bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Отчето & Поща от Гринуич®

 

 

Анна Койчева

 

   

   Отчето   

 

   Оня ден отиваме с Майк на една писта, където той работи чат пат като инструктор на спортни коли. Пистата е в отдалечените поля и нивя на Уелс, та, по едно време не щеш ли, подир обедната почивка се задава втората тумба клиенти, дето друга работа си нямат, ами да харчат по 100-200 лири за 15 минути удоволствие да яхнат някоя скоростна кола... Удоволствието се заплаща.
   Та гледам измежду тях и едно отче се изтупанчи, ама не му стига наглостта, ами си седи с попските одежди...??!! Брех, викам си, да не би да иска да каже, че очаква работа да му се отвори, та е дошъл предвидливо облечен, а сигур и Библията и опелата си беше нарамил... Брей! Инструкторите се оцъклиха и никой не рачи да го вземе в неговата кола. Предната нощ имах много лош сън, дори на сън ме побиха тръпки от една гледка. Станах, събудих се, ама очаквах нещо, то не може сънят току така да се размине. И то не закъсня.
   Тръгвам аз на крачна обиколка из околните поля, защото докато Майк е на пистата и работният му ден изтече, има доста време да мине. Та и този път - тръгнах аз, екипирана и весела, но този път пеш, а обикновено други години като идваме в Уелс, ползвам сгъваемото си колело. Този път то остана в багажника, но и по-добре, че заваля, а то не е много устойчиво на хлъзгав терен. Та вървя си аз бодро из полята около пистата и знам, че наблизо има частно летище, а там - кафененце. Упътих се натам, колко да има да няма 2-3 километра, нищо работа, нито е изморително, само дето вали, та си облякох якето. Съдбоносна грешка!
   Като приближавам към летището, минавам през няколко ферми. Гледам из тях пасат добичета, ту овце, ту говедца. Но не щеш ли на една от поляните се бяха разположили към 40-50 бика или бичета. Пасяха си те, но щом като ме видяха и като под команда най-близко пасящите до оградата почнаха да приближават на галоп. А оградата - скована от дървени колчета и бодлива тел, ама колко му е тия му пусти 40-50 бичета да я съборят. Вървя си аз по пътя и ускорявам ход уж да се отдалеча бързо. Пред мене е пътят, до мен вдясно друга телена ограда и друга поляна. Реших ако стане беля, да я прескоча и да се спасявам в другата поляна. Но тогава ми хрумна да почна да им говоря. И като им заговорих на английски, така, както си говоря на котката - няма нищо миличко, всичко е наред, миличко, айде сега да си идеш обратно, и те като че ли взеха да кандисват и да спират да търчат към мен. Ни жива ни умряла се озовах пред кафенето на летището и гледам някакъв дядка в галоши и кофа с вода си мие джипа. Абе викам му - господине, на тия бикове не им ли е малко хлабава оградката, а той: "Няма нищо, няма да посмеят, те са като котки..." Леле! Постоях си в кафенето, съблякох якето и чак тогава си спомних за един филм, който бяха излъчили по телевизията тук преди 4-5 години за една американка, страдаща от аутизъм, но изключително надарена като учен. Та тая същата луда беше написала книга за психологията на кравите и биковете, даже я даваха как отива на полето с тях, говори им, ляга си на тревата и те идват до нея, душат я, милват я...
   Та тя беше стигнала до заключението, че биковете се дразнят не толкова от червения цвят, колкото от шума на коприната, която размахват тореадорите пред тях. А шумът на моето яке явно приличаше на тоя шум. Освен това беше рано сутринта - преди 8, аз бях единствената на полето, при това непозната, при това движиеща се пешком...
   По едно време дойде фермерът, после - и жена му. Да, ама те не смеят да излязат от колите си, те не ходят пеш въобще.... На връщане се прибрах, без да ми пука, но макар, че пак валеше, дори и през ум не ми мина да си обличам якето... Вървях си през дъжда. Хем ме валеше мен, хем и биковете ги валеше, но те си кротуваха зад оградата.А някои разправят - силна съм била? Нито съм силна, нито съм смела, просто се овладях, а и Господ ми помогна, да знаеш! Та думата ми беше за отчето, явно не случайно е било присъствието му там. Като си тръгвахме него ден с Майк от Уелс и той ми каза: "Ама туй отче спечелило на томбола билет за спортна кола и решило да дойде да се пробва на пистата, вместо да даде билета си на някой от паството си"... Ами да, хубаво щеше да бъде, ама то отчето явно беше стиснато, или пък суетно, или пък му беше скучно да си седи в черквата в неделя след службата... По едно време някой му подшушна, или пък то само се присети, та свали попската одежда. Под нея си седеше още с пижаменото горнище. Но това не е нещо необичайно, каза Майк. Нормално и даже печелиш уважението на паството ... Такива ми ти работи

 

   Поща от Гринуич

 

   Човешкият опит показва, че между охолство и фантазия няма допирни точки. В този ред на мисли един английски професор наскоро зададе въпроса: "Дали нищетата има вина за ниските показатели на продуктивността, или изобилието трябва да носи отговорност за това ?..." И си отговори сам: "Нито едното, нито другото. 40-50% от продуктивността на човека се предава по наследство."
   А останалото?
   От 2004 - годината, в която на европейската софра седнаха още дузина новопоканени джуджета и Брюксел от Снежанка се превърна в тяхна мащеха, не друг, а Англия и Северна Ирландия жертваха работните си пазари и ги пооткрехнаха за няколко от тях. От тогава насетне едва ли има англичанин, който да не си е посипал главата с пепел, а ако не с пепел, то с каквото има под ръка - само и само да спре потокът на имигрантите, а източноевропейците да си идат обратно по родните места. Защо? За първи път в историята на Албиона, англичаните се сблъскаха с феномена "полски работник", а покрай това и с - ценностната система на източноевропейците и с техните икономически мотиви. Банките се впуснаха в надпревара и ласкателства как по-бързо да приберат парите на полските "чудотворци" и мигом наеха преводачи от полски на пълен работен ден, а английско-полските речници се превърнаха в най-търсеното четиво в книжарниците. Из градове и селца в Кралството започнаха да щъкат полски тирове, натоварени до уши с полски колбаси, полски хляб и полски подправки. Не след дълго вестникопродавците, а след тях и бакалниците започнаха да отстъпват под наем рафтове си за полските сладости, докато един ден търговците на същите тия полски деликатеси не изкупиха самите вестникопродавници барабар с бакалниците. Няма да е пресилено ако кажа, че днес едва ли има град в централна, източна, западна или южна Англия, който да не разполага поне с един полски магазин, или закусвалня.
    ....

    След 2007, когато България и Румъния понечиха да бръкнат с черпака в супника, но ги плеснаха през ръцете, тукашните все по-често започнаха да си задават въпроса: "Кои са тия намръщени, ниски и мургави мъже и жени, които приличат досущ на индийци, ама не са като тях и вместо в аптеки и адвокатски кантори, мият старчески домове, метат метрото, или опъват по строежите?" Как кои? Румънци и българи.
За "тях, мургавите", както и за поляците, англичаните имат и още едно нарицателно: "китаецът на източния блок".
    ...

   "България е това, което Англия беше преди 50-60 години" - казва с умиление съседът Боб, който от 4 години насам посещава редовно родината ми и даже си е купил къща край Търново. "Чудно! В нашия град, ох, все не мога да му запомня името, та там има един магазин и в него продават всичко, а по улицата ще видиш магарета, каруци, хората си гледат кокошки, прасенца и крави в дворовете, садят зеленчуци в градините, черпят ни домати... Това вече го няма в Англия, тук всичко идва по интернет и от Китай.
   И все пак, след 50 години за България сигурно ще се пише, ако не друго, то това : "Едно време на българската трапеза присъствали традиционни ястия като: боб яхния, шкембе чорба, баница с тиква, тутманик, но те бързо били изместени от дюнери, бургери, пица, китайски рулца и др...."
   А как е било около Гринуич?
   През 16-ти век традиционното английско ястие е пирогът с месо от гарга, а ако нямало гарги, замесвали каймата от врани, гълъби, врабчета и каквото падне. По-късно историята сочи, че по време на Кралица Виктория, гореспоменатият пирог е изместен от лебед, при това цял, и то печен в тава. В апогея на Индустриалната революция, лебедът бил изместен от Mandarin duck, т.е от китайската патица.

 

http://uk-pisma-bg.blogspot.com/

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories