bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Палтото®

 

 

Анна Койчева

 

    На Мама

    ОT палтото на мама ушиха две палта. Останал беше плат даже за шапки и шалчета. Бяхме малки, та платът артиса. За нас имаше, а мама остана без палто. Това бяха първите ни палта, които двете със сестра ми получихме навръх 4-ия си рожден ден. Помня ги, макар да са минали 40 и кусур години оттогава.
    Двете със сестра ми бяхме дошли на света по едно и също време, а мама нямаше пари за глезотии. Тогава тя работеше лекарка в София и заплатата й стигаше колкото за наема, за храна и за пътните, когато идваше да ни види - веднъж на 2-3 месеца. Ние живеехме при родителите й в Пловдив в една кооперация на "Жилфонд" досами църквата Св. Петка. Къщата беше стара, влажна и олющена, стените пропукани, а черчеветата изкривени. В огромното антре слагаха елхата- за разкош на гостите, които влизат, за радост на децата като нас.
    Коледните играчки бяха едни и същи всяка година, но не в играчките беше празникът, а в тяхното подреждане. Маминка отваряше килера, качваше се на столче и сваляше от полиците прашните кутии. На нас не ни се разрешаваше да ги пипаме, защото, за разлика от днешните играчки, ония бяха фини, направени от много тънко стъкло и струваха скъпо. Зимните дни бяха мразовити, но сухи и ясни и киша не помня да е имало, както сега. Станехме ли от сън, първата ни работа беше да се скрием под елхата и да подслушваме какво си говорят възрастните. В стаята до коридора ставаха винаги интересни случки. Там живееше Таня - друга наемателка на "Жилфонд", която понякога приютяваше при себе си едного-другиго. От това възрастните в кооперацията оставаха крайно възмутени, а ние със сестра ми - близначка и съратничка в щуротиите - безкрайно доволни, че него ден ще има да си играем без да ни придирят. Разтваряхме сандъка, пълен със "съкровища", изваждахме стария пумпал, двете мечета, дузината кубчета и единствената, ушита от маминка, кукла. Това ни бяха играчките.
    Много ядове беряхме с дядо, който в усилието си да ни бъде равен в игрите, отскубваше я ухо, я око на някое от двете клети мечета. Що плач изревавахме докато маминка не се притечеше на помощ. Тя в миг нахокваше злосторника, а вечер тайно зашиваше отскубнатите уши и ние пак бяхме радостни на сутринта. Ала имахме и други, далеч по-занимателни игри - гайдата на дядо, неговият магнетофон с магнетофонни ленти, от които излизаха ту човешки гласове, ту плач на котета, ту рев на прасе. Като играехме на двора, другите деца все ни се хвалеха с глупави играчки, ама ние кажехме ли им, че си имаме гайда и те си глъгваха граматиките. Дядо имаше и китара, и кавал, и едно огромно радио, дето заемаше централно място в кухнята...
    Ала най-интересен от всички беше умивалникът. Огромен и дълбок досущ като корито, с кранове, от които водата цвърчеше в разни посоки, той приличаше повече на градински фонтан, нежели на кухненска мебел. "Фонтанът" оправдаваше името си, донесеше ли дядо риба за Никулден. Шаранът, пресно уловен, мяташе перки, а пуснеше ли маминка водата, направо оживяваше и ние примирахме от любопитство и възторг. Детска му работа...
    Една сутрин, беше още тъмно, рано и студено, на пътната врата се позвъни. В първия миг възрастните решиха, че това ще да е някой от вечните обожатели на Таня... Ала позвъняването се повтори и потрети и тогава дядо отиде да отвори. Ние, още по пижами, занадничахме да видим какво става. На вратата стояха и чакаха чичко и лелка - строги, и двамата с очила. Казаха, че са инспектори от "Жилфонд" и че трябвало да влязат да огледат къщата. Още няколко пъти след тях разни инспектори идваха и си отиваха. Гледаха къщата, вземаха мерки, оставяха разни квитанции и бележки и си отиваха. Къщата от това не ставаше нито по-здрава, нито по-топла. Казваха, че е за събаряне.
    Така наближиха Коледните празници, а с това и решението на възрастните да ни се ушият палта. Нямаше откъде плат, но нали за туй беше маминото палто.
    Палтото й лежеше на масата като кожа на убито животно. Голямо, топло и меко на малки черни квадрати. Ами сега, като разрежат нейното палто, с какво мама ще ходи в студа, в далечния, чужд град с враждебни улици и болница, тежкият мирис на която се бе втъкал като нишка в плата.
    Докато ръкоделстваха, маминка и двете й сестри приказваха за ниските докторски заплати и за нощните дежурствата - все работи, които ние със сестра ми не разбирахме, а дядо слушаше радио. По него се говореше за империалисти, марионетки, Виетнам и Камбоджа - пак думи, дето не ни бяха познати. Маминка черпеше гостенките със сладко от череши, което изсипваше в малки стъклени чинийки, а ние следяхме къде ще сложи бурканчето.
    След две седмица щеше да е Коледа. И като на изпроводяк още една инспекторка от "Жилфонд" дойде. Тя не се застоя дълго - повъртя се, огледа черчеветата на прозорците и замина, оставяйки препоръки и една тенекия, пълна с маджун.
    След два дни шев и проби палтата бяха готови, семейният съвет - разпуснат, а сладкото - изядено.
    Облякоха ни.
    Моята шапка беше тясна, а на сестра ми - крива и едното й ухо оставаше навън. Някой беше сбъркал в кройките и сега хастар и плат отиваха зян, тюхкаше се маминка като се приготвяше да излиза на пазар, за да ни търси купешки шапки. А ние, оставени на рахат, то се знае - бяхме същински Макс и Мориц. Напипахме маджуна и само за минути той бе разплескан по стени, бюфети... и разбира се, по главите ни. Истинска веселба.
    Вечерта лудорията беше осъдена, а ние заведени в ъгъла и наказани да стоим без да гъкнем. От това обаче маджунът не стана по-милостив, а продължи да лепне по главите ни. Легнахме криво-ляво, а на сутринта омацани и посрамени от миризливото мазило, щем не щем тръгнахме към кварталния фризьорски салон.
    Наложи се да чакаме дълга опашка от лелки с ролки по главите, дето тъкмо на Коледа бяха решили да са с тупирани и боядисани прически.
    Не ги дочакахме.
    Кармен, хубавата бръснарка от "мъжкото" прояви разбиране и понеже нямаше какво да прави, покатери ни на специалните за целта столчета и се захвана на работа. Кичурите, а с тях и упоритият маджун падаха по палтенцата, а ние подсмърчахме и гледахме света накриво.
    Кармен имаше голямо деколте, бяла кожа и оранжев маникюр, а на ушите - тежки златни обеци - досущ като оперната певица от магнетофонната лента, дето дядо пускаше рано всяка сутрин. Жените я гледаха с презрение, мъжете й оставяха тежки бакшиши, а възрастните я наричаха "изгори-черга". Черга нямаше в бръснарницата. На стената висеше единствено палтото й, направено от кожа на животно с дълъг косъм. То стоеше като ням свидетел и попиваше миризмата на мъжки одеколони и завистта на женски погледи.
    Така посрещнахме ние със сестра ми Коледата на 1965 - с ошушкани и окръцкани коси.
    Много, много години по-късно в един магазин за дрехи втора употреба видях да виси на закачалка палто от плат, досущ като онова някогашно мамино палто.
    Влязох, погледнах го отблизо - беше като нейното - същата материя, същия десен. Завъртях се и аха да попитам колко струва, лъхна ме миризмата на болница. Не беше палтото. Помирисах го. То миришеше на чужд парфюм и на друга жена. Но на единия ревер, стори ми се, имаше засъхнал маджун.

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories