bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

Коньовица-квартал по поръчка®

(или хроника за една незабравима младост)

II част

Dalton Stevens Of South Carolina

Боримир Фурнаджиев

  
   

        Марио


    (тук може да се пусне нежно Би Джийс, поне десет минути)

    С течение на времето в нашата тайфа се явяваха и си отиваха доста хора. Някой обаче си оставаха със старото приятелство и добрата, протегната ръка. Един от тях беше Марио.
    Марио беше доктора. Приличаше на Руси Чанев, артиста от ония времeна във филма “Мера според мера”. Прочее той учи за доктор 10 години. Беше приет по случайност, без изпит медицина. А то се случи по следната причина. 1968 година, лятото две дивизии бяха в Чехословакия да потушат тяхната демокрация. За това са изписани стотици страници. След години целият свят го осъди това потушаване. И тези войничета, които бяха там им дадоха възможност да се запишат да следват висше без приемен изпит. Какво излезе от тях после е друг въпрос, но от тогава е оня лаф: “Като знам какъв съм инженер, не смея да ида на доктор”.


    Марио наистина следва точно 10 години и сега е шеф на една държавна дирекция с персонален автомобил. Това е истина и истинското име се пази в редакцията при издателя на този разказ. Той всъщност не беше лош човек и това, че след 5– 6 години практика се отдаде на администрация говори, че беше по своему умен. Имаше си и изградена теория, когато е работил макар и за малко на кабинет.


    Теорията на Марио за лекарската работа
    Първо: Лекарската професия е чудесна. Работиш в колектив с добри лекари, които винаги могат да ти помогнат ако се разболееш от нещо, от което не разбираш. И защото не разбираш почти от нищо, направо си е удар в десятката, да имаш цял екип доктори под ръка.
    Второ: Има десетки хубави и млади сестри под ръка. Ако си гявол можеш да си “действаш” с различни “обекти” и да си сменяш, колкото си искаш.
    Трето: Имаш стол за хранене на обяд, барче с кафе и кола и топъл кабинет с кушетка за зимните месеци.
    Най-лошото е следното: има пациенти. Абе, таман си дошъл сутринта премръзнал в седем и половина, в мъгливия декември, cестрата направила кафенце, колегата нов вестник купил и последни клюки научил и какво: някой чука на вратата. За преглед. Абе, нещо го боляло. Ами като става сутрин рано, блъска по трамваите да дойде до поликлиниката – ще го заболи. Всичко ще го заболи.
    Абе, човеко, българино, що не си седиш дома?! Стани към единайсе, хапни, пийни кафенце с едно аспиринче и ще ти мине. К`во притесняваш докторите да те преглеждат?! Пък, не дай боже, ако се наложи и инжекция да ти бият. Що ти требва? Знаеш ли как боли? И то отзад… В един от двата гъза. Да не можеш да седнеш.
    Основен извод: в една поликлиника за добрата работа и сплотяването на колектива пречат пациентите. Ако ги нямаше, живот щеше да се живее до пенсия.
    Както всички ново завършили лекари и Марио беше изпратен по разпределение в провинцията за три години. Беше изпратен в малък, хубав и с по-леки нрави на жителите си гpaд. А причината беше следната: градът беше курортен и лятото много къщи се изпълваха с курортисти. През сезона преминаваха няколко хиляди летовници и нравите бяха по-свободни. Имаше гаджета за “забиване”, както и няколко санаториума, спечелили си славата в лечението на безплодие. Носеше се такава легенда за квартала с езерата, че едно лято дошли 200 млади немкини от ГДР да се лекуват от безплодие.    Лежали те, къпали се, препичали се на минералният плаж в близост до санаториума. Вечер се разхождали сами или по двойки в близката борова гора или отсядали в ресторанта до езерата и въздишали с нежен трепeт по бъдещите си рожби. И както се казва, бог чул молбите на мнозина. Връщайки се в родното ГДР (Източна Германия – имаше и такава) много от тях родили прекрасни момченца и момиченца. Наши шофьори, които караха до там тирове после казваха, че в Лайпциг – от там бяха девойките, срещали няколко от тях с децата си. И какво чудо – децата били леко мургави като родопчани, с живи игриви очички. И много приличали на оня доктор от София и на един друг, наречен с ясното име Киро Секса. Ама много приличали. Само, че никой и за миг не си помислял нещо за нещата. Те, хората не били такива хора. Единият доктор, другият инженер – абе мани тия мисли и съмнения, дето се въртели в главите на шофьорите. Всичко било от чистия боров въздух.
    Прочее Марио беше защитил честа на Коньовица в този град. И до днес още се изучават от подрастващите пичове два случая, достойни за почит на мъжкото приятелство в бойни условия.

    Първи случай

    Инженер Кирил Г, по-известен като Кирчо или Киро Секса излиза от една квартира до Женска баня. На паркинга до шкодата му се въртят жена му, с майка му и явно се озъртат да го “фанат”. Жена му – явно ядосана, с привкус на гняв – все пак по това време той трябва да е на работа в завода на другия край на града. Майка му – притеснена, че нейния пак нещо е сгафил. Кирчо обаче дава назад, казва на Мима (щото бил с нея два часа), че утре “ш`cе видат” при доктора, в кафето на поликлиниката и през задните улички, та у тях. Той винаги имал една ракия миризлива под стълбите за алиби. Гълта две глътки и сяда да гледа телевизия, мач.
    Ето, след малко жена му се прибира и от вратата го пита къде му е колата:
    – А, дадох я на доктора, че неговата нещо била развалена. Та дори аз трябва да я правя с мойте момчета в завода и да ида да я взема от тях тая вечер.
    Жена му май хваща дикиш, но уж случайно като тръгва Киро за Доктора и тя с него.
    Звъни той на Марио и още от вратата започва.
    – Докторе, абе къде ми е колата, че жената нещо ме ревнува. А я дай и твоята да видим, дето чукала биелата. Абе, ни единият знае какво е биела, ни Марио се сеща кво чука и за к`во да дава колата си, но нали е печен и коньовичар, веднага схваща, че положението е напечено. Трябва да се спасява авер, ятяк по занаята и двамата влизат в гаража на доктора.
    – Ти стой тук – казва Киро на жена си и спечелва две минути насаме. Разбрали се двамата за ситуацията: два дни да си разменят колите, заради жената на Киро и за общото дело. Разменят ключове, Секса подкарва колата на доктора и всичко на “шест”, обаче Марио като забравил на коя баня е колата, а в града има 7 бани във всички квартали. Тръгнал да ги обикаля вечерта в 10 часа. Като загубил един час и стигнал до втората, се сетил да помисли. И логично се сетил. Киро бил с Мима. “Уважил” Мима между 14 и 16 часа. Мима има две верни приятелки. С едната в същото време бил Косьо от финансовото и той от половите братя. Остава Силва, дето мъжа и е в Коми. Къде живее Силва – срещу Женската баня. Явно там е колата.
    Този случай показва, че коньовичари и далеч от родната махала пак са умни. Пък макар и доктори.

    Втори случай, доказващ, че Доктор Марио е печен (пуска нещо рокаджийско от Стоунс)
    Седял Марио в 23 ч. и гледал телевизия с жена си. Звъннал телефона. Обаждал му се Киро, че бил закъсал с колата на път № 4. Става доктора и тръгва за път № 4.
    Трябва да се направи едно пояснение.
    В този родопски град в края на кварталите му имало няколко горски пътя направени от дърварите. Там близко, на 1-2 км. от последните къщи те завивали между боровете и имало малки полянки. За да не се засичат познати коли с “чуждо”, защото те колите си се знаели в този малък град на кого са, групата на кръшкачите намерила тези горски пътища. Все пак главният инженер на Завода, като изведе една от картонажния цех, звънва на другия инженер, че за един час ще мръдне по път № 5 (най-близкия до завода), та оня – другият инженер, да не заведе в обедната почивка “неговата” от склада по същия път. Да я води на път № 4, но да звънне на доктора в поликлиниката, че и оня да не заведе някоя на тоя номер.
    Щото к`во се случи миналия вторник, баш на 8 март, когато пуснаха целият град по-рано от работа? Онова, новото, дето не го приеха да учи за студентка в Пловдив и му трябват 8 месеца трудов стаж по закона, го хваща Щерьо от Енергото и без да се обади на никой, го води на път № 3 към микроязовира. И там, какво да види – още две познати коли. И едната, Волгата на втория секретар на партията в града. Оня нямаше на времето свой кабинет, а и в cградата на Комитета някак неудобно било. Напред– назад в калта, насмитане, форсиране, газ към града, та после една седмица тайни срещи и чертане на нови планове за действие. То, мафията в Италия така тайно не действа.
    Та кара нашия до път № 4 и вижда Жигулата на Киро заcеднала в един гьол. Вътре на задната седалка се свила нова личност. Всъщност новата касиерка от Новия завод, дето бяха пили кафе преди два дни. Доктора обаче се прави, че не вижда човека в колата и, че Киро е уж сам.
    (Жените обичат и уважават дискретността страшно много. Покажи, че си дискретен и половината си я спечелил)
    Та връзват двамата Жигулата, дръпват я и готово.
    – Ти ме чакай след 10 мин. на паркинга до “Кристал” казва Киро на Марио и отпрашва за града.
    Доктора не знае за какво, но отива. Чака време колкото за един тек в колата и ето го след малко Секса.
    – Извинявай братче, гьол не гьол, обаче бях много набрал. Нали е ново, чак свет ми се зави като я карах. А и тя явно се беше навила. К`во да правиш – жени. Дай сега да вържем колите и все едно, че те тегля аз.
    Хайде и това правят и се теглят така до дома на Киро. Оня слиза уж да вземе нещо от гаража и Марио го чува да обяснява на жена си:
    – Ей, тегля го доктора от дефилето. Закъсал сиромаха след Пазарджик, та до тук. Ей го кое време стана – полунощ. Тия чехи правят слаби Шкодички и т`ва е.
    Та това е мъжкото приятелство в ония години, обединено около общият противник – жените. След тригодишното си разпределение Марио се завърна в София, но години след това се носеха приказки за доктора от София, оня с плочите на Битълсите, дето направи няколко красиви спомена в живота на няколко жени в един топъл провинциален град. Жени които сега са вече на 45– 50 години и техните пораснали дъщери едва ли си дават сметка, че и техните майки са били млади и имат доста богат опит, въпреки че сега го дават морално и осъждат рапа и хип– хопа.

         * * *
    Няколко години след споменатите случки в една софийска кръчма осъмнаха след солидно запиване следните лица.
    1. Дипломиран икономист Любомир, Г. с партизански имена Белмондо, Графа, Борсалино
    2. Доктор специалист по … има ли значение какви болести в същата болница-Марио С.
    3. Инженер специалист по разни механики Стоимен Т. с прякор Големия К.
    4. Един музикант, незавършил правист, работещ журналист в младежки вестник, Боби. Б.
    5. Още един доктор-Васко Р., добър специалист и скромен човек.
    6. Ситно Боре – дребен джебчия, куриер в миналото на големите до гаджетата в Банишора.
    Кибиците – постоянната клиентела, живеещите в квартала си седели на другите маси. През масата за малко минали и Скобелев, шампиона ни по рали, Буги Барабата, музиканти и други пичове, които пиели по едно и се радвали на нашите приятели.

    Срещата станала в известната софийска кръчма “Сивия кон” и тя – срещата започнала с едноседмична подготовка. Първо на Музиканта Боби Б. му откраднали касетофона от колата. И то на “Найчо Цанов”, почти пред тях.
    Те първо му откраднали колата, но понеже старата жигула след триста метра спряла поради падане на гърне, отваряне на заден капак и грохот от страна на мотора, като стрелба с автомат, айдучетата се задоволили да свият касетофона. Боби се обадил веднага на авери да му търсят нов, пак разбира се, краден. Само, че Ситно Боре, айдучето на махалата, му поискал услуга – три дни болнични за негов авер. Оня бил за коли в Германия, пък в завода не му давали отпуска. Та музикантът тръгнал към доктора Марио да уреди тоя въпрос. Марио тоя път, обаче се задърпал за фалшивия болничен. И то защото през последните два месеца бил дал болнични на половината Коньовица, две трети от които направо фалшиви. Така че, той направил обходен план. Обадил се на Силва – сестрата в детски кабинет, тя да се обади на Мариана, сестрата на доктора от ушния кабинет, та оня да даде болничния. Лично Марио не смеел да говори с ушния по една причина проста. Преди месец си “поискал” от сестрата на ушния, тя си му “дала”, както си е редно между колеги обаче оня, ушният разбрал и бил бесен на Марио.
    И бил бесен, защото за една година, откакто нашият работел в болницата, бил имал ”чиста, младежка дружба” с над осем сестри и една докторка от Детско отделение. Те, макар да се сърдели, че “мръдва” и с други, все пак приемали приятелството му, когато той можел да обърне внимание на една или друга. По тая причина много доктори мразели Марио и той все трябвало да прави такива обстойни планове. Та когато се разигравала сложната схема за издаване на болничен лист, същия ден се пуснал слух, че има нов икономически директор, който щял да прави ревизия на всички книжа в болницата. Изведнъж всички кабинети утихнали и за една седмица в района на Коньовица и гарата всички били здрави. Та Марио като се видял в безизходица, решил да отиде на прaво при новия и да го щурмува. Верен на старата коньовичарска поговорка “Излъжи го, да ти верва” той отишъл в администрацията с две-три лъжи под мишница. Какво било учудването му, кoгaто зад масивната дъбова врата видял Любо. Графа, Белмондо, Борсалино и приятеля от махалата. Срещата била задушевна и радостна. Последвали прегръдки, псувни на майка, започваща с kопеле, къде се загуби, бе пич и прочее. Въпросът с болничният разбира се, бил уреден, но срещу информация. Марио снесъл точни данни на своя кумир от детството си поименно, кои “обекти” в болницата стават за думкане, кои за услуги и на кои мъжете са ревниви и те не смеят да “мръдват”. Тогава се поставило началото на седмичните срещи, в петък в “Сивия кон”.
    Любо, като тартор, влязъл в ролята на шеф и наредил: да се намерят всички стари копелета от махалата. Всички сигурно са завършили разпределения в провинция, казарма, а някой може и в затвора за малко да е бил. Но трябва да се види “какво става”. Били дошли нови времена. Комунистите паднали, дошло разграбването т. е. демокрацията.
    “И трябва да се обединим, за да оцелеем”. Така говорел Любо и поставил началото на сбирки на старата банда от приятели в “Сивия кон”.
    “Сивия кон” си беше класическа кръчма. За интериор имаше дървени маси с битови червени покривки, прани за последен път сигурно през шейсет и осма година за фестивала на младежта в София. Винаги имаше още към десет сутринта двама– трима посетители. Те си пиеха скромно по една малка ракия (0,40 лв = 20 цента) и само понякога се псуваха, но така, приятелски, за адет. Вечер беше вече по-шумно. Масите се пълнеха с различни хора, заради хубавото шкембе и евтините цени. Няколко пъти беше забелязан и известния карикатурист бате Доньо Донев. Той беше и тогава скромен и готин човек, който дори и не пиеше концентрат, а само вино. Благодарение на него -това сериозно, за около година над триста души бараби от махалата имат свой шаржове. А Доньо си беше звезда. Въртяха му се филмите ”Тримата глупаци” и беше номер 1. Само, дето не беше коньовичар, а живееше към площад Македония.
    Кръчмата тогава се държеше от Бай Ристо, но по едно време се държала от зет му. Но зетят напуснал. И то по каква причина – не можел да крадне.
    Аз, дедо – казал на Бай Ристо – ако вечер не открадна от оборото, не ми се спи. А к`во да крадна от теб, като ти ми даваш цялата каса и ми имаш доверие. Така не се работи. Ще ида на морето.
    По тази причина поръчките в кръчмата идваха бавно, но пък и никой не бързаше. Щом идваше първата ракия, можеше да започне благия моабет.
    Та Марио търчал цяла седмица да събере старите авери. Срещата се състояла следващата събота. Били запазени две маси и още към четири следобед Ситно Боре бил изпратен да пие една ракия и да чака. Всички се събрали към седем, което дало възможност на Ситно Боре да изпие три ракии, да изяде един шамар и два шута от един коняр, на който, както се разбра по-късно, му откраднал цигарите и бензинова запалка, но да дочака геройски приятелите. Срещата преминала по всички правила на Коньовица. До сутринта се изяли 60 кебапчета, 20 шкембета и се изпило следното количество пиене: 26 ракии, 8 бутилки вино, 15 бири, 20 лимонади, 1 джин и 3 коняка. Бяха “оправени” според спомени около 150 гаджета, включително 20 чехкини, 3– 4 рускини, 1 влахкиня (от Ачо Джендема.), 3 сръбкини и една, незнайно от къде кубинка. Но върхът на вечерта беше разказа на Боби Б. за козата.

    Циничен разказ как се “оправя” коза, кога човек е загорел (Всичко от Челентано-блажи се)
    По едно време имаше една кампания да се заселва Странджа Сакар с хора от страната, за да се развиел и оня район на родината. По тази причина Боби Б. бил изпратен в Странджа да отразява за софийски вестник изграждането на новата република на младостта. Настанява се той в едно село с осем жители, със затворена черква и училища, но работеща кръчма. Трима овчари, един транзистор и двама пенсионирани военни старшини обитавали район от петдесет квадратни километра. И никъде на се виждала жена. Имало в града на 38 километра една сервитьорка и две магазинерки, за които се носели сексуални легенди и които били добри женици и дашни, но все пак доста далече.
    И един ден Боби Б. чул, че двама овчари си говорили за нов обект. Единия давал много ясна картина на действието с богатите за оня район изречения от три думи, четири глагола и петнайсет други словосъчетания. Разговора се водил в кръчмата (къде другаде), на съседната маса.
    “Пръво ша е връжеш да не бега и тогава ша я нагласиш отзад. На нея оная работа и е на преко, на равно с дедовия и направо си влаа”. И не мърда, ша гледаш да не мръда на лево и десто и бавно ша дайстваш. И вътре да олабиш, нема се плашиш! Тая нема да фане”.
    На Боби Б. този разказ му се сторил много еротичен. Мазохистичния момент с връзването направо изкарал ярки картини на руси каки от “Плейбой” , “Чик” и “Порно кетс” и това с напречната вагина много ясно му се представило в съзнанието. Нашия вече се виждал как е с тази неизвестна жена, без да я връзва и как тия овчари си гледат овчарлъка, когото с ужас дочул, че те говорили всъшност за коза. Не за овца, защото овцата била мръсно животно, ядяло от земята, а виж, козата яде само клони и е много чиста и била най-близко до жената.
    Боби Б. веднага купил шише ракия, шише мастика и решил да разнищи този въпрос. За репортаж не ставало, но въпросът бил важен от житейска и полова гледна точка. След като изпили по две– три ракии картината се изяснила. Оказало се, че по Странджа Сакар от стари времена самотните овчари по планината практикували содомията. За това се знаело под сурдинка, както и за педерастията. Най-подходящо било да си имаш коза. Първият път било малко трудно, щото било тясно, но старите майстори използвали мас да си намажели оная работа. Интересно било, че след няколко пъти и козите свиквали и не се дърпали. Знаели си, че сайбията нещо ще прави. Колко им е било кеф Боби не разбрал. Било се чуло обаче, че към над Лесево една коза след това лижела овчара за благодарност по лицето и врата. Боби Б. попитал (бил на пет ракии), дали оня не си дал и оная работа и там да го лижат, обаче нашите овчари не знаели. Само били чули, че оня не давал козата и за москвича на горския. А горският искал да купи оная коза за мляко уж, но те, овчарите не били вчерашни и знаели оня за к`во я иска.
    Боби попитал дали другите кози не ревнували и дали и те не си искали, но овчарите му отговорили, че и това не знаели, но били чули, че кога една коза е доволна, тя направо те пазела и нападала другите кози и дори и жени– билкарки, ония, дето уж за билки ходят цяло лято, а всъщност търсели дедовия на овчарите.
    След шестата ракия нашия попитал, а не е ли опитвал някой от тях двамата с две кози. Как? Ами, така двете завързани една до друга и хоп на едната, хоп на другата. Овчарите се чесали по главите и признали, че това не са се сетили и че, ето софиянеца па си е софиянец – знаел какво да прави за собствен кеф. Лошо само, че завалията си немал две кози в София, дори една си немал. Щото, ако имал можело и на две и на три да го тури, ама като нема кози в града немало как да свърши тая работа. Само кафета и млади момета имало в София, ама те овчарите се притеснявали от тия булки с високите токчета и къси поли, щото били много учени и горди, и скъпи, и се говорили за неща, дето те, овчарите не схващали много.
    После разговорът се отплеснал дали тия жени, билкарките били по-добри от козите или козите, щото са кротки са за предпочитане, дето не искат ни да ги черпиш, ни да им купуваш нещо от града. А само да ги извеждаш и поиш редовно.
    “А и жена може ли мляко да ти даде – разсъждавали овчарите, не може, а да те ядоса – може. После жената като преспи при теб и избега вечерта щото мъжа и ще си дойде, а козата си е до теб редовно и постоянно. И козата не може да дума. Да може, ама не може и нема да те издаде с глупави приказки като секоя жена. ”
    От цялата вечер за софиянеца-журналист се изяснило следното: българинът е ебач. Той може без работа, политика, телевизия, вестник хептен, но без пиене и чукане не може. Содомията никога не е спирала да съществува и “кога човек е загорел, може да направи три неща: да се “скаса” от бастуни, да оправи коза и да иде до града, но там требе все пак да плаща, а и може нещо да прифане. Ако е женен е по-добре, поне в събота като слезе от “горе” може да го тури на булката, ама през седмицата си е зор сам. Щото се яде саде месо, сирене и се пие млеко и к`во, карачката постоянно си е рипнала”.
    Край на монолога на овчаря. Боби Б. си мислел дори да напише разказ за тия спомени, но си давал ясна представа, че никое списание не би поместило такова нещо. Тогава си беше зрелият социализъм. Жената беше другарка и вярна съпруга и ударничка на труда. Тя дори раждаше между два конгреса. И да се пишат такива неща изведнъж за кози, направо абсурд.
    След две глътки мълчание Любо обобщил, че по-сексуален разказ не бил чувал скоро. На Любо можело да му се вярва и всички кимали с разбиране.

         * * *
    Тогава на тази знаменита среща в старата бойна кръчма се поставили основите на ново крепко приятелство. Преди това обаче всеки си разказал по-интересните случки от последните няколко години. Припомняли се и общи преживявания като тоя с най-скромния от тайфата другия доктор, Васко Р.


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories