bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

11 Ноември 1989 година

 

Niagara Falls

Андрея Илиев

          


    МЪЖЪТ С ОСТРИГАНАТА ГЛАВА се настани в купето на гара Бургас, дядото на Карнобат, а мургавият – естествено, от Сливен.
    Старецът веднага заспа и само яростната гълчава в съседното купе, от която най-често се отделяха ясно “демокрация”, “гласност” и “плурализъм”, го караше от време на време да отваря стреснато очи.
    Тоя с дипломатическото куфарче и вратовръзката влезе при тях малко преди Твърдица. Отвори вратата и набърчи нос – дядото бе събул гумениците си и миризмата откъм краката му в никакъв случай не би могла да бъде определена като тънка. Мургавият от ъгъла си миришеше на пушек, ракия и лук по рождение. Мъжът заби нос във вратовръзката си, понечи да се върне, но усети със задните части и гърба си студа в коридора, изкриви врата си, захапа последна глътка чист въздух и прекрачи в купето с физиономия на обречен.
    Остриганият го гледаше без да мига. Старецът се сепна от затварянето на вратата, прибра краката си и се заозърта – съклетът вече го бе хванал.
    - Накъде? – дружелюбно се завъртя към оня с вратовръзката, но той мигновено хлопна клепачите си и въпросът висна над остригания.
    - За София – примига той за първи път.
    - И аз съм за там.
    - Че тогава какво се тревожиш?
    - Абе, знаеш ли, току съм я изпуснал...
    - София е последна гара.
    - Не ме учи ти мене – сопна се старецът. – Бай ти Аврам колкото последни гари е изтървал...
    Влакът тръгна с такъв ряз, че сливенският гражданин тракна със сила челюстите си и се събуди.
    - Накъде? – строго го запита бай Аврам.
    - За София.
    - Ха! Значи всички сме за едно място – и хвърли изпитателен поглед към мъжа с вратовръзката.
    Той упорито стискаше очи.
    - Колко деца имаш, бре? – продължи разпита старецът.
    - Нямам деца.
    Бай Аврам цъкна недоверчиво и се спусна като граблива птица към другата си жертва.
    - Ами ти що си остриган? Да не си въшкав?
    Оня за втори път премига:
    - В затвора стрижат.
    Ченето на стареца висна.Мургавият го загледа с явно уважение.
    Бай Аврам се отмести десетина сантиметра назад.
    - Пуснаха ли те? – запита, но цялото му същество говореше друго:”Избягал си!”
    - Пуснаха ме – побърза другият, но май сам не вярваше на това. – Амнистия.
    Старецът изхъмка. След миг се оживи:
    - Краде ли?
    - Не съм.
    - Абе всичките така приказвате, ама... Що тогава?
    - Казах едно стихотворение.
    - И в затвора? – не повярва бай Аврам и изненадващо се обърна към отворилия очи другар с вратовръзката: - Може ли?
    Той така красноречиво погледна към краката му, че дядото изненадващо чевръсто за възрастта си ги вкара в гумениците. Мъжът изпробва предпазливо въздуха с нос, одобри го и попита направо с глас, който не търпи възражения:
    - Има ли замесени началници в стихотворението?
    Затворникът подсмръкна и кимна.
    - Партийни и държавни ръководители?
    - Има.
    - Значи, по член 273?
    - По член 273.
    Другите двама гледаха объркани.
    - Блазе ти – рече със завист мъжът с вратовръзката.
    - Що, бре? – още повече се омота бай Аврам.
    - Ти на колко години бе на девети септември?
    - Къмто двайсет.
    - Е, значи помниш. Тия, дето бяха в затвора до девети септември, какви станаха после?
    Старецът се почеса по главата затруднен, но горе-долу улучи:
    - Началници.
    - Активни борци – доуточни тоя с вратовръзката. – Ето, сега този е такъв.
    - Активен борец? – недоверчиво изгледа всички подред дядото. – Тоя?
    - Лежал е по член 273 – снизходително обясни другият. – Критикувал е Тодор Живков и командно-административната система.
    - Стихотворението ти ли го писа, бре? – удиви се бай Аврам. – Я го кажи.
    Затворника май се уплаши, защото пак мигна и категорично отказа.
    - Кой те предаде? – попита мъжът с вратовръзката.
    - Жената – шумно преглътна предаденият.
   > - Ай, ай – плесна с ръце мургавият.
    - И любовника й – допълни след кратко колебание Затворника.
    - Ай, ай...
    - Уж бяхме приятели, а той ми точел ножа зад гърба – набра смелост активният борец в перспектива. – И докато точел ножа, спял и с жената... Наговорили се – идва една вечер на гости, пихме по две ракии, а той напира да му кажа виц. На мен ми се пие още ракия, пеят ми се сръбски песни, пък жената:”Кажи му, бе.” Аз натискам за Лепа Брена, те за виц – много хубаво съм ги разправял... Тогава оня каза един, аз му уйдисах и на... Сутринта той право в МВР-то... Следствие, съд...
    Затворника изкриви лице сякаш го заболя зъб.
    - На съда дойде и жената. Извади едно листче и зачете:”Другари сдъдии, не мога да споделям семейно ложе с дисидент и клеветник, който се гаври с национални и интернационални герои. Моля, разведете ни веднага.”
    - И? – попита оня от ъгъла.
    - Осъдиха ме... А пък мислех – подсмръкна Затворника. – Мислех като стана сутринта, да се обадя поне на домоуправителя... – Внезапно се овълчи и процеди: - Изпревари ме кучето...
    - Добре, че не си отишъл – поклати глава мургавият.
    - Кой знае... – скептично сви джуки Затворника.
    Ония оттатък пак се разбунтуваха и някой извика “Избори трябва, избори!”
    - Тояга трябва, тояга... – измърмори с почервенял врат тоя с вратовръзката. Бай Аврам се размърда, извърна се към него и възбуден от някакви свои мисли, попита:
    - Значи, началник, а? Как го виждаш тоя начело на завод?
    - Виждам го и още как – мрачно отговори оня. – Стига да има стабилен заместник като мен до себе си...
    - Ти заместник-директор ли си? – зяпна сливенският феномен. – На какво?
    - Говори ми на вие – сряза го замът. – На цех за туршии.
    - Я па тоя – ухили се бай Аврам.
    - Другарят Салабашев – поправи го и него почти директорът.
    - Значи – може? – цъкна с език старецът. – Че то и този може тогава?
    - Янко се казвам – бързо се представи мургавият. – Може и другарят Янко...
    - Млък, бе! – ревна бай Аврам. Показалецът му щръкна до гръкляна на Янко като нож. - Ще те задругаросвам аз... Може ли?
    - Ако е активен... – вдигна рамене Салабашев. – И аз съм край него.
    - Активен съм – изхърка изпод пръстта на стареца мургавият.
    Ръката на дядото падна в скута му като отсечена.
    - И аз съм лежал в затвора – тържествено обяви Янко. – Страдал съм за преустройството.
    - Крал си! – изписка старецът. – Крал си! Знам ви аз! Ооо, колко добре ви знам...
    - Вятър – изсумтя Янко. – Обидих съда.
    - Съда ли? – изненада се бай Аврам, но бързо се съвзе: - А там защо отиде?
    - Заради любовника на жената.
    - И ти ли си теглил? – умили се Затворника.
    - И аз, братко – изпъшка Янко. – Аз съм каруцар, имам кон и каруца и върша чат-пат някоя услуга на другарите.
    И кой знае защо склони глава пред Слабашев.
    - А в неделите през зимата сложа самар на кончето и из Балкана за дърва. Ама една неделя току излязох от града и гледам, че добичето куца. Пообрах малко съчки от храсталаците край пътя и обратно.
    - Крал си, твойта кожа – измърмори бай Аврам.
    - Имам къща с две стаи, разделени с коридорче. Там, в него, държах дървата, за да е по-лесно на жената. Да не излиза уж да мръзне. Още докато влязох и видях едни бувки. Викам си:”Гости са дошли, ама нека първо прибера дръвцата.” Разтоварих съчките, измих се, облякох си чиста риза и влизам в гостната... Ай, ай...
    - Е? – нетърпеливо го подкани Затворника.
    - Тя на калъп с един в леглото... И толкова се унесли, че не ме усещат. Гледах, гледах, па се окашлях... Като скочи един ми ти мечкадарин с рунтави гърди и юмруци като бирени каси. “Върна ли се, бре?” – вика. “Върнах се.” Че като се разлюти! “Що се върна по-рано, бе?”
    - Брее! – плясна се по колената старецът.
    В другото купе пак завикаха за плурализъм.
    - Върви към мен, мамка му, а аз на заден... Ама теснотия, опрях в коридора до дървата. А оня иде – голям като мечкадарин ти казвам... Докопах нещо по дървата и замахнах да се предпазя... Падна, като кютук рухна. Гледам – в ръката ми секирката. Брее!...
    - Уби ли го? – с пресъхнали устни попита Затворника.
    - Убил го е ами – уверено каза бай Аврам.- Щом е лежал в затвора.
    - Помислих, че съм го убил и – право в милицията. “Така и така – викам на дежурния, - убих човек. Предавам се.” Той ме гледа и се хили:”Абе туй не е толкова лесна работа. Хайде у вас.” У нас обаче нищо.
    - Как нищо? – зяпна купето.
    - Нищо... Ама милиционерите тарикати – веднага се сетиха за болницата. И ги намерихме – той лежи в леглото превързан, а жената седи в краката му и вие на умряло.
    - Мамицата им! – изплака Затворника.
    - И съди ме оня за средна телесна повреда...
    - Хайде, бре! – зяпна старецът.
    - Щом има хора – вдигна рамене Салабашев
    - Съдията вика:”Удари ли го? Той имаше ли някакво оръжие в ръцете си? Нямаше?... Значи си превишил правата на неизбежната отбрана!” Ядосах се и го питам:”Значи, виновен съм, а?” Той ми се подсмихва:”Виновен си.” И тогава...
    - Тогава? – подкани го Затворника. – Пак със секирката ли?
    - Тогава рекох:”Да ви таковам и правото!” А съдията веднага почерня:”Осем месеца за обида на съда!” За другото ме оправдаха, но тия осем месеца ги лежах...
    В тоя момент вратата на купето се отвори и вътре надникна младо милиционерче.
    - Чужди багажи?
    - Няма – тежко отговори Салабашев. После скочи като жилнат и с глас, обърнат на сто и осемдесет градуса, попита любезно: - Другарю старшина, може ли една консултацийка?
    И без да дочака отговор, приближи глава до неговата и с треперещ, приглушен глас попита:
    - Вярно ли е, че тези, които получаваха съветски вестници и списания преди историческите пленуми на ЦК се водеха на отчет при вас?
    Покрай многото класификации на милиционерите, има и такава: възпитани и невъзпитани. Този явно бе от първите, защото се възмути искрено:
    - Как смеете, гражданино!...
    Салабашев тежко седна на мястото си и повтори с почти същите подробности и нюанси благословията на Янко към правото и правдата, щастието и съдбата.
    - Не ми върви, майка му стара – изпъшка след това. – Бях абонирал детето за “Весьолие картинки”. Ето, това бе шанс поне то да влезе в списъците на борците...
    - Какво не ти... – започна бай Аврам, но бързо се поправи: - Какво не ви върви?
    Салабашев го погледна мрачно:
    - Ти какво прави на 9 септември?
    Старецът се оживи:
    - Косих сено, минах по овошките...
    - Косил, минал... ама там, където трябва, не си минал. Изтървал си... аз се сърдех на баща си:как не успя да усетиш кога ще е девети, бе!... Имах се за много умен... А виж, изтървах го и аз...
    - И какво щеше да правиш, ако знаеше? – учуди се Янко.
    - Какво ли – въздъхна заместник-директорът на туршиения цех с премрежен от мечтания поглед. – Какво ли... Един голям плакат... Че да изляза на площада, че да ревна долу това, долу онова, долу тоя, долу оня... Да събера народ, че да му дръпна една реч... И милицията да дойде... Нека дойде, нека... Ама на... Проспах десети ноември, проспах го... Сега слугувай пак на такива като тия двамата...
    Той посочи Затворника и Янко и млъкна разстроен.
    Мълчаха до София.
    Оттатък, в другото купе, продължаваха да говорят за гласност, демокрация и плурализъм...
   


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories