bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

Коньовица-квартал по поръчка®

(или хроника за една незабравима младост)

III част

Dalton Stevens Of South Carolina

Боримир Фурнаджиев

  
   

   


    ВАСКО Р. – доктор на всички
(това се чете на фона на Ерик Клептън)


    Васко Р. беше другият доктор от компанията, но някак си роден за доктор. Скромен, тих и отзивчив по природа. Васко Р. само веднъж беше ял боя сериозно в този живот – заради приятелите си. Това се случило във влака за морето, когато минавали през Белово. Компанията, в която бил доктора с малко допълнения – сегашната, се качила в София и още след Подуене извадили коняк и започнали леко да запиват. Тогава до морето се пътуваше към 18– 20 часа. До към Ихтиман вече били изпили по два коняка и в Костенец купили още. Та когато минавали през Белово, Ситен Боре се провикнал, че там правят кенефна хартия. Любо допълнил, че сигурно много са серливи в тоя град, че чак и фабрика за хартия си построили. Стоимен допълнил, че ако човек омита всичко на масата и стане фабрика за лайна, какъвто бил Любо, ще му трябва и фабрика за кенефна хартия.
    В коридора тъкмо се били качили беловчани, които били ходили до Костенец по една работа, а тая работа била свързана с разговори. А разговорите се водили на маса в ресторанта на гарата. Щом има мъжки разговори в гаров ресторант, не може да не се изпият по две - три ракии с по четири – пет кебапчета. И няма гара в страната с мъже, които трябва да говорят някои важни неща в един тъй дълъг топъл юлски ден и да не се изпият и по 2-3 бири отгоре. Та тия хора се качили на влака да си бегат за Белово и чули приказките на нашите хора. И като ги чули се засегнали и като се засегнали ги попитали тия копелета от София да не би да намекват, че като правели кенефна хартия, те самите са лайнари.
    Разбира се Любо веднага се изрепчил и казал, че точно това значи и значело още нещо, а именно, че те били двойни лайнари и затова хартията им била двупластова. Е после се започнало едно меле, за което още се носят легенди. Едната (на беловчани) е, че така набили софиянци, че ги били чак до Пловдив и там ги изхвърлили от влака. Версията на наште е, че не било Пловдив а до Пазарджик и, че те тактично били слезнали, оттегляйки се от купето и коридора, щото ги било страх от милицията. А ги било страх от милицията, защото ако ги хванели, щели да ги върнат поетапно в София и защото на Васко Р. му предстояло пътуване до Чехия, та да не му го провалят.
    Споменът е много топъл сега, но тогава си ядоха боя. Лошото е, че Васко Р. също отнесъл няколко шута и една летва по гърба, явила се незнайно откъде.
    Та Васко Р. беше и още е доктор на всички. Не, че Марио не се разви като лекар, но при Васко Р. имаше някакво религиозно преклонение пред професията. Можеше с часове да изслушва бабите от махалата, да им мери кръвното и всички го обичаха. И беше скромен. Не таеше гарез на хората. И имаше един голям плюс, който се разбра по късно. Щото в началото и той не се досещаше. Беше много надарен. Направо природата беше изсипала мъжко богатство до не май къде.
    Абе, чудеха се в махалата, защо го наобикалят все зрели жени над трийсет години и чак след време една го открехна, че такива като него са един на сто. И я има трима в Коньовица, я не. А тая, дето му го каза, Хубавата кака Марчела имаше опит и всички й вярвахме. Щото тя и за италианец се беше женила и първа развенча мита, че ония били страшни.
    Аз-вика-доктора за сто италианеца не го давам. Но това беше няколко години по-късно. При случая с Марио, Васко Р. си беше един млад, скромен и перспективен доктор. Оня случай го беше ядосал, но тогава и Марио си беше за шутовете на Любо. Случая е истински и още се разказва в болницата, в която се случи.

    Случаят с доктор Васко Р. и оня пикльо доктор Марио
    / тук се слуша “Йес” и “Дженезис”/

    В една болница, в един отрязък от време, в детско отделение се засичат младите доктори Васко Р. и Марио С. Знае се как е в детско отделение – приемат се деца с разтревожените си млади и хубави майки. А за здравето на детето си майката е готова на всичко. Това го знаеше и Марио и казваше: “Като излекуваш едно дете от една дрисня, що пък да не пийнеш с майката едно кафенце”.
    И много майки в интерес на истината, особено самотни, също си правеха сметка, че е хубаво да имаш приятел детски доктор – туко виж пак ти потрябвал. Един ден в отделението обаче, където работи Васко Р. приемат едно дете с лек бронхит и красива майка. Според Марио, като я бил видял зъбите му затракали от страст. Защо зъбите, не се разбра, но била изключително парче, към двадесет и осем годишна висока, с кестеняви коси и бюст, не голям, но от ония като лисича муцунка, дето го побърквали нашия. Започва той да я “рути” и разбира, че момичето е скромно, дори изненадващо непохватно, доверчиво като провинциалистка в Париж. И била снаха в София.
    Мъжът бил тираджия с по три месечни командировки от Австрия до Афганистан и банишорец. А ако един коньовичар не отмъсти на банишорец, на какво прилича това!? Момичето било действително добро, наивно, дори малко завеяно, защото и Васко Р. забелязал това, като казвал примерно, че детето трябва да приема повече сокове, майката купувала по десет литра сокове и дори раздавала на другите майки. И на тази хубава девойка оня идиот Марио да й каже това. А то станало така. Детето се оправило, изписали го и дошло време да си отива и майката. Тя явно благодарна за положените грижи среща Марио в коридора и го пита. “Вашия приятел д– р Васко Р. какво обича, все пак да му се отблагодаря?” Имала девойката предвид явно, дали водка с кола или коняк с бонбони. Нашия я изгледал, видял, че я изпуска, дори телефона не й е взел и току изтърсил. :
    – Ми, той най-обича свирките. Като му се направи една и работи цял ден и цяла нощ като луд.
    Тука изведнъж се усетил какво е казал и изтръпнал.
    ”Казах си”, сподели по късно пред Любо в “Сивия кон”, “ако т`ва маце каже на мъжа си или на шефката, направо и бой ще ям и ще ме уволнят, ама директно”. Направо си го хванало шубе.
    И тук вече, обаче си намерил майстора.
    Онова хубаво гадже само казало:
    – Ми добре, вие в София сте по-напреднали от нас в Ловеч, само не знам дали ще му хареса. Мъжът ми все ми се кара, че съм непохватна и всеки път ми бута главата.
    Е, нашият тук онемял.
    Не бил срещал такива жени. Млада, хубава и добра. И се подчинява. И не знае какво е за мъжете. Че тя можела да има в краката си половината мъже на София. Не, това не било нито софиянка, нито коньовичарка. Направо загубена работа. Все пак се окопитил и изрекъл станалата по-късно знаменита фраза:
    – Е, карай на моя отговорност.
    И после какво направил? Тя тръгнала да търси скромния Васко Р., а Марио направо се измъкнал от болницата и два дни не ходил на работа. И с право. Историята имала продължение.
    Намира пациентката Васко Р. и му обяснява.
    “Така и така, вашият приятел ми каза какво обичате, много съм ви благодарна, че десет дни неотлъчно бдяхте над детето ми и аз искам да ви се отплатя. Просто кажете къде да отидем. Васко Р. си помислил, че тя иска да му даде нещо по-скъпо (той бил получавал и стенен часовник и сребърна табакера) и в излязъл от стаята, където бил с колегите. В един момент му светнало, че Марио може и нещо да е сгафил и попитал, какво точно е казал оня. Като разбрал, се хванал за главата.
    Момичето явно притеснено пак повторило, че е малко непохватно, че мъжът му все се карал и бутал главата и тя все го молела да не й натиска ушите, че нищо не чувала той какво искал, ама нали на негова отговорност, щом това предпочитал и дори и на отговорността на другия доктор и изобщо, щом така е в София, то ние от Ловеч да си знаеме. И казало още, че и на приятелката си ще каже, че тук лекували отлично и се грижели за децата и за майките, и за всичко.
    И тук историята прекъсва. Васко Р. мълчи като ремсист на разпит. Марио, след като бил наречен сексуален изрод и чекиджия, също нищо не могъл да измъкне от скромния Васко Р.
    Въпросът след седмица бил поставен пред тартора Любо за обсъждане. Но и Графа призна по късно, че не може да си отговори на въпроса, дали пък това гадже е било толкова загубено или само се е правило. Толкова пък да са наивни в Ловеч, айде не на нас. Остана факта, че във всеки един момент една жена може да те сбърка. Дори да си най-печения тарикат.
    От тогава остана оня лаф – “Карай на моя отговорност”.
    Ситен Боре хич не го обича, като казва, че като някой му го каже и той свие някой касетофон от провинциална кола на гарата и го хванат, все той яде боя в трето районно. А оня който му е дал поръчката и казал тоя лаф си трае.


    Стоимен инженера
    (слушат се баладите на Дийп Пърпъл)


    Инженера Стоимен не беше къръка на тайфата. Беше добър, носеше на пиене и биене, беше спокоен до възможност да вбеси всеки, който искаше да изпие една бира за по-малко от час. Толкова бързо не се консумираше нищо. Било вредно за сърцето, казваше.
    Стоимен беше в началото банишорец, но после се преместиха на Пиротска и стана един от бандата. Израснал край гарата, край баща машинист още от малък беше обиколил България. Беше карал и парен локомотив и електрически – направо го уважавахме много за това в махалата. Като студент беше ходил с безплатни билети от БДЖ-то до всички соц. страни и два пъти до Русия. Оттам втория път си доведе и първата жена – рускинята. Като разбра това, Любо го прекръсти в “Сивия кон” и му каза, че много баджанаци ще си има. Рускинята беше хубава, като повечето високи, руси и едрогърди свой сънароднички. После и тя го убеждаваше, че не му изневерява и нашият вярваше.
    – Абе, Стоимене – поднасяше го Любо, – как мислиш, както ти е хубава жената, да не вземе да мръдне, когато ти си в командировка?
    – А-а, не моята не шава – отвръщаше оня.
    – Абе, на всички шават, само твоята е скромна – бъзикаше го Любо. – Ти от къде си сигурен?
    – Ами, тя ми каза. Аз я питам, имали желание за други мъже и тя ми казва “Ну-у не, каниечно Стоимен, аз само тебе люблю. И това е, как да не й вярвам?”
    И отпиваше от чашата си добрият инженер.
    Ние не си и помисляхме нещо, защото Стоимен първо стана коньовичарин, второ разбираше от всички, коли, магнетофони и грамофони в махалата и защото два пъти се беше бил с педалчетата от Лозенец и беше побеждавал. Беше близо един и деветдесет, висок и добър. Покрай рускинята едно лято му гостува и брат й, както се изрази Стоимен – шурата. Той нещо със Ситен Боре искаше да прави, но това е друга история.

        * * *
    Единственото лошо в живота на нашия беше, че като инженер пътуваше често в провинцията и тая хубава рускиня оставаше по един – два дни сама. И случката се случи. На тоя мъж да вземат и да му оправят жената. И то не някой поне пич а един пловдивчанин, майна и втори братовчед на Стоимен. Е, как да не пуснеш в Марица две цистерни бром, та да не им става на ония една година. На целия град. Тя историята е дълга и интересна, защото това беше единственият път когато Стоимен се е ядосал страшно.

    Какво прави Стоимен когато се ядоса.
    / “Цепелин-едно към едно/

    От известно време Стоимен беше забелязал, че жена му нещо явно шава.
    Има си едни такива признаци, дето всеки мъж, играещ в тоя цирк ги усеща. Все пак като си седем – осем години по - голям от девойките, с които движиш или живееш, се предполага, че поредния вариант си го изигравал и ти. Има си едни прийоми как да хванеш една жена, че е “мръднала”, но те се предават като в кабалата – от уста, на уста и автора няма да изневери да се разкриват в тия писаници. (Щото и Любо още ни е тартор и ни е заклел с най-свирепа клетва да мълчим. Това си е секрет на тайфата и махалата.)
    Та тръгва един ден нашият командировка за Пловдив. Пристига за три дни на важно съвещание на панаира. Три дни е вързан. Камери го снимат през час. Интервюта дава дори с Тодор Живков го показаха после, в оная събота по “Панорама”. Обаче има той и агенти в София. И верният агент му съобщава, че днес, в шестнайсет нула нула братовчед му от Пловдив пристигнал у тях. И останал да спи. Сам с жена му. И решава Стоимен да ги хване. Но как да избяга за София? Дневната програма натоварена; до обяд с германците; вечерта от осем коктейл с министъра. И решава нашият. В един на обяд се мята на една служебна кола и запрашва за София. Пердаши по стария път, но в Костенец колата захърква, чупи биела и остава на пътя. Положението става страшно. Нашият е бесен. К`во да прави? Съзира локомотив на гарата. Кипнала му кръвта, нашият се мята на локомотива. Подкарва го, нали знае от детството да кара. Обажда се на диспечера в София. Оня се оказва Бай Косьо, авер на баща му.
    – Бай Косьо не пускай влак, че карам делегация за София – му казва нашия. – Искат шведите, на влак да се возят.
    В това време звънят от Костенец за изчезнал локомотив. От София отговарят: Спокойно, знаем.
    Напрежението нараства, а на Стоимен вече му завират лайната. Бай ти Косьо пита дали да организира посрещане с музика, цветя, мажоретки. Зер и БДЖ-то може да покаже на ипрериалистите как вози. Нашият отказва, дава нареждане само да няма пред него друг влак. Тогава вече линията беше двойна, та поне нямаше опасност от сблъсък. Все пак настъпва смут в БДЖ-то . Постоянно говорят по телефона. Нашият лъже, БДЖ-то пита. Така преминава на фурия Подуене, но нали е умен, нашият се сеща, че могат да му готвят и куркапан, та спира локомотива на Сточна гара. Дори дава на заден в глух коловоз и изчезва към “Козлодуй”. Хваща едно такси и за пет минути е в Коньвица. И тук мненията на нашите се разделят на две.
    Едните твърдят, че първо е провесил братовчеда от прозореца и после вързал рускинята за леглото.
    Другите твърдят, че първо я е вързал и после посегнал към оня предател и, че оня сам паднал от прозореца от втория етаж. И двата лагера са единодушни, че братовчеда се е попикал и насрал, защото миришело страшно. Стоимен не е удрял. То неговия юмрук беше като средна зелка.
    Тук вече ужасът свършва и става страшно. Стоимен се ядосва. Взима нашия едно въже и връзва рускинята за леглото. Както е гола.
    Изхвръква от къщата и се връща след половин час с една кака от Лъвов мост. Платил й двойно и казал, че ще правят тройка. Оная от професията се съгласява, нашия й платил с долари. Връщат се в къщата двамата и нахлуват в стаята. Рускинята изпада в ужас, да не я пребие. Нищо подобно. Нашия най-спокойно се съблича, съблича и професионалистката и започват да се чукат на другото легло. Със всички есктри. А да гледаш “големия”, “дедовия” на метър от теб – направо лошо да ти стане! Рускинята сигурно свят и се е завило, като е гледала как Стоимен прави с каката “трифазен ток”-отпред , отзад и отгоре. Еле, това горе си е за гледане. Щото Стоимен си беше с голям.
    Свършва нашият, плаща най-съвестно на мургавата девойка, а на рускинята събира багажа, развързва я и най-спокойно я изпраща до вратата. Само с думите, че ако я види в Коньовица, ще уведоми тайфата. И тя не се видя повече.
    Историята е истинска, защото минути по-късно Стоимен тропа на вратата на Ачо и му казва, че в осем трябва да вечеря в Тримонциум. И разбира се тръгват веднага. Приятелството в Коньовица е свещено. Щом нещо трябва да се свърши, първо се свършва а после се пита – “Е трябваше ли да се прави?”
    Та историята е разказана до Пловдив от първо лице и всички така я знаем. Ачо само един път се вмъкнал в монолога като попитал, кое е ядосало най-много Стоимен. И оня казал:
    Не, че му е братовчед, не, че му е жена, а че е в леглото му. Абе тарикат, като си ербаб и ти се иска, ми намери си квартира, изведи я, нахрани я, напой я и се оправете. Ама да ми пърдиш в леглото, да ми се бръснеш с четката, това не е арабийско. Е, това е.
    После се чу, че брат`чеда не се е прибрал три дни в Пловдив и е спал на гарата в София. И то не на Централна, а на Захарна фабрика. Щото бил чул, че хора от тайфата го търсят да го трепят, а Стоимен го чака в Пловдив. Всъщност после се разбра, че Ситен Боре го бил наплашил от чиста мъжка завист. Оня макар и пловдивчанин, беше хубавец, въпреки, че говореше на миеко, а Ситен Боре си беше ситен и слабоват.

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories