bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Момичето®

(fantasy)

 

Natures Majesty

Андрея Илиев

   

    СТАНАХ КЪСНО. Баба - почти осемдесетгодишна антика, суха, беззъба и жилава като каиш - вадеше вода от кладенеца. Роко, помиярът му с помияр, въртеше куйрук до нея и прилайваше любовно. Сара, котката, вече бе на гривната и надничаше без страх в черното гърло.
    - Василе, ще закъснейш!
    - Няма, ма - отегчено измърморих и изпреварих Роко: наплисках си очите от лъсналата на макарата кофа.
    Избърсах се на простряната на тела кърпа и скочих в жигулата.
    - Василе, закуската!...
    Отпраших. По съседните вили хората също бяха излезли и чоплеха съсредоточено нещо из дворовете.
    Пътят слезе към язовира, после пови и се изкачи на стената. Точно по средата се бяха струпали няколко коли с червени и сини буркани. Двайсетина души висяха току до водата и ръкомахаха.
    Изчаках един бабанко да премести лъскава линейка и вече почти отминавах, когато се сетих да попитам:
    - Какво става тук?
    - Абе, нищо... - Помълча и с неохота додаде: - Едно момиче се е удавило. Само жилетката и обувките му намерихме.
    - Кой знае в коя вила си спинка - рекох скептично.
    - Ами, оставила е писмо.
    Нещо ме стисна за сърцето. Дадох газ.
    Градът си беше там - зад хълма. Прашен, мръсен и тъп. И аз се чувствах тъпо. И болницата си беше на мястото - сива, мръсна и нагрочена.
    Стоян изпрати поредния си пациент и веднага ме вкара. И бодро я подкара:
    - Ей сегинка... О, ама ти си Идеал Петров, бе... добре. Ама така, за всеки случай едно кръвно изследване...
    - Не - рекох. - Омръзна ми.
    - Нали трябва да се лекуваш...
    - Не искам.
    - Нещо си нервен...
    Мълчах и гледах върховете на обувките си. Изчаках го да си натрака зъбите и тихо попитах:
    - Колко ми остава?
    Той понечи да отговори, но аз го спрях с ръка. Погледна ме и започна колебливо:
    - Ами зависи от химиотерапията...
    - Няма химиотерапия - срязах го аз. - Не искам.
    Той преглътна шумно.
    - Знаем се от деца. Играли сме... Колко?
    Помълча, мина два пъти нервно през кабината.
    - Пет месеца.
    - Много - изпъшках и станах.
    Слънцето бе в апогея си. Задушно... Вървях в сянката на улицата и зяпах по витрините. Дрехи, дрехи... телевизори, книги, сувенири... Нищо, което да трябва на един болен от левкемия.Опа! Кръчма.
    Седях и пих дълго. Само това. Никакви равносметки, ретроспекции и киноленти на миналия живот. Просто наливам чаша след чаша, за да напълня главата си. Е, успях донякъде...
    Тръгнах си към десет. Едва се дотътрих до колата. Беше ми гадно. И още по-тъпо. Май половин час рових за ключовете. Те били на седалката... Тръгнах. Бавно. Накрая на града спрях и повърнах. Олекна ми и разбрах, че съм карал без фарове. На луна.. Включих ги. Е, така било лесно... По язовирната стена бе равно и право. Дадох газ.
    И почти веднага с цялата си тежест скочих на спирачките. Успях да спра на два метра от нея.
    Изскочих изтрезнял навън.
    От изпаренията в язовира пълзеше бяла пелена и се извиваше около краката ми. Имах чувството, че газя в памук.
    Тя стоеше обляна в светлината на фаровете. С дълги крака, тънък кръст и висока гръд. Дълги черни коси - почти до кръстта. Гледаше ме унесено. Кой знае защо реших, че очите й са сини.
    "Колко е секси" - помислих си аз и усетих някакво затопляне в слабините си.
    - Какво правиш?
    - Нищо - рече тя равно. - Сега излизам от водата.
    - По това време?
    Тя вдигна рамене. Гърдите й се размърдаха, тениската й се опъна на корема като кожата на барабанче.
    - Закъде си? За града? Аз живея във вилната зона на другия бряг...
    - Може ли да дойда с теб?
    - У нас? - ахнах аз. - Сама ли си?
    Тя кимна и тръгна към вратата отдясно. Скочих вътре и махнах ключалката. Седна и стисна коленете си в сини прилепнали дънки. Имаше крака на манекенка...
    Фаровете подгониха мрака.
    "Дано баба е заспала" - молех се аз. За първи път... за първи път от три години, откак ми откриха болестта имах желание. Усещах го, харесвах го... За първи път мразех баба си - че е жива, че се мота край мен.
    Посегнах към ръката й. Стори ми се, че... абе ръката ми влезе в нейната, а не усетих нищо.... "Защо пих толкова" - ядосах се на себе си. Докоснах я. Докоснах я - ледена.
    - Ей сега ще пийнем, ще се стоплиш...
    - Гледай пътя - каза тя студено - като ръката си.
    Кучетата от първите вили ни посрещнаха с лай. "Какво им става" - мярна се в главата ми.
    Роко бе на дворната порта и се давеше в гласа си."Край - помислих си. - Абсурд да я вкарам, без баба да види."
    Слязохме. Момичето се огледа замаяно, направи крачка към портичката. Роко отскочи на десетина метра и продължи яростно да ни лае. Извиках му. Хванах я за ръката и я поведох към вилата.
    Сара се бе качила на макарата на кладенеца и съскаше към нас злобно.
    Лампата над входната врата светна. Баба излезе, облечена в долна риза, която бях виждал само в "Козия рог".
    - Василе?... Какво е това?
    Гласът й се загуби за момент в какафонията на Роко. Сара скочи от кладенеца и се качи на черницата в дъното на двора.
    - Отивай си! - грубо рече баба и започна да се кръсти. - Отче наш, ти, който си на небесата....
    Момичето спря. Аз се извърнах. Сега видях, че е боса.
    - Има стъкла - рекох.
    - Да се връщаме.
    - Къде? - изненадах се аз.
    - Там. Там, откъдето ме взе.
    Погледнах към настръхналата стара жена, настръхналото лаещо псе, настръхналата съскаща котка, настръхналите звезди, черните дървета, черните прозорци, черните хълмове...
    - Добре.
    Седнахме в колата. Миришеше на изгнили водорасли. Фаровете разсякоха тъмнината.
    Сара притича и скочи на портата.
    Баба бе паднала на колене и дереше земята.
    Роко бе навирил муцуна към луната и плачеше...

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


    bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories