bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Малко вързопче, омотано с ластик®

 

 

Анна Койчева

   

 

   Затвориха Гина. Съдията отсече, че понеже няма работа и тъй като мъжът й по цял ден е по строежите, Гина, или както тук й викаха "по английски", Джина пак ще тръгне да краде.
    Една вратичка вляво от съдебната скамейка се отвори и там застина мъж в бяла риза и с дълга верига ключове в едната ръка. На другата ръка лъснаха окови. Мъжът я прикани да отиде някъде натам, навътре, наляво, там в дъното на коридора и с него. Гина не разбра къде точно отиваше и се наведе да вземе чантата. Станчо, мъжът й - и той не разбра завалията какво става. Седеше в края на съдебната зала и даже не можа да срещне с поглед жена си. Като излязохме в коридора, адвокатката му каза. Той застина и онемя. Адвокатката ухаеше на хубав парфюм, косата й - разпиляна, червена и несресана падаше върху половината лице, устата й говореха, намазани с червило, а косата закриваше очите й за по-голямо удобство.
    В арестантското помещение бързаха да попълнят документите, а Гина плачеше и бършеше очи с употребявана салфетка. Тъмничарката беше любезна и съчувствена, но каза на Гина, че трябва да конфискува вещите , а с нея и чантата й. Първо от нея извади портмонето, после гребена, а след него - тефтерчето, химикалката и личната карта. Дойде ред на вързопчето. Гина не го пускаше, но тъмничарката й каза, че в затвора няма за какво да са й нужни пари. Беше много малко вързопче от носна кърпичка, омотано с ластик. Тъмничарката го развърза с голяма мъка.
    От него се подаде стара, сгъната на четири, оръфана по краищата снимка от вестник на къща с люляк и чешма отпред.
    - Хубава къща - каза тъмничарката - Твоята ли е?
    Тъмничарката повъртя, поогледа снимката, после я сгъна пак, сложи я в кърпичката, подаде я на Гина и ни разказа следната история:
    Преди време живели с мъжа й някъде на север. Купили къща и посадили дръвчета. Едно от тях било люляк. В селото люляците носели суеверие, но тя тогава не знаела още за това. Минала пролет, минали две, люлякът все не разцъфвал. Една сутрин се събудили и видяли, че люлякът го няма. Така и не проумяли как така люлякът изчезнал. И защо? Гина не разбираше какво разказваше тъмничарката, но я слушаше и сякаш спря да плаче. Отнякъде се появи човекът с бялата риза, с тежката връзка ключове и с белезниците на едната ръка. Затворническата кола пристигна.
    Отведоха осъдената. Тъмничарката захвана да попълва следващия формуляр. Наближаваше краят на следобеда.
    Минала е една година от тогава. Гина сигурно отдавна е на свобода.
    Пак е Великден. Гледам през прозореца на градинската врата. Люлякът е напъпил. Сигурно тази пролет ще цъфне.

 

    http://uk-pisma-bg.blogspot.com/

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories