bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

Дара®

 

 

Cathedral Rock - Arizona

Боряна Дукова

          

   ЖЕНАТА СЕ КЛАТУШКАШЕ ужасяващо върху мулето. Ръцете й отчаяно се впиваха във въжетата, заместващи юздите. Краката й безпомощно висяха встрани на животното. От половин час керванът се движеше по неравна пътека, широка две педи, в плен на суровата планина. Тя ги ограждаше отвсякъде - отляво незнайно докъде се издигаше в отвесна, грапава стена, засенчваща слънцето, отдясно се спускаше в камениста урва, водеща най-вероятно към ада.
   С полузатворени очи Дара непрестанно мълвеше молитви. Изричаше ги механично, без да прислагва никаква лична молба. Жената не знаеше кое е за предпочитане: да намери смъртта си в пропастта или да остане жива в ръцете на непознатите, страшни мъже, които я бяха отвлекли преди броени часове от площада на тихо и спокойно село.
   Съпругът й пристигна в тия затънтени земи като независим представител на няколко страни, за да се запознае с тревожната обстановка в района. Бунтовнически чети на нелегална, но могъща, тайна организация, бореща се за независимост на непознат за Дара народ, създаваха неприятности на няколко правителства. Когато тя реши да придружи съпруга си, я предупредиха, че не е безопасно. Ала и през ум не й мина, че би могла да попадне в плен на бунтовниците.
   Внезапно мулето спря молитвите й. Дара отвори очи. Пътеката прекъсваше. Тясната ивица се бе изронила и животното стоеше запънато пред празното пространство. Когато запристъпя на място още няколко камъка се изтъркулиха със зловещ звук надолу. Жената се наклони надясно, готова да полети. В миг една ясна мисъл проблесна и раздра тялото й, готово да се предаде на смъртта - ако умре сега, убива и детето, което носи в утробата си, ако оцелее - може да се спаси. Навярно я бяха отвлекли за откуп и Джон - мъжът й, щеше да го плати, колкото и да му струва това. С неподозирана гъвкавост тя прехвърли тежестта си наляво и заби разраненото си от постоянното триене в скалата коляно отново в каменната стена. Разскъсващата болка я увери, че е още жива. Ала мулето продължаваше да стои неподвижно и опастността съвсем не бе преминала. Дара трескаво затърси изход. Нагоре не можеше да излази, погледна надолу - нямаше как да слезе без да се понесе по нанадолнището. Извади крака от стремената - поне да не полети вкупом с мулето. Започна да й се гади. Черни кръгове заиграха пред очите й. Очертанията на планината и мъжете отпред се замъглиха. Сякаш много отдалеч чу да идват груби гласове, подвикващи нещо. От неразбираемия им език се почувства още по-самотна и отчаяна. Отпусна рамене и без да заплаче започна да се сбогува със света. Най-непоносима бе раздялата с неродения й син. Тогава Дара чу тихи, но уверени думи на родния си език:
   - Не се плашете, госпожо. Всичко е наред. Само правете каквото ви казвам!
    В миг отчаянието отстъпи място на яростта. Някакъв див главатар на банда разбойници, който я беше довлякъл в тоя пущинак и изправил пред лицето на смъртта се осмеляваше да я уверява, че "всичко е наред". При това неговото муле бе преминало препятствието. Прииска й се да го наругае, пое дъх и отметна глава. Но дори от това движение се заклятушка страховито върху неравния гръб на мулето.
    - Изправете се, сложете краката в стремената - продължи спокойният глас. Дара инстинктивно се подчини. Винаги можеше да го наругае, стига да се откопчи от хватката на планината и проклетото добиче.
    - Без да се плашите притиснете леко с колена мулето! - продължи непознатият.
   Когато Дара изпълни нарежданията му, той подвикна нещо вече на собствения си език. Мулето се надигна под нея, но не тръгна.
   - Ще опитаме пак - рече й мъжът. - Хайде!
    Дара събра сили, но още преди да направи каквото и да било бунтовникът извика високо и рязко. Тя се стресна, а животното се отдели от земята и младата жена се усети в безтегловност. След секунда се намериха от другата страна на пътеката. По-късно научи, че мулетата могат да вървят безпогрешно по тесните планински пътеки, но не и да прескачат препятствия. Ала така и не разбра в онзи страшен за нея миг дали мулето бе надвило природата си или мъжът бе преборил неговата. Тогава само видя как черният силует взема въжетата от ръцете й и я повежда към спасителната поляна, разстилаща се на петдесетина метра пред тях. Там свършваше урвата и започваше гората.
    Вечерта се спусна неусетно. Тъмнината ги обгърна. Започна да вали. Главатарят нареди да спрат за нощувка. Черните сенки направиха бивак, а за нея спретнаха в малък заслон нещо като колиба. Дара отказа хляба и сиренето, които й предложиха.. Изтощението надви нервната й възбуда, отпусна се върху влажната трева и заспа.
    Разбуди я необичайна топлина, извираща изпод нея самата. Усещането беше приятно, но тя знаеше, че няма топъл дъжд. Провря трескаво ръка под дрехата си, сетне я близна с език - беше солена. Сбъднало се бе най-лошото й предчувствие от последното денонощие. Дъждът и кръвта се примесиха с най-горчивите сълзи на земята - на майка, загубила рожбата си. Към мъката се прибави и ужаса от наближаващите болки, които нямаше да имат нищо общо с тези на разраненото коляно. Те щяха да разскъсат утробата и вътрешностите й и да спрат, когато от нея изтече и последната й капка кръв. Безсмислено бе да се надява, че някой ще й помогне - тук, сред бандата диви мъже, в безмилостната планина, над която се спуска студената есен. Така и осъмна - в безпомощно очакване. Но болките не дойдоха. Дойде черният мъж. Той се усмихна. Тя обаче не помръдна, сякаш не го виждаше. Бледостта и състоянието й навярно го уплашиха, защото мъжът се наведе и пипна челото й.
   - Нямате треска, госпожо. Трябва да ставате вече. Продължаваме.
    "Какъв смисъл има да му обяснявам, че едва ли ще изкарам до пладне. Абориген.", горчиво заключи Дара. Опита да се надигне, за да не й се налага да му обяснява. Едва размърда вкочененото си тяло. Отмести се леко и затърси с очи дирите от кръвта. За голямо учудване вместо локва откри няколко разводнени капки. "Нима утробата ми е била празна, нима ще трябва да оцелявам сама?", не можеше да повярва Дара и не знаеше да благодари ли на Господ или да го проклина.
   - Госпожо, пригответе се! - подкани я Раса, така се казваше главатарят. - От това не се умира.
    Тя го погледна изпод вежди.: "Какво имаше предвид - дъждът или женските особености?" Той й подаде ръка. Този неочакван за пущинака и отношенията им жест я смути. Няколко секунди остана загледана в ръката му - широка, с гъсти, тъмни косми, които, поради мургавата кожа не се открояваха, а се сливаха в кадифен мъх. На Дара й се прииска да провери мекотата на черното кадифе. Още не знаеше, че ще го направи, само че по-късно. В онази влажна утрин почувства внезапно облекчение, че е жива и, че тепърва й предстои да зачева децата си. Облегна се на подадената длан и пъргаво стана. Чакаше я дълъг и нелек път.
    Дните минаваха в дълги и трудни преходи. Дара не само оцеля, но започна да се чувства все по-добре. Въпреки уверенията, че мулетата са по-подходящи за планината, тя предпочете кон, още повече, че бе яздила в родината си. Скоро след онова премеждие бандитите удоволетвориха желанието й. Тя свикна със своята кротка кобила с широк гръб и благи очи. Привърза се към нея не като към домашен любимец, а към верна приятелка. С времето започна да разбира отделни думи от езика на похитителите си. Гласовете им не й звучаха еднакви и страшни. Усмивката й сама изгряваше, когато рядко сядаше при тях край огъня, а те я настаняваха на най-удобното място. Планината също стана по-дружелюбна. Дара забеляза, че хълмовете й макар и високи, бяха обли и уютни като женска гръд. Тук-там се възправяше надменен върхар. Ала младата чужденка бе уверена, че и за него има пътека. Стига да я знаеш, можеш да го покориш. А спътниците й познаваха цялата планина и тя бе спокойна, че ще я преведат невредима докъдето пожелаят. Къде точно обаче си оставаше тайна за нея. Понякога нощем чуваше как някои от групата се отдалечава от лагера и се стопява в тъмнината. Една сутрин й донесоха нови вълнени чорапи - времето се бе застудило, друг път дебели обувки - нейните се бяха скъсали, трети път бельо - просто се грижеха за нея, защото в случая не можеха да знаят истинското състояние на долните й дрехи. Разбира се носеха винаги храна. Дара си представяше, че слизат до някое село или колиба за помощ и да узнаят докъде са стигнали преговорите за откупа. От откъслечени думи бе разбрала, че искат да я разменят срещу половин милион долара.

   Една нощ, мъжът, който бе ходил до незнайното село или махала с връщането си разбуди всички. Говорът му бе необичайно оживен, дори трескав. Дара се заслуша - изглежда краят наближваше. Нямаше време да се зарадва, защото Раса се появи и сухо заяви, че тръгват веднага. Бе свикнала да се оправя бързо. Все пак се изненада, че мъжете до един бяха готови, чакаха я на конете и нетърпеливо следяха движенията й. Забеляза, че все попипват и донагласяват оръжията в поясите си. Нямаше ги обичайните закачки помежду им, нито вежливото кимане към нея. Дара понечи да заеме мястото си в средата на редицата, но Раса я възпря:
   - Ще яздиш след мен. Каквото и да става не се плаши. Дръж се здраво на кобилата, тя сама ще следва моя кон.
   Обикновено той избягваше погледа й и въобще присъствието й, но този път дълго се взира в нея. Дара мечтаеше за този миг отдавна. От онази утрин, когато й подаде ръка тя почти непрестанно го следеше. Макар че Раса не говореше много, почти не жестикулираше, рядко се включваше в шеговитите разговори на мъжете веднага се познаваше, че той е водачът. Изражението му полуапатично, полудружелюбно не скриваше черния блясък в очите, който вдъхваше сляпо подчинение у другите. Не беше висок, нито едър, но тялото му излъчваше необикновена сила и жилавост. Дара знаеше, че е отличен стрелец, защото пред очите й отстреля дива коза на повече от двеста метра. Направи го, заради месото, не за удоволствие, защото друг път, когато имаха достатъчно храна подминаваше по-лесен улов. Почти не я изненада фактът, че е с образование на инженер и се увлича в мечти за шосетата, които ще прокара през планината. Цивилизацията и дивото се преплитаха у него без да си пречат, подчинени на идеята, която го водеше по опасни и тайни пътища и която Дара все още не проумяваше. Раса беше различен от собствените си хора, не приличаше на никого от мъжете в нейния свят, най-малко на съпруга й Джон - дипломат от кариерата, петнадесет години по-възрастен от самата Дара, първи приятел на баща й. Младата жена обичаше съпруга си, но никога не бе дебнала и жадувала погледа му както на Раса. И сега, когато той се взираше в нея, макар да усещаше смущаващата топлина да я изгаря отвътре, тя не отклони очи от неговите. За пръв път имаше възможност да надникне в тях и не искаше да я пропилее. Очакваше да й се открият неподозирани светове, но изненадващо там видя единствено собственото си лице. За последен път се бе оглеждала преди отвличането. Тогава косата й бе прибрана в строг кок, сега падаше върху раменете й в жълто-червеникави отблясъци на есенните дървеса. Преди винаги слагаше бяла пудра на лицето и черен аркансил на миглите и приличаше на младо момиче, преждевременно състарено, без да е ставало жена. Сега загорелите й страни аленееха със заревото на смут и планинско слънце, а миглите й пърхаха подобно крила на току-що пусната на свобода пеперуда В очите на Раса беше красива млада жена. Беше себе си. Раса понечи да прикрие образа й с тъмна сянка, която се спусна тревожно и изпълни ирисите му. Странно, Дара не се обезпокои за себе си, усети само парлива надежда, че Раса се страхува за нея самата, а не за откупа. Това желание разля нова топлина по тялото й. Усети го по-гъвкаво и държеливо, готово да следва неговото подобно кобилата жребеца му.
   Веднага се впуснаха в тръст. Местността бе почти равна. Нощта светеше с безброй звезди. Дара не усещаше умора, нито тревога, само й докривя. Толкова бързаха да я предадат и да си получат парите, че нямаха търпение да изчакат изгрева.. Очите й запариха, набъбваха горещи сълзи, но не бяха на облекчение. Само след часове тя щеше да е при съпруга си, Джон навярно щеше да е по-нежен и грижовен отвсякога. Приятелите щяха да я посрещнат възбудени и радостни. Ала тя не можеше да сподели вълнението им. Сигурно щяха да отпътуват веднага. Мисълта, че няма да види никога познатата вече планината, да язди едновременно свободна и защитена вярната кобила, да облича простите, но удобни широки дрехи, сви тежка буца в стомаха й. Не отпускаше юздите на въображението си, защото предчувстваше, че представата да не види никога повече Раса щеше да я убие. Нямаше да погуби живота й, но щеше да погуби надеждата за щастие.
   Навлязоха в гъста гора. Поеха по тясна пътека, която се катереше по стръмен склон. Дара беше благодарна, че трябва да внимава за пътя пред себе си, защото се отвличаше от смутните си мисли. Мяркаше за секунда тъмна кора на старо дърво, полегнал на пътя сух клон, остри игли на бор, препречващи се пред лицето й. Чуваше обаждането на ранобуден, влюбен глухар, чаткането на копитата, порива на собственото си тяло, кършещо високите храсти. Сетивата й сякаш фотографираха тези мигове от живота й, за да подхранват сетне изменчивата памет. " Сигурно и те няма да ме забравят. А когато Раса мине отново оттук ще му напомнят за мен", помисли си Дара. Сви устни присмехулно. Даваше си сметка колко е глупаво. Планината е огромна, а Раса навярно скоро щяха да го убият. Но дори и да минеше по същата пътека гората и обитателите й щяха да му подхвърлят единствено отломъци от чуждо сърце, чието тяло е на хиляди километри от него. За миг Дара се помоли на чудо, което да продължи изгнаничеството й. След броени минути молитвата й се изпълни.
   Отначало усети, че кобилата става неспокойна, ушите й мърдаха и спираше сама. Чуваха се изцвилвания и отзад. Бяха спуснали склона и жребецът на Раса излезе от гъсталака на открито. Още не бе съмнало и Дара първо видя огнената диря на изстрелите, сетне ги чу. Кобилата й хукна. Младата жена се впи в гривата. Надяваше се Раса да е жив и тя да не падне от гърба на приятелката си. Нямаше друг начин да се спаси от пукотевицата, която вече ехтеше отвсякъде около нея. Внезапна болка опари Дара в раната на лявото коляно. Отвори очи и видя, че се носят пак през гъста гора. Подплашените коне не подбираха пътя и кракът й се беше ударил в ствола на дърво. Инстинктивно приведе глава към шията на кобилата и така спаси главата си от удар в надвиснал як клон. До падането на нощта не спряха да се движат. А когато спряха бяха останали четирима. Дара се свлече от седлото и някъде дълбоко в подсъзнанието си даде сметка, че нечии ръце я поемат, мокрят устните й с вода и чак тогава я оставят на съня. Чудото, за което се молеше едва не й костваше живота.
   През нощта се пробуди. Беше толкова тихо, че за миг си помисли, че са я изоставли, за да продължат бясното препускане. Надигна се, но някой властно я прилепи към земята.
   - Трябва да почиваш - проговори тишината с гласа на Раса. - Не се знае дали сме се откъснали от преследвачите.
   - Кой ни преследва? - недоумя Дара, вече нищо не разбираше.
   - Бандити - отвърна й сериозно мъжът, който сам беше предводител на шайка бунтовници и Дара за първи път си даде сметка, че той вярва в справедливостта на каузата си. - Научили са за теб, надушили са следите ни и се опитват да те откраднат. Откупът е примамлив. Ти си скъпа плячка.
   - Тогава трябва много да ме пазите, сумата сигурно си заслужава - докачливият й тон скри разочарованието, че е обект единствено на финансови интереси.
   Раса не отговори. Дара вече мислеше, че разговорът е приключил, когато той додаде бавно:
    - Ти - също.
   В първия момент не разбра. После се обърка, не от думите, а от предшествалото ги дълго мълчание.
   Отначало й се прииска да го попита какво точно има предвид, че и тя си заслужава. Ала изведнъж загуби желание да говори. От нощния хлад, преживения ужас и стаения спомен за протегнатата му ръка след първото им премеждие тя цялата потръпна. Тялото, което само се бе научило да я спасява от пропасти и изстрели сега пак само се приведе, готово да се приюти в мъжката му прегръдка. И той я приюти. Сякаш планината се разтвори и топлите й, упойващи недра я погълнаха заедно с мекото кадифе на ръцете му, по-задъхани от конския бяг, по парещи от всяка болка, по-страшни от огъня на преследвачите, непознати и примамливи подобно небето над планинските върхари...
   Тази нощ Дара зачена сина си. Роди го преждевременно - малко, но здраво бебе. Тя бе щастлива и сигурна, че ще порасне едър и силен мъж - като всичко наоколо.
   Дните се събираха в месеци, месеците преливаха в сезони, Дара беше щастлива, вървеше след Раса с бебето на ръце, излегната в широк сандък върху гърба на кобилата, приспособен за легло на майката и рожбата. Макар и труден това бе нейният път и единственото, което я тревожеше бе краят му. Преговорите за откупа не спираха, но до споразумение не се стигаше. Една вечер Раса й каза, че Комитетът на Организацията е решил да намали двойно исканата сума...
   - Семейството ти знае, че имаш син - додаде почти безлично той.
   Дара разбра. Започваше сбогуването. И двете страни щяха да положат последни усилия, за да сключат сделка - едните щяха да получат четвърт милион, Джон щеше да спаси жена си и сина си.
   - Искам да остана с теб - тихо рече Дара. Не беше решение, продиктувано от отчаяние, безумие или страх. Беше женска молба.
   Раса я погледна стъписан.. Ръцете му се сгърчиха от желание да я притисне до себе си и безпомощност да го стори. Обичаше разпилените й коси, меките устни, крехкото й, гъвкаво тяло, дало живот на сина му. Обичаше и сина си повече от всичко на света. Но нито я докосна, нито й отвърна. Просто се обърна и си отиде. Следващите дни я избягваше и до края не й проговори.
   Една седмица по-късно парите бяха изплатени на Организацията на Раса, а Дара върната на мястото, откъдето я отвлякоха. Стараеше се да изглежда щастлива и донякъде беше, защото на гърдите й спеше малкото телце на сина й.. Притискаше го към себе си - бе единственото нещо, останало й от един свят, който я привличаше и отблъскваше с еднаква сила.
   Три години след случилото се Раса бе зверски убит. Новината прекоси океана, стигна до Джон и Дара. Всички бяха потресени от факта, че големият поборник бе предаден от свой човек. Вестта заседна като студена буца в стомаха й, но кой знае защо не беше изненадана от предателството.
   Когато Джон младши навърши дванадесет години и отиде във френски лицей, майка му пожела да го придружи. Под предлог да е близо до сина си, тя се установи за една година в Европа. През втората ваканция двамата предприеха дълго пътуване. Майката поведе сина към родните му места. Не навлизаха в дивата планина, движеха се по безопасните вече пътища. Спираха в малките, облагородени с годините градчета, отсядаха в новопостроените, удобни хотели. Джон-младши бе очарован от природата, хората, от всичко. Дара бе развълнувана от трепета на сина й при срещата с истинската му родина. Споменът за отминалата й любов не я връхлетя, тъй като никога не я беше напускал. Раната от раздялата обаче се отвори - горчива от обида, отчаяна от безнадеждност. Раса го нямаше нито да види сина си, нито да й се извини за тогава, нито да доизживеят любовта си. Не се молеше на чудо, както тогава. Въпреки това чудото стана.
   В затънтено село в планината Дара срещна Раса. Видя го в ресторанта на крайпътен мотел. Седеше заобиколен от шумна, но миролюбива компания, нямаща нищо общо с вида на сподвижниците му от миналото. Тя не вярваше на очите си, а сетне и на ушите си, защото мнозина от съседните маси се обръщаха към него с името Омер. Той също я видя и широко й се усмихна - позна я. Майката и синът възнамеряваха да нощуват в хотела на съседния град. Наложи се обаче да отседнат в мотела, защото на Дара й прилоша и се строполи в несвяст на средата на ресторанта.
   На следващия ден Омер предложи да ги придружи до града, където се бяха запътили. В продължение на една седмица той стана техен спътник и водач, защото пътят му неизменно следваше техния маршрут. Бе невероятно образован, познаваше страната, а към неграмотността на сънародниците си се отнасяше с хумор, както и към всичко останало между впрочем.
   Омер беше историк и не за пръви път кръстосваше тези краища във връзка с научните си изследвания. Навсякъде го познаваха и обичаха. Джон младши също го харесваше. Но едва ли някой бе очаквал, че симпатията от страна на майка му ще прехвърли благоразумната граница на английското им потекло. А то се случи. Омер, братът-близнак на Раса пожела Дара да стане негова жена, като фактът, че е омъжена въобще не го възпря да бъде настоятелен. Предложението му бе толкова смайващо, колкото молбата на младата жена отпреди много години, отправена към Раса. Дара никога не бе имала друга кауза, освен любовта, за която да се бори. Затова прие. Цяла вечност бе вярвала, че нейната любов е с лицето на Раса, а сега бе открила, че наистина е с неговото лице, но и с ведрината и спокойствието в познатите черни като въглен очи на Омер.
   Само след няколко месеца Дара и Омер се ожениха. Джон младши се връщаше за Коледа в Америка, на Великден гостуваше на майка си. Обичаше еднакво двамата си родители. Тялото и духът му черпеха сили от две места и той растеше умен, хубав и силен мъж.


* * *

    Дара затвори тетрадката, в която току-що бе завършила разказа си. Надигна се от масата и със сияйно лице се запъти към алеята. В тихата вечер с уверени, бързи стъпки крачеше нейният шестнадесетгодишен син. Беше висок, много висок, като съпруга й Джон. Дара знаеше, че е само съвпадение, защото Джон младши не беше негов син. Слънцето прекършваше лъчи в черната му коса и под странен ъгъл потъваше в очите му, които грейваха с необикновена светлина. Бяха черни и силни като тези на Раса. Ала и това бе съвпадение. Раса не беше неговият баща.
   Майчиното сърце на Дара го прегърна отдалеч. След миг ръцете й загалиха бледите му, бръснати страни, обгърнаха възмажалите му рамене, пръстите й потънаха в големите момчешки длани. Той я притисна до гърдите си и прошепна нежно: "Здравей, мамо!". Бяха най-скъпите думи за Дара, макар че тя не беше родната му майка...
   Тогава го намериха в планината, над едно село. Раса искаше да го оставят до някоя колиба в съседна махала. Не желаеше главоболия с новороденото. Дара не позволи. Беше знак, че е за нея. Откъде би се намерила друга жена в тоя пущинак, при това с гърди, набъбнали от излишно мляко. Взе новороденото, нахрани го и го приспа с думите, които не можа да каже на своето дете, пометнато преди няколко дни. Тези спомени бяха толкова черни, че тя ги промени в разказа си Но с присъща женска мъдрост прибра подхвърленото дете и го кръсти на съпруга си. Само Дара, Раса и още двамина от групата знаеха за случилото се. Но те загинаха два месеца по-късно. А тя повече не зачена.
   След радостната среща с майка си и баща си Джон младши се качи в стаята да се преоблече. Дара привършваше приготовленията за вечерята. Джон се отпусна на люлеещия се стол на верандата и реши да дочете вестника.
   - Знаеш ли? - с внезапна възбуда се обърна към жена си. - Пак пишат за Раса. Отново се е изплъзнал.
   - Не се учудвам - подсмихна се тя. - Винаги е казвал, че куршум не го лови. В началото само той си вярваше. С годините и преследвачите му повярваха. Сега наистина е неуловим.
   - Жалко, че такива личности се похабяват в глупави, нелепи каузи - стараеше се да бъде умерен Джон, за да не издаде ревността си.
   След освобождаването на Дара целият свят очакваше тъжния й и гневен разказ за преживените ужаси. На специална пресконференция тя обаче спокойно заяви, че похитителите й са се отнасяли почтително към нея и са сторили всичко, което е по силите им да се чувства добре. Не погледна никого, дори съпруга си, макар че всички я зяпаха с широко отворени очи. Джон не коментира случилото си. Тя също.
   - Споменават ли нещо за брат му? - непринудено попита Дара четящия си съпруг, докато продължаваше със сервирането на масата.
   - Какъв брат? - озадачи се той.
   - Братът на Раса. Не знаеше ли? Раса е много привързан към брат си. Споменаваше май, че са близнаци. - Дара събра вежди, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
   - Брат близнак? - Джон едва не се стовари от стола. - Даваш ли си сметка какво означава това? Това е нов факт, който може да се окаже от изключителна важност за залавянето му. - Избягваше да произнася името му. - Властите трябва своевременно да бъдат информирани. И да го издирят. Защо не си казала досега?
   - Не зная - сви рамене Дара. - Мислех, че така или иначе Раса е неуловим.
   - Глупости - грубо отсече Джон. - Още утре ще направя необходимото и този път може би ще успеем - във вълнението си бе забравил да прикрие омразата към Раса.
   - Намерете първо брат му - подхвърли Дара. Капчица от твърдата буца, заседнала отдавна в гърдите й се отцеди.
   От две години Джон младши учеше в колеж далеч от дома. Когато него го нямаше спомените за Раса я връхлитаха и тя не знаеше какво да прави с толкова много невъзможна любов. Тогава започна да пише. Така се освобождаваше от тайната на греховната си любов и от мъката на отхвърлената жена. Когато второто взе връх и се превърна в озлобление тя уби Раса. Направи усилие да живее без него, но пустотата се оказа по-непоносима от незаздравялата отпреди години рана. И измисли... Омер.
   Дара привършваше с подготовката на вечерята. Движенията й бяха станали по-уверени от обикновено, очите й грееха със забравен пламък. Джон я изгледа учудено. Едва ли бе очаквал подобна реакция от жена си при разговора за Раса. Тя усещаше недоумението му, но мълчеше. Нямаше нужда от думи. Внезапно всичко си идваше на мястото, придобиваше яснотата и плътността на живота й преди похищението й... Раса и делото му, Джон и неопетнената му репутация, Джон и безоблачното му бъдеще, Дара и новата й любов.
   Остави абсурдната си надежда за съществуването й в ръцете на Джон и й даде приликата с Раса. Бе сигурна, че ако има някой, който да прилича на прочутия бунтовник, властите ще го открият. Внезапно безпокойство разтърси препускащите й мисли: "Ако Раса наистина има брат, но той не е като измисления от мен Омер?" Сетне се отпусна. "Тогава ще му мисля", отсече тя. Почувства се като в оня ден, надвиснала над пропастта с инатливото муле, в очакване нечий глас да я изтръгне от опастността и да я спаси. Този път завинаги. Дали?...


   

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories