до седми клас учих и писането ми е малко трудно.
    – Еми, ако ме блъсне кола ще пишеш, защо в твоя район има смъртен случай по време на изпълнение на служебните обязаности – продължил Ситен Боре.
    И нарочно включва такива сложни думи. Уплашва се оня милиционер и чак движението спира. Само в едно платно да идват колите от към ЦУМ. Дори държи стълбата, да не падне. Качва се нашият и бие собствения си рекорд. Сваля часовника за три минути. Не забравя и жиците на тока да омотае с изолатор. Дори с милиционера си лафи. Виц за милиционери му бил казал. Слиза, прибира инструмента, стълбата и леко – леко изчезва.
    (В интерес на истината историята е достоверна. Стари кварталци си спомнят този часовник и че вече го няма).
    После се чу , че оня милиционер писал обяснение, как и защо е държал стълбата на един крадец. Обаче и сега на една малка гара има часовник с малко желязно етикетче Инв. № 27-СОС-София. И работи.
    Ситен Боре от тази акция беше изкарал и черпене, и пиене, и суха пара. За това не го хванаха, но тъй като си го знаеха пак писа в трето районно, къде е бил него ден. Ако се бяха сетили да направят очна ставка, тогава сигурно щяха да го хванат, но милицията беше друга. Като ти свиеше два шамара и преспиш в участъка и всичко си казваш. Но нашият мълчеше и така поминаваше.

           * * *
    По едно време Ситен Боре се захвана с руснака. Руснака беше брат на Стоименовата жена. И преди Стоимен да я хване и изгони, оня идваше често у тях. Преспиваше, поживяваше седмица – две в България и изчезваше. Ситния искаше нещо да правят бизнес, като включат и Стоимен като най-умен в тройката, но не стана. Иначе русначето беше добро. Пиеше кротко. Напиваше се тихо. Падаше под масата нежно. Спеше безшумно. Изтрезняваше бързо. Пак пиеше крепко. Стоимен си го отвеждаше братски. И другата събота пак, отново.
    Руснака, всъщност искаше да осигури работа поне на пет – шест души. Все махленци. Обаче в общината му казват така:
    “За да ти дадем право на престой, да те регистрираме адресно, трябва да откриеш фирма. Фирмата трябва да има най-малко десет работни места. И веднага да им плащаш застраховки – пенсионни и здравни. Тогава ела и всичко ще е О'кей. Ще те регистрираме”.
    – Ама аз още нямам офис – вика оня, – факс, телефон и прочее. Нека да регистрирам адрес. С тоя адрес в съда ще ми регистрират фирмата. Пък тогава ще наемам работници.
    – А, не-вика, общината – ти дай съдебна регистрация и ние ще ти дадем адреса. И после до една седмица трябва да си внесеш вноските за първия месец на десетте работника.
    – Ама, нали за да разкрия фирма, трябва адрес на тая фирма – инати се руснакът. В съда ми искат за съдебната регистрация адрес и предмет на дейност. А за да имаш адрес, трябва да имаш фирма, че нещо ще правиш у нас. Няма да си на хотел, а да имаш фирма. За да имаш фирма, трябва да имаш 10 места. Обаче, ако назначиш 20 работника на половината, може да не плащаш застраховки. Даваш им на ръка парите и това е. Така може ли?
    – Абе всичко може – вика общината, само да не те хванем.
    – Е ако ме хванете ще ме хванат един – двама инспектори – продължава да разсъждава руснакът. Обаче, ако аз дам подкуп по една заплата на тия двамата, един вид да си ги водя и при мен на заплата, пак съм на далавера. Спестявам осем заплати. Може ли?
    Ония викат пак – Е, всичко може, е, т`ва е.
    Е, как да не я лъжеш тая държава – заключаваше Ситен Боре и палеше пура. Това с пурите беше пиниз, дето го беше научил от Стоимен. Оня беше ходил в Куба за един месец от завода и пускаше понякога, когато се накефеше и такива пинизи.

    Скобелев
    (чете се с Холиз и Слейд)

    В “Сивия кон” инцидентно се отбиваха различни типове. От нашите нямаше постоянна клиентела, както в разказите на Уудхауз. Все някой някого водеше и така се срещахме с интересни хора. Веднъж Любо доведе Скобелев. Викахме му така защото първо така се казваше, второ живееше на “Скобелев” и трето, престижно беше да познаваш Скобелев. Става дума за известния Андро Скобелев, рали състезателят. Висок и слаб, с леко подвити рамена, той имаше онази подкупваща усмивка, с която с лекота влизаше във всякакви бели и случки с непредвидим край.
    Същият, дето се състезаваше с ”Рено Фуего”, единственото на федерацията. Това, дето го откраднали едни чешки апаши от един паркинг в Прага между два етапа и след половин час го изоставили. Говорело се после сред крадците в Чехия, че само българин може да кара това чудо. Чудото беше, че Скобелев беше дигнал газта на ръчка до волана, като на мотор, защото му изтръпвал крака. Та газ се давало и с педал и с ръчка, както си поискаш. Само, че имало едно копче за превключване. И само Андро знаел да борави с него (а и той го бъркаше, та често давал газ и с ръка и с крак, как дойде). Та се говорело, че айдучетата като бутали Реното половин час, го избутали на четири километра, но не могли да го запалят, чудели се на ръчките и жиците и решили, че има много сложна българска система за охрана.
    Това беше същият Скобелев, дето в две състезания строши три коли и го обвиниха в диверсия. И защото колите бяха руски, и с това уронвал престижа на съветските машини. Които по презумция били не чупливи, а здрави и мощни. И само лошите съдии на състезанията, които са империалистически предатели, пречели на логичните наши победи.
    Говорим за Скобелев, който в онова легендарно състезание за балканската купа в Сърбия, изпусна волана в едно село, прасна една ограда и едва не претрепа младоженеца на една сватба, но го потроши за два месеца в гипс. Сватбарите се попилели по другите дворове, а булката драснала през близката река. Тя после се оказа благодарна жена. Издири Скобелев да му благодари, че я спасил. Сватбата била уговорена (по техен обичай). Тя не била съгласна, младоженеца не й харесвал – бил кьопав в краката и малко кривоглед. (В съда искаха да съдят федерацията, че Скобелев е потрошил младоженеца, но този факт се опроверга, а и от катастрофа човек не става по-кривоглед , той или е, или не е.) Та бащата на булката съзрял в тая случка ръката на аллах – те били мюсулмани, та това хубаво момиче се спасило.
    Ралиста го уважаваха много и за другата случка. Връща се той от чужбина и един наш известен колекционер на картини го моли да донесе две платна до София. Платната били доста скъпи и естествено трябвало да се заплати мито. Освен, ако не ги вкара човек, който няма да проверяват и хванат. Щото, ако го хванат лошо. И картините конфискуват и в затвора вкарват. За идеологическа пропаганда на Запада. За по-сигурно, колекционерът, известен софийски бохем, праща един свой приятел да проследи акцията. И оня уж случайно, помолва Андро да се върне с него в България. Скобелев взима платната, качва човека, зер приятел на приятеля, и тръгват да се прибират. Спират ги на австрийската граница и в хода на проверката го питат:
    – Хер, да изнасяте произведения на изкуството? – ама най-вежливо, по австрийски.
    – А– а, не! Само две картини, на един приятел в България. Оня отзад “агента”, червенее, инфаркт ще получи. Явно е знаел цената. Митничарите кимат с усмивка, явно българска шега. На другата граница пак същото. Отзад оня, пот го избива, ще се попикае, Андро спокоен. На едно място в Сърбия спират край пътя да пикаят. Зер голям зор. Не щеш ли до тях спира полицейска кола
    – К`во правите тука – питат полицаите.
    - Така и така, пикаеме – отвръща Андро.
    Другия, блед умира от страх.
    – А, не може на магистралата – отсича сърбинът – Петдесет марки глоба.
    – Абе, как петдесет марки за едно пикаене, бе – опъва се Скобелев - Това си е обир! Не така бе брато! – обръща го на молба. - Комшии сме. Немаме пари.
    Полицая обаче, сърбин, отвръща най-спокойно:
    – Боли ме куро, че немаш пари! Плащай или в участъка.
    Оня, ”авера” щял да се насере. И тогава Скобелев му кипва, така и така ще плаща отвръща:
    – Абе, полицай, като те боли куро, кой ти клеца жену?!
    Е, това един сърбин не е очаквал. Някой да псува и да е по-гявол от него. Махнал с ръка и отсякал:
    – Ей, бугари, алал ви вера за тоя лаф. Айде мочайте и ако ви фанем да серете по сръбска земя, бог да ви е на помощ.
    Нашите не чакали повторна покана, мятат се на колата и до Калотина не спират. Андро успокоявал по пътя другия. Спокойно бе човек, хората ще помислят, че кафе внасяме. Тогава нес кафето беше кът. След години оня, собственика много забогатя. Чу се, че и много картини имал. И все скъпи. И сега тоя човек на баровец се прави по София.

        * * *

    Та Любо се кефеше, че Андро Скобелев му е близък. Но и Ралиста имаше нужда от Любо. Имаше нужда по една проста причина. Любо трябваше да го отърве от Марияна К.
    Марияна К. беше красавицата на “Позитано”. От цирка до канала на Одрин по цялата улица Позитано нямаше по-хубава. Всичко си имаше като жена. И отпред и отзад. За четири години три пъти я изключваха от двете гимназии в района и накрая завърши техникума за оптика. Единственият проблем при нея беше, че беше сестра на близнаците. Близнаците тогава едва прохождаха в сенчестия бизнес, но вече малко хора смееха да им се репчат. На нас, големите, особено на Любо гледаха с почитение и го слушаха, но знае ли човек до кога щеше да продължи.
    В Коньовица имаха респект и на Марияна след оня случай с циганина. Случая се беше развил на плажа “Чайка”. На този плаж имаше ресторант с тераса над басейна.     Двама или трима пича – явно не от нашите, отишли там на свалка и попадат на няколко наши момичета. Там била и Марияна. От дума на дума се заформя скандал и единият нещо дръпнал Мерата. Оная, нали е дива, сваля дървеното си сабо – онова лято бяха много модерни – италианско, викаха му курветки, по 4 долара бяха в Кореком и прас!- оня по главата. Прави му дупка. Залитнал оня и нашата го блъска, та през парапета долу в басейна. Такъв екшън не се беше случвал. (Пет години по-късно на “Лебеда” в Западния Парк се случва пак двама да полетят в езерото с лодките, но тогава беше мъжки бой.) Един от ербапите тогава се уплашва и извиква милиция. И това му била грешката. Като кипва кръвта на всички момичета, нахлуват спомени от трето районно и става страшно.
    – Ела бе, циганин – кресва Марияна и става бой. Оня сигурно въобще не е бил циганин, но го отнесъл. Така се развило сражението, че и той бил принуден да отстъпи скачайки в басейна. Те са били 3– 4 метра височина, но от зор кой ти гледа. Разбира се, милицията пристига със закъснение, колкото да констатира, че във водата май, че има кръв и да узнае, че някакви хулигани нападнали тихо хранещите се трудови граждани. За гордост на персонала никой не подал оплакване за счупената посуда.     Тази история бързо се разнесе по махалата и няколко свалячи, които искаха да имат Марияна леко си подвиха опашките. Да не говорим, че близнаците обикаляха цяла седмица с жигулата да търсят ония бабаити. Междувременно направиха две – три сбивания и затвърдиха името си на изпечени хулигани.
    Та тази Марияна се влюбила безумно в Скобелев. Влюбила се като го гледала по телевизията в едно интервю. И се влюбила, защото той употребявал думи непонятни за нея. Сложни, красиви и миришещи на Запад. Като чула думата “биела” сърцето и забило бързо. Думата “скъсан амбриаж“ и “форсаж”, направо я луднали. А като чула “демараж” и “навигатор” почти изпаднала в амок. “Демараж” и звучало, като някой да я грабне на абортаж. А ”навигатор” направо си било диво сексуално желание. Звучало като авиатор, калкулатор и други страшно привличащи неща. Друго е да спиш с калкулатор. Да си с навигатор, а? Страхотно! Тя ги разбирала тия неща. Не случайно е учила шест години средно. И то в две гимназии и един техникум. Щяла да целуне телевизора. И поставила задача на близнаците. “Намирате го и му обяснявате ситуацията. Македонската ми кръв е за него. Или той, или паля къщата. И се задушавам да умра млада. И да ме погребете при баба в Гевгели”. Братята се шашнали, че е дива знаели, но не били сигурни до къде ще стигне. Ами ако подпали нещо? Те толкова тухли и керемиди откраднаха за тая къща, а сега - да се пали.
    И къде - къде при Любо. Молбата била: Любо да намери Скобелев (той бате Любо можел всичко) и да го доведе при тях да говорели.
    Задачата не била проблем. Любо си взел цигарите, сложил възел. Той винаги ходеше с вратовръзка на сериозни задачи и тръгнал. Къде е ходил не е ясно, но същия следобед го видели да пие кафе със Скобелев в “Стария Берлин”.
    Скобелев бързо се внедри в нашият общ живот. Можеше да поправя всички коли в махалата. То всъщност имаше десет коли, осем от които бяха Москвичи, но факта, че той се отзоваваше, го издигна в очите и на хората, които не удобряваха групата на Любо, т. е. нашата група.
    Срещата му с Марияна се състояла два дни по-късно в градинката “Света троица” до черквата. Нашето момиче приложило познат подход от Запада за ония години. Казала, че една другарка – сега ги наричат фенки, искала автограф. Тя, онази била от Карлово и не можела да дойде до София. Така го казала със спокоен глас, та да не се надуе Андро, че ето веднага му се хвърляли на врата. И само да се срещнели за единия подпис. Кой състезател, не би се надул от тоя факт? Скобелев не правел изключение. И така срещата се състояла в 17:00 часа. Андро носел и цвете – нещо непознато до сега в Коньовица. Марияна пък си облякла най-късата рокля и грейнала, като минзухар с тази руса коса и крачета тънки като писалки. Явно и двамата се шашнали, защото, както донася нашия разузнавач Ситен Боре, мълчали пет минути. Явно любов от пръв поглед.
    По този повод едно малко отклонение за една теория на Любо.

    Теория на Любо
    / нежна музика “Т.Рекс” и друг голем рок/


    В махалата по едно време имаше дискусия по един въпрос. Защо???
    Защо, страшно маце движи с някой льольо, стар, над 40 години и плешив и дебел и защо пичове – красавци, високи стройни ги пленяват ниски, дебели, тънтурести, абе нищо жени.
    Според Графа, Природата не е мащеха, а майчица. Периодично праща телеграми на своите деца, т. е. на хората. На пушача – кашлица и задъхване. На пияча – главоболие, повръщане, залитане. На кариериста – болки в сърцето. И праща нашата майчица, една, две, три телеграми. И като не ги прочетеш и да се вслушаш – айде идва лошото. Така и с хубостта. Като влезе едно момиче във възрастта за женитба и природата я “поразбраше”, поразхубави. Та и тя да се омъжи. На същата възраст на хубавите момчета пък вземе акъла. Та да се получи разнообразие. Щото, ако само хубави се събират, грозните кой ще ги оправя? И смотаните мъже к`во, трябва да си ходят ергени? Та теорията се състоеше в следното:
    Природата си знае работата и си ни обича всички. Тя прави каквото иска. И никой не може да й се меша. И ако дава иширети, трябва да ги ловим, а не да се правим на ударени, че не се отнася за нас.
    А що се отнася до смотаните мъже , има едно допълнение към теориите на Графа.

    Допълнение към теорията и уточняване на понятието "еблив".

    Много хора, според Графа бъркат понятията за мъжка мощ. А то си има македонско– коньовичарка теория. Стройна. Значи, има мъже, много надарени. Надарени, обаче не са по тая, тънката част. Абе има кересте двайсе санти, а ходи на риба. И на мач. Щурак. А край него десетки хубави жени. Та тоя мъж се нарича курест.
    Има мъже – стръвни. Не дотам надарени, обаче мераклии. Абе, телефони ще завърти, няма да спи, по тавани ще осъмва, но си има сексуален живот. Мераклии.
    Та комбинацията между стръвен и курест прави обекта еблив. Като се каже за някой, че е побарлив, еблив, ебач си се знае, че си е такъв. В нашият квартал Любо си беше бай, най и другите описани в горните редове.
    Край на теориите на Любо.

           * * *

    Та любовта между двамата избухнала със страшна сила. Такава бурна женска любов Скобелев не бил очаквал. Вярно, че се определяше, като супер пич. Вярно, че чукаше добре. Беше усвоил пози и в леглото и в живота. Цветя на среща, коняк и цигарка в “Будапеща” така, че много гаджета му се сваляха. А и чукаше добре. Пристъпваше към секса с чувство за отговорност.
    Беше научил основно – жена, докараш ли я до оргазъм, после каквото искаш прави с нея. “Жените най-обичат и уважават двете основни неща”, обичаше да казва, “оргазъм и дискретност”. Така или иначе, като си с една жена вечерта, на следващите два - три дни тя е в напрежение, дали няма нещо да се чуе зад гърба й. И като не се чуе една седмица, се успокоява, че си пич и от второто действие на там пиесата е хубава.
    Явно и Марияна беше доволна. Дори беше написала едно стихотворение. То беше друго стихотворение, но те в леглото с Андро го бяха видоизменили и то изглеждаше така:

    То не беше ебан люта,
    беше предната неделя,
    иска само да съм с него
    в топлата му там постеля.

    Страстна обич, секс до пладне,
    сякаш сме в лежаща стачка
    и не мога да си тръгна,
    а и трябва да се бачка.

    Ей, любими, остави ме,
    искам дъх да взема само,
    осем пъти оправи ме,
    подложи ми мъжко рамо.

    Явно тя беше щастлива. Боготвореше всяко негово изказване. Караше я на лирични отклонения. Вечер до късно стояха в градинката на тройката.
    – Ето луната изплува, казваше тя.
    – Да – казваше той и заключаваше мъдро – "Когато луната изгрява, тогава луната изгрява”.
    Този факел на прозрението караше мозъка на Марияна да се щура из дълбините на философската вселена от думи и мисли на любимия й. И тъй като нейната мозъчна дълбочина беше доста плитка, думите на Скобелев придобиваха плавния ход на отвързана шамандура.
    На третата седмица обаче нашия "рали" герой, започна да усеща, че нещата се задълбочават в посока не много нему приятна. Марияна започна да го запознава уж случайно с по-близки и по-далечни роднини. Започна да му говори, че ето живота минава бързо и човек рано или късно трябва да се събере с някого. Дори веднъж му спомена една мисъл на Волтер, че “човек и добре да живее най-накрая се оженва”. Мисълта едва ли е била на Волтер защото тя надали знаеше разликата между Волтер писателя и Валтер пистолета. Тази мисъл сигурно я беше изтърсил Вальо от Красна поляна.
    С една дума в такава ситуация всеки мъж усеща, че нещата вървят към годеж и затягане на златната примка на семействеността, наречена практично и реално от българския мъж, хомот. А на Скобелев хич, ама хич не му се женеше. Необяснимо чувство на страх го обземаше, от тази мисъл. И само като си представеше близнаците за шуреи, майката за тъща и Марияна като поетеса, направи му призляваше. Положението ставаше напечено. За бягство не можеше и да се помисли по простата причина, че близнаците биха го намерили във всяко кътче на родината. Трябваше да се измисли нещо твърдо и стабилно и на това нещо бише способен гениалния мозък на Любо Графа -тартора. И Графа го измисли, както винаги блестящо. Мислил един следобед, изпил два коняка, три кафета и една кола и се загубил към “Славейков”.
    След два дни извикал Скобелев, за да го въведе в плана с кодово название “Спасение”. В плана имало един негов стар авер, Скобелев, той самия Любо и случайни статисти. Този номер се практикувал много рядко. За него трябвало, печени мъже, дето и граната да им метнеш, окото им не мига. Дори да са покривали най-тежкият тест ”Сам срещу един” - жена македонка, ти трезвен, с червило на яката в 23 часа. Щом и този тест са покрили, вече от нищо не би трябвало да ги е страх. Точно такъв авер имал Любо. На аверът, разбира се му било заплатено. Скобелев репетирал ролята си и деня на акцията бил определен.
    Два дни преди датата на раздялата планът влязъл в действие. Скобелев станал умърлушен. Не говорел, отбягвал погледа й при срещите. Все уж имал една работа да свърши. Тя като същинска жена македонка веднага усетила, че той й се изплъзва от брачния хомот и приема директна атака. Нашият отклонява всички разговори на тема бъдеще, като й казал, че ще се чуят след два дни. На другия ден Скобелев се крие у тях. Марияна звъни по телефона, той не вдига. Следващите няколко часа действието се развива като във филм на Тарантино:
    17:10 Марияна, ядосана отива и звъни на вратата.
    17:15 Андро се спотайва от вътре, но се чува суматоха и бързи стъпки.
    17:20 Марияна побеснява. Вика братята си на помощ. Да разбият вратата. Да измъкнат мерзавеца, мръсник, подъл лъжец . И мръсницата с него. Тя била чула как те вътре се чукали и то страстно.
    17:31 Андро й казва през вратата да си отиде, той щял да и обясни всичко.
    17:37 Марияна се заканва, че жива няма да мръдне от стълбите. Ама и оная няма да излезе. Коя не се знае, но да си четяла молитвата.
    17:43 Идват братята и се заканват да му строшат главата. За поруганата фамилна чест.
    17:46 Андро казва да се разотидат всички, че вътре истината е друга.
    17:49 Марияна потвърждава, че ще му счупи главата и че тя е една нещастна, изоставена жена. Няма ли той жал? Но, ако й падне, ще го заколи.
    17:53 Андро я умолява да си отиде, защото тя изобщо не го познавала и заслужавала. Ако много настоявала той щял да я пусне вътре, само нея, но това щяла да бъде последната им среща.
    17:59 Един от близнаците се покатерва на прозореца на стълбището, за да се прехвърли на балкона.
    18:02 Същия близнак пада от балкона на тротоара. От два метра се претрепва, като чупи палец, глава и два предни зъба.
    18:03 Всички хукват да му помагат. Вратата се отваря. Скобелев пуска Марияна в къщи.
    18:04 Тя вижда в хола гол мъж – авера, да излиза от банята по джапанки.
    18:05 Авера изиграва сцената на изненадата и уплахата, и с писък се скрива в банята.
    18:06 Любо се появява на вратата уж случайно.
    18:06 Марияна припада, като разбира, че голямата и любов е педераст.
    18:09 Кола на приятели откарват потрошения близнак в “Пирогов”.
    (край на Тарантино)

    Два дни след това Любо ни разказа края на тази нашенска сага.
    Свестила се Марияна и Любо седнал до нея, нежно хванал ръката и и казал.
    “Това е моето момиче, много го обичаш, но не е за твой мъж. Виждаш ги двамата, ми те се обичат! Е, оня – Жорж се казва, от една година преследва твоя Андро. И готви хубаво и пари изкарва и всичко прави. И казват хубаво го правил. А твоя Скобелев, какво? Състезател, ралист - то е до време. Пари няма, работа няма, ми то от зор човек и резбата обръща. Хайде, приеми горчивата истина. Иди си и бъди силна. И да не забравиш да кажеш на близнаците, да не ги бият тия двамата. И те са хора.
    Освестила се Марияна, тръснала глава, като истинска коньовичарка – македонка (леле комбинация) и гордо си тръгнала.
    Тримата изчакали малко и си стиснали ръцете. Е, седнали и да си уредят сметките. Най-много получил авера на Любо. Той с тия пари, трябвало поне два месеца да е извън София. Докато заглъхне клюката. Любо, и той получил за услугата. Скобелев се изръсил, но и той с облекчение напуснал махалата и приключил тая история. След време се чу, че му било малко чоглаво за момичето, но пък на 27 години още не му се женело. Казал на Любо, че той е виновен. Заради теорията. Оная, че трябва по 3, 5 девойки на година да ощастливява.
    Любо заключил.
    Е, т`ва е. Пак аз виновен. И бил прав. Всички се водехме по неговите теории тогава.


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories