bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    С мерак за живот®

 

 

Анита Трифонова

 

 

     Студ и мраз е сковал Земята! Навсякъде сняг, докъдето ти видят очите! Дочка газеше из преспите и проклинаше всички тези, на които плащаше данъци и такси. Тези, които трябваше да почистят снега. Снегът и стигаше до колене и повече от час и отнемаше да се придвижи до работното си място. Какво е виновен снегът? Зима е все пак -истинска. Изпотена и мокра Дочка най после пристигна в училище, а пред входа коли и то какви! От тях излизаха нейни ученици и я гледаха съжалително. Дори едно Порше щеше да я прегази точно пред централния вход. Как ли бяха стигнали тези коли до училищната сграда? Само главният път беше разчистен. Дочка беше решила за в бъдеще да се движи само по него с риск да я прегази някоя кола. Имаше няколко часа , но все разхвърляни с прозорци, дори цели портали! Мислеха за нея... Но тя не искаше да си разваля настроението още сутринта с такива мисли. Пееше си песента - нейната, само нейната и не се поддаваше на чужди "хитове". Нейната песен не беше хит, но за сметка на това беше истинска , чиста, неподправена, каквато беше самата тя. Поостаряла, но жива! И днес трябваше да си изпее песента пък, който иска да я слуша. Тя нямаше власт и сила да се налага и не искаше. Отвратена беше от начина по който цялата тази система и държавна политика се налагаше, натрапваше некадърници и подмазвачи. Днес не усети как дойде обяд и трябваше да се прибира в къщи. Беше вглъбена само в себе си, в проблемите си, а те не бяха малко. Най много я болеше за децата и - двете близначки, които имаше от втория си брак. Те бяха всичко за нея и заради тях не заспиваше до късно, заради тях продължаваше да упражнява тази неблагодарна професия. Дочка трепереше, а в училище не беше толкова студено. Слизайки по стълбите доволна, че последният и час мина без произшествия, тананикайки си - "Рипни, Калинке, да тропниме"... и в този момент на нея и рипнаха! Върху гърба и се стовариха няколко деца и я събориха. Започна едно търкаляне по стълбите, тя - старата учителка и те - децата, невинните, не толкова малки деца! Когато вече се спря на гладкото разбра, че вече не може да се движи, имаше нещо счупено, но крак ли бе или ръка лекарите трябваше да кажат. Около нея децата се смееха, нямаше им нищо. Случайно я бутнали и съборили. Деца. Всичко им е позволено и простено. Дори когато лъжат колективно. Единни във всичко, щом е срещу учителя. Извикаха Бърза Помощ и Дочка вече беше в ортопедичното. Крак и ръка счупени и сътресение на мозъка. Стара жена! - както се изрази един от родителите на децата виновни за случая. Имаше нужда от почивка, но не и в болнично заведение, не така прикована на легло. Снегът се топеше и големи парчета лед падаха от покривите на сградите. Опасно беше за минаващите. Дочка    гледаше към прозореца и усещаше как нещо в нея изстива. Близначките я навестяваха редовно, нали я обичаха, деца са и все пак. Носеха и каквото и бе нужно. Даже и се посмяха, че имала късмет.
    - Радвай се, че си жива , мамо! Вие учителите вече ще загивате на работното си място, като опълченците на Шипка!
    На Дочка и се плачеше, а те се смееха. Големи жени бяха станали, но някак си не приличаха на нея, нямаха нейното топло сърце, нейната чувствителна душа. Двете имаха деца и знаеха какво е чудо в Българските училища...вече! Учителят отговаря за живота на ученика в училище, а пак там не му се дават никакви права, за да го спре при необмислени негови постъпки. Винаги учителят е виновен и се прощава само на ученика. Дете било и толкоз. Както и в този случай. Тя се била движела не в края на стълбището, а по средата. И защо ли? Ами навярно там е имало място от пощръклелите в училище деца. Това родителите са странни хора. Тяхното гардже е най доброто, най умното и най възпитаното! То не лъже, не краде, не ... не учи! Ама я иди им го кажи. Дочка се тормозеше с тези мисли и затова си каза - До тук! Не искаше и да знае какво е станало с децата, които я събориха на стълбите. Познаваше ги. Не бяха много малки. Още чуваше смеха и гласовете им:
    - Хайде ма ,бабо,ставай! Няма ти нищо. Върви си пий хапчетата!
    Не беше чак баба. Шестдесет години не са чак толкова много. Друг е въпроса, че така са решили умните глави - министрите. Една учителка да работи до старческа възраст. Това е цяло изпитание и мъчение за горките хора.
    Дочка продължаваше да гледа към прозореца. Търсеше с поглед в небето птици, поне една. Но... нямаше! Само една белота, сняг, лед и човешки студени сърца. Дори медицинската сестра и се скара, че не си е платила таксата за лечение и престой в болницата. Тя и даде парите, а и няколко лева да се почерпи. Не можеше повече да понася тази бюрократщина. Удържаха и от заплатата здравни осигуровки, а после искат още пари! И как, и кой определя колко трябват, като такса, и колко после на място в болницата, на ръка на докторите та и на сестрите, и лелките?! Ако беше умряла къде щяха да отидат парите, които нямаше да може да си вземе като пенсия?! Тя нямаше никакви застраховки, не и и трябваха, не вярваше в тях! Много се размисли, а трябваше да почива. Отвори списанието, което близначките и бяха донесли, и се потопи в мечти, и блянове. Така и заспа. Събудиха я за поредната доза лекарства. Не понасяше храната в болницата. Похапна си от любимите си бисквити с фъстъчен крем. Беше се запасила в къщи с цяло кашонче. Нека има и за близначките, тя все така си ги наричаше. Така и беше по- лесно и по отговаряше на истината. Дочка се надяваше дано някой се сети да и дойде на свиждане, но уви! Дойде само една началната учителака - Олга. Беше ходила да подава документите си за предстоящото си пенсиониране и на връщане решила да се отбие в болницата. Донесе и сок от ананас, и три ябълки.
    Изнизаха се дните в болницата и тези в къщи, като маниста на броеница. Изнизаха се и паричките, които си беше посъбрала.Трябваше да се работи и то на тези години, няма как. Трябваше да се яде. Трябваше да е жива поне заради Близначките. Върна се в училище, отпочинала, освежена. Всички учители и се усмихваха. Интересното беше, че децата не и се усмихваха, а се криеха. Трудно и беше да живее в този свят на младите, да ги разбира, да понася капризите им и глезотийте. Та тя е от друг свят!
    Времето беше студено и Дочка реши, че е по- добре да прочете една хубава книга. Избра си най- добрата от библиотеката, нищо, че беше я чела вече. Така както се беше унесла в четене, чу звънеца. Не очакваше никой. Никакви гости! - си каза Дочка и си наложи за момент да не става да отваря, но звънецът не спираше да звъни! Какво ли не и мина през главата. Не издържа и отвори. Пред нея стоеше млад мъж с куфарче в ръце. Беше интелигентен и образован, личеше му. Приличаше и на някой, но не се сещаше точно на кого. Поздрави я на английски. Дочка се справяше с езика, но другото не можа да понесе. Криси, това беше Криси! Сърцето и лудо заби, покани детето си вътре и се разтича да търси лекарствата си. Беше опасно за нейното здраве. Такива вълнения лекарите не и препоръчваха. Криси също се изплаши и започна да съжалява, че се появи по този начин пред нея. Тя знаеше, че е жив, но не знаеше къде е. От самия него са крили адреса и. Това беше жестоко, но беше реалност. Целуваха се дълго и плакаха. Криси и разказа набързо цялата истина как е попаднал на добри хора, толкова добри, че му спасили, но и откраднали живота. Баща му го е оставил на тях, след като останал без пари. Така и умрял с бутилката в ръка. Последното име, което извикал за прошка преди да издъхне било нейното. А сега той - нейният син бил много добре. Живее и работи там в далечната страна, обичан и уважаван от чуждите хора. Има си прекрасна съпруга и едно сладко момиченце, което прилича на Дочка. Извади снимките и така се започна. Цели часове говореха, целуваха се и плакаха. Забрави да го нагости. Хубаво беше, че Криси не пушеше и не пиеше като баща си. Вън се беше стъмнило и Криси и предложи да я заведе на вечеря. Нямаше как да му откаже. Там в ресторанта дойдоха и близначките и стана наистина весело. Майката беше на върха на щастието. През лятото Криси и обеща, че ще дойде със семейството си да погостува няколко месеца. Съпругата му настоявала да види Кръстова гора, а сега той имал само няколо дни свободни. Работата му не била лека, отговарял за цяла верига магазини. Дочка също трябваше да работи, да не се отказва. Ето как парите на Криси са помогнали да я открие тук в далечната България.
    За Криси тази страна му стана любима още от слизането от самолета. Обикновените хора го гледаха сърдечно и с усмивка го поздравяваха. Дали пък не виждаха в него само властта, парите? Но едва ли!
    Оставаше час до полета и на Дочка и стана много болно, че не може нищо да предложи на сина си. Подари му само една икона, осветена и наречена за него и семейството му. Той всичко си имаше, тя само го беше родила. Бяха и го отнели - тогава и то по най жесток начин!
    Целунаха се, но не за последно. Тя вярваше, че ще е жива, трябва да е жива поне до лятото, когато Криси ще дойде заедно със семейството си в България. А може и да реши да остане тук. В това не вярваше, но тайничко се надяваше...
    Самолетът излетя! На Дочка и стана пусто и тихо. Близначките я прегърнаха и поведоха към таксито, но на нея и липсваше една брънка, само една от плетката, която цял живот плетеше. Дано я изплете! Все още не е толкова стара, някакви си шестдесет години. Трябва да издържи. Защо не и като учител, въпреки всичко...

 


 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories