bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Денят на благодарността®

 

Autumn

Боян Биолчев

 

    - ПОМНИШ ЛИ КАК гонихме пуйката? - пита той.
    Лицето му е същото като тогава, само е покрито с хиляди ситни бръчици и косата му я няма. Но на рус мъж плешивината се забелязва частично.
    - Помня, разбира се - отвръщам аз докато той бърше с поглед годините от моето лице.
    Не сме се виждали десетилетия. Всичко около нас се е променило повече, отколкото самите ние. Там, където гонихме пуйката, има гора от новобогаташки къщи. А там, където ни биха, като ни хванаха, сега има нова кръчма. Всъщност двамата сме седнали преди минути именно в нея.
    Биха ни не само за пуйката, която с детския си акъл бяхме решили да печем на жив огън, биха ни и за кравите, прибрани преди години в общ обор в текезесето, както, несъмнено, и заради самото текезесе. А може би са ни били и за още доста други неща, защото така се стараеха, че тоя бой е чукнат като със самба в главите на двамата. Всичко е в паметта ни, единствено болката я няма. Вместо нея има смях. Както вместо онова село лъщи пред очите ни елитен вилен квартал с медни покриви и кулички по ъглите на масивните огради. Тия, дето ни биха, са отдавна в земята. А ние двамата сме все пак още в кръчма.
    - Ще пием по едно - казва той. - На тебе ти се обадих да дойдеш малко по-рано, за да се видим на спокойствие.
    - Кого още чакаме?
    - Останалите бити - смее се той. - Те ще донесат пуйката.
    И понеже явно няма начин те да донесат оная пуйка, той се наслаждава на удивлението ми и пояснява:
    - Завчера ротвайлера на съседа съдра една от пуйките ми. И реших да си направим ден на благодарността. Така се сетих и за тебе.
    - Сега е януари, в Америка денят на благодарността е през ноември.
    - Ние не сме американци. Ние сме шопи. А песът не разбира от месеци. Тъп е като господаря си.
    Кръчмарят стоварва две гроздови на масата. И ми намигва.
    - Познавам ли го? - питам аз.
    - Бил е запъртък, за да го взимаме с нас. Той ни помни, а ние него не. Това не мога да го разбера. Големите запомнят по-малките по-късно, отколкото малките помнят по-големите. Нищо! Важното е, че ще ядем пуйката тука. Ракията е от него. Не съм го карал да е най-малък.
    Други посетители в кръчмата няма. Денят е зимен, ранен, съботен и почти без дата. Не се питаме кой къде е стигнел в живота, защото, след като ми е намерил телефона, той знае къде съм, докато самият аз не знам нито къде съм, нито къде е той, нито къде сме ние. Пуйката се бави и се налага да повторим глътката.
    Преди да потретим прозорците на кръчмата започват да вибрират. Трясъкът като от балкански конфликт в края на хилядолетието се дължи на пробития ауспух на иначе запазения опел рекорд, с който останалите бити пристигат пред кръчмата. Излизаме делово навън. Ослепителен сняг след тютюневата топлина, планински въздух, който налютява дробовете. От колата изскачат трима и раздрусват ръката ми. Късо ме поглеждат като непознат от друг, по-голям свят. Не помня никого, господи, може би са били по-малки, или аз съм се сдрусал вече в главата, но там, в онова време, което мъжди и проблясва в паметта, виждам само Коце, плешивото днес, сбръчкано момче, което, един дявол знае защо, се е сетило тая събота да ме извика. А може би в случайността няма нищо случайно.
    - Едва се качи колата - казва един от тримата. - Как я стигнахме оная пуйка по това нанагорнище!
    Наистина не е ясно как, но е повече от ясно, че докато са пекли тая, днешната пуйка, не са пили айран. Огромна тава излиза от багажника - краката на птицата устремно стърчат нагоре, все едно че плува на гръб във вълните на изобилното зеле. Появява се се дамаджана, която може би ни е връстница, защото отдолу се е избъсила и се е подало стъклото.
    И в този миг се чува дрезгав крясък. Изгубил говор, един от битите сочи надолу - тавата с пуйката, оставена на снега, за да се извадят и другите неща от багажника, се е хлъзнала и е поела по наклона върху излъскания сняг на улицата. Очите ни се закръглят при вида на яденето, което иска да ни избяга. И петимата хукваме едновременно. Тавата лети, удря се от време на време в бордюрите и от нея хвърчи зеле, ние също летим и от нас хвърчат псувни. През секунда някой се хлъзва и пада по нос, но веднага се изправя и продължава. Пуйката взима завоя по-добре от нас, но пък нататък става по-равно. Настигаме я вече в старото село, край старата къща с крив покрив като насмешливо нахлупен каскет. Коце сграбчва тавата и я вдига. Вътре е само пуйката, но кой ти гледа в такива случаи зеле.
    - Е тая вече няма да ни избяга! - изсвистява задъхано той.
    Пред вратата на старата къща е излязъл на чист въздух старец. И петимата го помним като млад човек, който е винаги там, където има нещо за подигравка.
    - Аааа - казва старецът. - Аз ше взема да ида на главната улица. Там трябва да хвърчат печени прасета.
    Задавяйки се от смях - тръгваме обратно. И лицата на другите трима след това непредвидено тичане започват да ми стават познати, защото само усмивката на човека не остарява. И вървим така нагоре - еднакви в днешното общо време. Въпреки че в крайна сметка аз за тях бях първият външен, а те са последните вътрешни в това несъществуващо вече село, което искри с чистата си студена вода, зелените джанки и недоскубаната пуйка в нашите детски спомени. Но животът не е детски спомен. Животът е скучен брътвеж за възрастни.
    Вървим нагоре, газим в мътния поток на отминалото като през брод, а сякаш него, миналото, го няма, сякаш има само едно нажежено от смях настояще, а всичките тези десетилетия са ни прегазили като огромна пуйка в огромна тава, която се срива само по нанадолнище и мачка всичко по пътя си, хвърляйки на всеки от нас по стиска зеле.

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories