bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Дар от бога®

 

Mount Shuksan, Canada

Атанас Шопов

 

     БЕШЕ МАЙСКО УТРО.
     Наоколо, де що поглед стига, царуваше пролетта.
     Гледаш и ненаситно се захласваш по зеленината на полето и балкана.
     Старците, довели козите, с възхита съзерцаваха далечината, отморяваха зрението си от болестите и старостта. Дишаха жадно и се радваха, че са оцелели и тази зима. Балканът беше суров и мразовит. Сега слънцето, проникнало до телата, ги сгряваше и премахваше болките, дълбали ги като свредел през дългите зимни нощи. И друга радост изпитваха старците. Отново заживя козето сборище. Възвърнаха се старите обичаи, а на пазарището, забравено отколе, днес се трупаха хора като на селски събор.
     - Болест да ги тръшне управниците, дето измислиха такива закони! - кълняха жените.
     - Че какво им пречеха козите, Господ да ги убие! Затриха ни стоката, лишиха ни от млекото и пастърмата! - мърмореха старците.
     По едно необмислено постановление за една седмица в селото не остана и един рогат дявол. Козите до една бяха подложени на сеч. Причината била, че “съсипвали младите насаждения и горската екология била в опасност”. Така вървя цели двадесет години. Замря козето сборище, умря и селският пазар, смрази се душата на човека. Сега във времето на промените селото живна. Отново във всяка къща се чу врязък и звън от хлопки и чанове. Селцето, отдалечено от града, трудно се снабдяваше с мляко. А то даваше живот на младо и старо.
     Слушаш как птиците пеят, а долу шуми реката. Отвсякъде се чува трополенето на каруци и бръмченето на коли. Човешки смях и разговори заливат пътища и просеки. Ври полето от хора и добитък. Всички прииждат нагоре към селото. Пазарището гъмжи от народ.
     Слънцето, изплувало от заревото, стремително се издигаше все по-високо над хоризонта. Над селото плисваше слънчев и топъл ден.
     Черни и бели облаци, щури и рогати, всичките брадати, селското стадо кози, доведени от хората, се бяха събрали на сборището, наречен козият пазар. Това беше едно голо и стръмно място под църквата в източния край на селото. Почвата, сбита от четириногите, на слънцето блестеше като люспите на риба. Дупка до дупка, козите си бяха изровили удобни за тях леговища. Иначе камънаците и стръмнината на терена им пречеше да подвият колене и отпуснат телата си за отдих и отмора. Едни лежаха, унесени в дрямка, подвили глави в корема си, други прави, обърнали глави на слънцето, бавно и сладострастно преживяха. Пръчовете,десетина на брой, яки и силни, се движеха между стадото като господари в харем.
     В близост до пазарището течеше тиха рекичка, чиято вода, бистра и студена, се простираше като платно пред козето сборище. Непресъхваща и през най-сушавите месеци, тя беше и водопоят на селската стока по цялото й протежение от извора до равнината на съседното й село. На двата й бряга широко се издигаха огромни орехови дървета, които над самата рекичка и наоколо през целия ден образуваха плътна сянка. Студена,болничава.
     В по-ранните часове и късните вечери това място изглеждаше усойно и дори страховито. С мрачината си всяваше боязън у сърцата на хората. Тук се промъкваше най-бързо и се осветяваше най-късно сутрин от слънцето. От това сборище рогатите тръгваха на паша из горските усои и каменливи пътечки със селския козар Гено Лисичката. Събираха се тук над триста кози, черни, бели и шарени. Всички грациозни, горди.
     Днес беше четвъртък. Този ден, незапомнено от кога, се водеше пазарен.От близки и далечни села идваха хора, които си купуваха кози за мляко и дамазлък, че бяха млечни и породисти, или пък другоселците продаваха своите, че бяха ялови и ставаха за пастърма.
     Специално за деня и приготовленията на кръчмаря Стоил бяха големи. Под едно от ореховите дървета той закачваше ченгелите и увисваше по три-четири одрани кози. На крачка от дъното на ореха, напълнена с дървени въглища димеше желязна скара. Върху нея кръчмарят нареждаше едри порции месо, печеше ги на обяд за пазарджиите. Под други орехови сенки Стоил нареждаше по пет-шест маси, застлани с бели покривки, а коритото на рекичката използваше за изстудяване на бутилките червено и бяло вино. Седнали и прави, търговците се гощаваха надълго и нашироко. После гайдарят засвирваше игрива песен и около масите се извиваше кръшно хоро.
     Този ден беше най-радостният за Гено Лисичката. Друг път и жена му идваше като помощник-козарка, но сега беше лехуса. Гледаше петото по ред дете, изтърсакът на Гено. През другите дни Лисичката ходеше със закърпените си дрехи, но за днес се беше облякъл с нова риза и нов панталон. Защото той изпълняваше най-важната роля. Беше беден, но честен. Селяните му гласуваха доверие, той им продаваше козите или ги заменяше с тези на другоселците, после се отчиташе пред сайбията. Колкото по-скъпо продадеше козата, толкова мюджето беше по-голямо за него. Стопаните не само му даваха остатъка, но и го черпеха богато. Затова Гено правеше твърди пазарлъци.
     - Как се казваш, приятелю? - пита Лисичката един, чиито очи сякаш през рентген разглеждаха всяка коза.
     - Васил! Името ми е Васил Атъпов!
     - Откъде си?
     - Отвъд вашия балкан съм! От Горна чука!
     - Харно! Далечко е, но горе-долу сме земляци! - отвръща му козарят.
     - Коя коза си харесваш?
     - Е, онази, бялата! Дето е легнала до черната без рогата. Тя ми е на сърцето! Продава ли се?
     - Продава се! Черната е дъщеря на бялата! Ланшно яре е! Още не се е козило! Майката е толкова млечна, че млекото й тече само от вимето!
     - Добре, козарю! Колко искаш за нея? - пита го Васил, а погледът му все у козата. А тя бяла като сняг, с извити назад рога, полегнала на една страна, кротко си преживя.
     - Хиляда лева! - отсича Лисичката – Дай си ръката, черпнята от тебе! Онова черното е третата й рожба. Имал си късмет ти да я купиш!
     - Защо?
     - Умря й чорбаджията, стар човек, а на стопанката й трябват пари! Късметът е твой, да се радваш на стоката.
     - Другоселецът Васил, засмял се до уши, да има как да фрънке от радост, бръква в пазвата, брои на Лисичката все едри банкноти.
     - Хаир от парите! - казва му Васил, гледа в очите Лисичката, иска нещо друго да му каже, срамува се, чувства се неудобство. Около тях се въртят още двама, чакат козаря пазарлък да сторват. Решил се, Васил го дръпва настрана.
     - Слушай, имам си по-голям дерт! Затуй купувам козата! Много ми е болно на душата заради жената! Де да ми помогнеш, ще те помня цял живот! Пари имам, радост нямам вкъщи!
     - Аз пари нямам, но радост имам, ако съм те разбрал правилно! Казвай, ако е по силите ми, ще го сторя! - отвръща му Лисичката.
     - Имам заръка от жената! Болна се е разболяла! Бездетни сме! Търсим си малка рожбичка. Ама така, да не се разчуе, знаеш…
     - Че то в село не се е чуло приказка някой да си харизва детенцето! Знам ли! И аз си имам пет, но нито едно не си давам! Коя майка ще си даде детенцето, ако ще и от глад да умира?!
     Тъкмо в това време откъм реката се вдигна врява. Настъпи оживление. Мъж някакъв, понесъл на ръцете си вързоп, около него се тълпяха мъже и жени, идваха към Стоил кръчмаря.
     - Абе от месото ли, от виното ли, нещо ме сряза стомаха. Тичам под моста. Водата шурти, гледам между два камъка вързопа шава, нещо мърда в него! А то бебе! Знае ли някой чие е това детенце? - пита човекът и държи вързопа.
     Мъжете се оглеждат наляво-надясно, жените, вперили поглед наоколо, чакат някой да се обади от навалицата чия е тази рожба. Всички мълчат. Проврял се между хората, Васил застана пред човека с вързопчето. Един лъч, прокраднал се между гъстия шумак на ореха, трепти като звезда, пърха върху вързопчето, откъдето се подават две пухкави като снежец ръчички, сякаш се мъчат да уловят небесния лъч.
     - Захвърлено е! - притиснал до себе си плътно вързопчето, казва човекът.
     - Майката никаквица! Коя ли е тази, дето милост няма към рожбата си? - обажда се баба Къдра, повела за ръка внучето на дъщеря си.
     - Я никаквица,я светица! - чула думите на баба Къдра, опонира я другоселка. - Ако и майката умира от глад, защо и детенцето да загине от глад! Помислила му е доброто, все някой ще го вземе!
     - То в тази демокрация какви ли не чудесии стават! Един се учил, друг го обрали, трети майка си…избоботи един здравеняк. Преди да завърши приказката си, сякаш гърлото му съхнеше, изсипа половината от съдържанието на винената бутилка.
     Омала от щастие и някакво необяснимо предчувствие изпълваха сърцето на Васил. Откога жадуваха да си имат с жена си дете? Само Бог го даряваше с това богатство.
     - Дайте го на мен! Аз си търся детенце! Жената много ще се зарадва! Имам заръка от нея! Кажи бе, Лисичка, нали си търся рожба? - отправи умолителен поглед Васил, страхува се някой да не му отнеме късмета.
     - Хора, да му го дадем, а? Добро ще сторим на детенцето, пък й на жена му! Толкова време се лутат без рожба!
     - Да не е негово, пък сега го е срам да си признае! Може нарочно да го е подхвърлил, а сега го бие съвестта! - обажда се Стоил зад гърба на Лисичката.
     - Не бе, кръчмарю! Защо ми приписваш грехове на душата?
     - Познава ли го някой? Какъв човек е този? Да не стори беля на детенцето? - пита човекът с вързопчето.
     - Да си нямаш беля на главата, занеси го в полицията! Там да му берат дерта! - казва някой от навалицата.
     - Чакайте! Знам го! Васил се казва! От горните села е! Купи си коза! Бездетен е! Да му го дадем! - казва Лисичката на един дъх. - Преди малко искаше едно от мойте дечица! Ама аз не си ги давам…
     - Да го вземе,да го вземе! - обадиха се в хор насъбралите се хора.
     - Добре тогава! Я да го видим, войник ли ще бъде или мома-къщовница! Пък и име да му сторим! - рече човекът и като постави вързопчето на масата, му отви пелените. - Е, браво! Право ще пикае! Найден да го кръстим, а? - засмян до уши, човекът подава вързопчето на Васил: - Вземи и да ти е честито!
     - Тъй да бъде! Найден да се казва! А на сватбата ще те каня, кум да му бъдеш! - сгушил до гърдите си бебето, Васил сияеше от щастие. По лицето му играеше усмивка, изпълнена с благодарност и обич.
     - И да го очуваш, ей!Клетва си дал! И коза си купи! Да го бозаеш с мляко! Як и силен да стане, границата да пази! - казва му щастлив и Лисичката. - Да ти е честито! Върви да зарадваш жената! А черпнята двойна ще бъде!
     Пазарният ден още не беше свършил. Слънцето прежуляше. Но по пътечката, по която пое Васил, беше прохладно. Отгоре му се преплитаха гъсти букови клони, които образуваха шарена сянка. След Васил, притиснал до себе си вързопчето, подтичваше и бялата коза, която от време на време спираше и като обръщаше глава назад, жално, жално проплакваше.
     Невидимо след тях тихо, на пръсти се промъкваше щастието.
     Неизвестността, последвала човека с детето, нашепваше недоловимо за ухото му, че радостта и мъката ще я последват неминуемо. Но той, обладан и понесен на крилете на щастието, беше оглушал.
    

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories