bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    По следите на пушената сьомга®
/От Абърдийн през Шетланд, Белфаст и обратно/

 

 

Belfast-City HallАнна Койчева

   

 

 

   ...Вечерно време възрастните хора слушаха музика, играеха бинго, пиеха уиски и забравяха болестите, самотата и лекарствата си. Една от вечеринките беше в разгара си, когато съзрях Гена, Женя и Вася да седят във фоайето по чехли и каскети и да сърбат чай от боровинки. Чаят оставяше едри червени петна по покривките, но това на тях не им правеше впечатление.
   - Лека нощ, каза Гена, - време е за почивка.
   - Лека нощ , - добавиха в един глас Женя и Вася.
   После нахлупиха каскети и тихомълком се измъкнаха по чехли - на разведка из околните заведения.
   Работната седмица започна рано - в шест и половина сутринта на следващия ден. Стюард, един от местните ветеринари се погрижи за нашето придвижване и само след четвърт час се озовахме в най-голямата местна фабрика за пушена сьомга.
   Руснаците бяха махмурлии, а като прибавим и факта, че на закуска както сами твърдяха, им били сервирали само шунка, сирене и хляб, който... бил мухлясъл..., настроението никак не бе благоприятно за преговори.
   Миришеше на пушена сьомга, ябълка, бук, бреза - това са ароматите, на които ухаеха пещите.
   И в тази фабрика, както на много места досега, рускоговорящ персонал подготвя документите на рибата преди тя да потегли към необятния руски пазар.
   Инес е една от тях - отегчена латвийка, която превежда, но си търси друга работа.
   Тръгваме към летището. След броени минути политаме над Инвернес и Лохнес на път към Белфаст.

   Черната овца и нейната детелинка - Северна Ирландия


   В Северна Ирландия всеки банкомат пуска различни банкноти, тук - с лицето на важна историческа личност, там - с детелина, на друго място с кораб ... Ала всички те задължително са зелени - националният цвят на Северна Ирландия.
   Преди да полетим, на летището възрастна ирландка бодро крета към стълбичката на самолета.
   На ученически английски Гена й предлага помощта си, което в превод ще рече нещо от рода на: "Я моля те, ми дай ръката си".
   Тя го гледа в страх и недоумение и а-ха да повика полицая на помощ.
   В кралство Великобритания никой на никого не помага, никой на никого не подава ръце, нито крака, а всеки досег до тялото на друг човек се смята за посегателство над личността. За престарели и инвалиди по летища, болници и обществени места си има създадени специални служби. Хора в светлоотразителни жилетки с надпис върху тях "disable team" подкрепят възрастните и карат инвалидните колички на пострадалите. Държавата им плаща за всичко, та затова на бакшиша те гледат като на обида.
   За Ирландия потегляме само аз и руснаците.
   Нито Ръсел, нито Дейвид се решават да навестят "черната овца на света", както шеговито наричат Северна Ирландия заради доскорошната война между католици и протестанти. И така оставам сама с делегацията като предводач и като куче-пазач.
   От летище "Джордж Бест", по името на най-добрия някога футболист на планетата, по-късно алкохолизиран и злополучно поминал се преди 2 години играч, преминаваме през пристанището и продължаваме към центъра на Ирландската столица. Показват ни доковете, където е бил построен корабът "Титаник". Показват ни и кръчма от 15-ти век, която фигурира в Регистъра на паметниците на културата и по думите на шофьора непременно трябва да се посети и изпробва "отвътре". Отбелязвам си това в тефтерчето и продължаваме напред.
   Белфаст е бял град. Сградите, повечето от които построени във Викториански стил, са от бял гранит. Това са: Градският съвет, Банката на Ълстър, Северната банка и Кралското министерство на правосъдието, където в момента се помещава Супремният съд на Северна Ирландия. Сградата на Гранд Опера, завършена през 1895 г., се отличава от останалите по ориенталските си мотиви и е била почти разрушена по време на стълкновенията. В момента я реставрират.
   Войната се усеща и за нея непрекъснато напомнят уж дребни на пръв поглед неща. На път към хотела пресичаме "протестантския квартал". Стените на оградите и вратите на домовете са изпъстрени с чудновати графити, емблеми и надписи. Повечето от тях датират отпреди 20 години, но никой не смее да ги трие.
   Навръх десетата годишнина от Мирното споразумение на Разпети Петък за слагане край на размириците /сиреч гражданската война между католици и протестанти/, сградата на Щормонт (Stormont), както наричат Северно-ирландския Парламент, е потанала в тишина и зеленина.
   Както в останалите части на Кралството, така и в Ирландия при постъпване на работа, се провежда събеседване с представители на работодателя. Освен равен брой жени и мъже обаче, в Ирландия тази комисия трябва да включва и равнопоставено участие на католици и протестанти.
   Белфаст е бял град - и в буквалния, и в преносния смисъл.
   Тук етнически малцинства /африканци и азиатци/ не се срещат. Не се виждат и затлъстели граждани, които са в изобилие в останалата част на Кралството. По улиците се носят дългоноги девойки с ослепителна хубост. Някои от тях са подпийнали, макар да е само четири следобед. Грее чудно зимно слънце, а по въздуха кряскат гларуси. Неочаквано се озоваваме пред Кралския университет и Библиотеката - шедьоври на Викторианската архитектура. Следва настаняването ни в хотела, който аз светкавично напускам и се втурвам да бродя из Белфаст.
   Първата ми спирка е кръчмата от 15-ти век. Не само защото съм жадна и гладна /за нови гледки/, но и кръчмата е на 50 метра от гостилницата ни. Тихо, кротко и уютно е вътре. Двамата съдържатели четат вестници, двойка влюбени щрака с фотоапаратче.
   Тайнствени вратички се отварят и затварят и в тях потъват мистериозни клиенти. Сервитьори разнасят чашки на подноси. В миналото на жените в Кралството не е било разрешено да влизат в кръчма. В Ирландия /черната овца на света!/ както винаги се правели изключения. От тогава датира стилът, в който започват да се строят типичните ирландски пъбове - с малки стаички, отделени с вратички като изповедни... и като олтари... от останалия свят. В Ирландия кръчмата и църквата са били и още са най-високо почитаните обществени заведения. Та тъкмо в такава кръчма седя сега и аз, настанена удобно в собствен "олтар", отпивайки от "тайнствена" чашка. Разглеждам стените на заведението, които са обсипани с дърворезба и стенописи, мозайката е подредена в чудно хубави средновековни орнаменти, прозорците - със стъклописи. Прилича на катедрала, нежели на кръчма! Напитката, която ми поднасят на табличка е ирландско кафе, но то няма нищо общо с модифицираната смес, дето я сервират из софийските ирландски пъбове. Тайната на хубавото ирландко кафе, по думите на сервитьора, се заключава не само в уискито /разбира се, то трябва да е ирландско/, но така също - и в сметаната, която следва да е от овца, не от крава! При това овцата трябва да е ирландска, но дали да е тъмно кафява или черна, сервитьорът не знаеше.
    Продължавам обиколката из центъра на Белфаст, когато неусетно пада вечерта.
    Един античен автобус е спрял на градското тържище и докато извадя фотоапарата, той се изгубва зад светофара. Автобусът е стар, очукан червено-бял - досущ като тези от моето детство. Тръгвам из пресечките на Белфаст с надеждата да го зърна отново. Автобусът ту се показва, ту се изплъзва от погледа ми... Накрая на вечерта, когато се прибирам в хотела, го виждам - спрял досами входа! Късмет и то какъв!
   Националният символ на Ирландия е трицветната детелинка. Защо - ще разбера на следващия ден, когато посещаваме могилата на патрона на Ирландия - Св. Патрик. Трицветна детелинка и черна овца - това е символът на този разкъсван от противоречия остров, бивша колония на Кралицата, от която понастоящем само отрязъкът ("ulster") Северна Ирландия е Британска територия. Каквото и да се говори и пише по вестниците Република Ирландия и Северна Ирландия са едно, хората се обичат и си ходят на гости ежедневно, нестряскани от валутни или религиозни различия. Докато пътуваме из провинциите на Северна Ирландия непрекъснато срещаме камиони и леки коли с регистрация от Южна Ирландия. Двата основни ежедневника в Ирландия са пак единни по въпроса и съобщават новини и от Южна, и от Северна Ирландия. Това е. Ирландците имат един патрон и един символ. Не се делят.
    Сувенирните магазинчета наоколо са отрупани с изображения на черни овчици, захапали детелинка. Но всяка крушка си има опашка и на следващата утрин ще разбера, защо така високо тачат овцата тук, и наистина ли е черна- черната овца Ирландия?
    Тръгваме на юг.
    Черна овца не виждаме, по-скоро - тъмнокафява. Тъмнокафяви на цвят овце пасат навред из полянките, които прекосяваме набързо на път за провинция Даунпатрик. От тази овца в Ирландия, добиват мляко и правят сирене. За разлика от Ирландия никъде в останалите части на Кралството не доят овце и не познават овчето мляко, нито сиренето.
    Но наша цел са не сиренето и овцете, а рибата и по-точно - херингата.
    По пътя към фабриката за херинги Женя и Гена непрекъснато отварят прозорците на колата, надничат и щракат с апаратите. За тях всяка съборетина е замък, всяка кула - катедрала. Вася гледа отстрани - батерията му отдавна е свършила.
    Фабриката за херинги е стара, очукана и вмирисана, но е единственото място от всички обекти посетени досега, където руснаците са доволни да забележат така въжделенния в останалите заводи печат, който стои върху дървените палети за складиране на рибата. С това откритие приключва и инспекцията им, още повече, че отново са поканени на безплатен обяд. В кръчмата, в Даунпатрик прекарваме цели 5/!/ часа.
    Като начало Вася и Гена поръчват гинес, Женя както обичайно - възможно най-скъпото червено вино в заведението. Като им поднася огромните чаши с тъмна течност и дебел каймак, Иън, съдържателят на кръчмата им обръща внимание на нещо, но и двамата са така захласнати в съдъжанието на чашите, че не обръщат внимание. Чак когато поднасят питието към устните се, виждат чудото - пяната и в двете чаши се е "сдобила" с трилистна детелинка. И нали са си суеверни, мигом повярват, че тя формата на детелинката е случайна и непременно ще им донесе късмет!... В дейсвителност Иън ползва шаблон и рисува детелинки на всеки новодошъл клиент и лапни-шаран.
    За предястие всички вкупом поръчват рапани в марина от бяло вино и зехтин. Иън поднася трофей за руската делегация - памучна фланелка с емблемата на кръчмата му. Излишно е да питате кой грабва фланелата. "Незамужная женщина" Женя я оставя насред масата досами чинията с мариновани рапани, след което започва да я мери пред очите на всички, размахвайки ръце под носа на сервитьорките, които носят подноси с основното ястие. За Вася това е ирландски овчарски пай, а за Гена - наденица от гъше месо и салата от червени репички. Женя, както обичайно, яде недопечен бифтек. Тук е мястото да отбележим, че по време на цялото това пътешествие из риболовните зони на Великобритания, "незамужная женщина" Женя показа завидна руска натура. Тя никога не придържаше вратите след себе си по коридорите, когато преминавахме от едно помещение в друго, никога не гледаше събеседниците в очите, никога не се извиняваше, когато прекъсваше разговора им, никога не благодареше на сервитьорките, които пърхаха около нея и никога не се поколебаваше да вземе най-голямото парче шунка, най-скъпото предястие, най-сочното парче от пая и най-голямата порция сладолед. За разлика от нея Вася и Гена не се задълбочаваха много-много над пудинги и десерти, но здравата наблягаха над гинес и уиски, когато разбира се това им се предлагаше "безплатно".
   След като приключиха с основното ястие, руснаците поръчаха уиски, а след него - ирландско кафе. "Незамужная женщина" Женя прибави към това и порция сладолед.
   На изпроводяк получихме прегръдки и целувки от съдържателя на кръчмата, както и от домакините- директорите на фабриката.
   Сдрачаваше се, когато тръгнахме обратно към Белфаст. Недалеч от Даунпатрик се намира и черквата, в чийто двор е погребан националният патрон на Ирландия Св. Патрик. Спряхме и прочетохме написаното върху паметната плоча. Научаваме, че Патрик не е бил ирландец. Той живеел като слуга в Англия, но една нощ избягал във Франция с един кораб. Там получил видение и чул глас, който му заръчвал да се върне при народа си и да го поведе към спасение. Върнал се в Ирландия и започнал да проповядва мир и добрина между хората. Един ден както проповядвал се навел, откъснал една трицветна детелинка до краката си.
    И казал, че така както е трицветна тази детелина, така е и Троицата - Отец, Син и Свети Дух на небето. Оттогава трицветната детелинка станала символ на Ирландия, така като магарешкия трън - за Шотландия и празът лук - за Уелс.
    На връщане от църквата руснаците продължиха да снимат. Макар и тъмно те виждаха във всяка керемида - крепост, а във всяка кула - замък.
    А аз си спомних една стара Ирландска молитва. Ще ви я прочета:
    В свободен превод тя ще рече следното:

    Време
    Отдели време за работа-
    Това е цената на успеха
    Намери време за размисъл-
    Това е източникът на силата
    Намери време за игра -
    Това е тайната на вечната младост
    Отдели време за четене -
    Това е основата на мъдростта
    Намери време за приятели -
    Това е пътят към щастието
    Отдели време да обичаш и да бъдеш обичан -
    Това е привилегия за боговете
    Намери време да се огледаш наоколо -
    Денят е толкова кратък, за да бъдеш себичен
    Отдели време за смях -
    Това е музиката на душата.


   Единбург - магазин за усмивки

   Единбург ни посреща с огромна кръгла маса и 13 мъже, насядали около нея. Попадаме в една от канцелариите на Шотландския парламент, а заседаващите са наши стари познати - фабрикантите от Петерхед, Абърдийн и Инвернес. Всички със затаено внимание очакват да чуят мнението на руснаците.
   След три часа препирня, темата на която ще спестя по понятни причини, Шотландският парламент ни поръчва такси, предплаща го и ние: Крокодилът Гена, Вълкът, Чибурашка и моя милост потегляме към потайностите на Единбург.
   Мъже в шотландски поли, чорапи и жартиери кръстосват крепостния град, а от всяка механа, магазинче или кафене се носи музика на гайди и мирис на шишчета.
   В едно такова магазинче ме примамва песента "Зелените ръкави" /"Green sleeves "/ и аз влизам. Няма сувенир, който да не е изложен тук - от саби, кинжали и ризници, през шотландски поли и кобури, та до кухненски покривки и напръстници - всичките до един със Шотландския герб - магарешки бодил. В магазинчето работят една японка, една бангладешка и двама бели мъже. Всички са усмихнати и невероятно услужливи. Изведнъж в тълпата се шмугва шушляковото яке на "незамужная женщина" Женя. Не, не греша, моите руски герои също са тук. Женя се устремява към витрината с кинжалите. Натам се запътва и Гена. Момата иска да купи кинжал, а батко й - сабя. И двамата са готови да се бръкнат с по 400-500 лири в брой, но в последния момент се отказват. Причината? И двете оръжия били много тъпи. Японката грижливо им обяснява, че кинжалите са само за украшение и, че законите на Шотландия забраняват носенето на остри предмети на обществени места. Всуе.
    Вечерта неусетно ни настига, а с нея - и умората от изминалите 14 часа... А защо не - и от изминалите 14 дни. Последният ден, казват, е най-късият. Не е лъжа.
    Мъж с шотландска пола припка надолу по улицата. Не ме покани да го снимам, но аз чаках ли подкана?
    Това не беше последната изненада.
    В ресторанта на хотела сервираха храна за космонавти - всичко беше смляно, пасирано и поднесено под формата на кюфте с пюре или пюре с кюфте.
    Управителката на салона - порториканка с нечиста коса, командваше дузина бели стажантки в пубертетна възраст. Готвач не се забелязваше, но аларми от микровълнови фурни се чуваха от всички посоки.
    На следващия ден на закуска "незамужная" женщина Женя отиде да си допълни чинията с още шунка и безгрижно си остави чантата на стола.
    Добре, че закуската беше под командата на същата порториканката.
    Завръщането.
    Приземяваме се на летище Хитроу, намирам гардероб за багажа на руснаците, сбогуваме се на две на три и ги оставям да се оправят както знаят: да обикалят ситито преди полета на самолета, да пазаруват кинжали, ризници и ножници, да си забравят чантите, да ги намират, да ядат хегес, да пият гинес и да си спомнят за... За какво по-напред?... Въдейки рапани, скариди и сьомга нейде из водите на Мурманск, че за друго стават ли?

    Послеслов

    Мина месеца, минаха два - от руснаците ни вест, ни кост.
    В началото на лятото английското правителство получи доклада от тяхната обиколка по островите и Северно море. Докладът не беше в полза на англичаните, но не доклада е предмет на моя разказ, а те - Женя, Вася и Гена. Те потънаха в дън земя. А с тях- и нещо от мен. Защо, питах се - защо не пишат? Яд ли ги е за нещо, или пазят тайна?
    Едно време за руснаците Англия беше империализъм и диверсия, та досега ли?... Какво общо имах аз с това?
    Един ден докато чаках влака в една от станциите на Източен Лондон, до ушите ми долетя позната музика. Нечий телефон звънеше по същия начин, по който и телефонът на Женя с песента "Летят жерави". Огледах се наоколо, но Женя не съзрях. Затананиках си песента и през цялото време докато трая моето пътуване, тя беше с мен и със спомените... Спомнях си за какво ли не: за моята първа Русия, по-точно за "моя Съветски съюз" такъв, какъвто го бях видяла за първи път преди 23 години и, такъв, какъвто го усещах сега тук, в Англия на четири и кусур хиляди мили разстояние покрай тези трима руснаци и тяхната експедиция. Спомнях си за моето първо пътуване в Москва и после - в Ленинград, за Вадим и луксозната дача на леля му в Подмосковието, за Арлекино и Алла Пугачова, за песните на Висоцки, за Белоруската Гара и за фигурното пързаляне, за "Тeмная ночь" и "Седемнайсет мига от пролетта", за площада с книги и картини в центъра на Москва, за Дима и протритата му от пране фланелка, за опашките пред "Берeзка", за огромната сграда на университета "Ломоносов", за манастирите край Москва, за Ленинград, за Адмиралтейството и топовните гърмежи всеки ден по обяд, за кораба Аврора и мостовете над Нева, за Ермитажа и яденето на шчи в чакалнята, за овнешките "шашлыки" и за сладоледа "ескимо", за "тараканите" в общежитието... За какво ли още не мислех докато влакът фучеше през полето... От "моята" Русия не беше останала и следа. Желязната завеса уж бе паднала, но Студената война не бе още свършила. Без шум. Незабележимо почти. Надпреварата "между тях и нас" продължаваше.
    Като се прибрах вкъщи, разрових старите архиви и изнамерих песента. Вниквам в музиката. Следя съдържанието. Ако някой ме чуе да слушам руски военни песни посред бял ден, в разгара на лятото, когато останалите хора са по курорти и търговски центрове, ще ме помисли за луда. Летят жерави. А с тях - и писмо. Един ден и то ще дойде.
    Сигурна съм в това.



    Февруари-Юни 2008
    UK
    Midlands

    http://uk-pisma-bg.blogspot.com/

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories