bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Проклетия®

 

 

Атила-Йожен Дьолакроа -1845Алекс Болдин

 

 

    Когато Минчо Сефтето удари шестица от тотото си каза, „Край със селото! Стига с калта и простотията! Писна ми да ме наричат джуруляк. Ще стана гражданин!“
    Рече Сефтето и отсече. Взе парите от банката и за да му върви, завъртя се около себе си, плю и се изсекна за късмет. Те не бяха никак малко, но съвсем недостатъчни за реализиране на целта, която си бе поставил. Наложи се да продаде лозето, част от дворното място, трите оцелели кокошки от пролетното наводнение и окуцялото магаре. След това сложи катинар на бащината си къща, свирна на комшията да си вземат сбогом и хвана автобуса за Враца.
    Мина към братовчед си Киро, пиха по три ракии, преспа няколко нощи у тях и в края на крайщата успя да купи старичка гарсониера в големия западен квартал на града, по известен с прозвището „Бангладеш“. Понеже жилището бе обитавано от цигани, се наложи да му хвърли доста стабилен ремонт. Докато правеше ремонта, местеше походното легло ту в банята, ту в кухничката, ту на терасата. Нямаше начин, все някъде трябваше да се спи.
    Тук му е мястото да уточним, че Сефтето бе млад пенсионер, таман от две години насам. Беше се пенсионирал като строителен работник и всичко свързано с вар, пясък, цимент и тесла му идеше отръки. Затова и ремонтът премина бързо и без излишен харчлък. Ще се чудите, откъде се бе появил прякора му? Ами от смешният му навик да доближава плътно събеседника си, да го тупа по рамото и да му казва, „Слушай, мой човек. Дай да направим сефтето!“ То прякорите се лепят на хората от техните комични слабости, нали?
    Финалът на ремонта бе ознаменуван пак с оня негов братовчед и с препечената му домашна ракия. Като нямаше къде да седнат, мебелите още не бяха купени, двамата седнаха на стария цигански дюшек, забравен от изнеслите се Асан или Айше. Постлаха на пода стария вестник „Кауфланд“, нарязаха мезето и разсипаха ракията. Киро, братовчед му, вдигна наздравица, за апартамента, за комшийката, за продадените кокошки на село и най-накрая за окуцялото магаре. Нали го бяха купили заедно преди десетина години от пазара в Мездра. Двамата проляха по няколко пиянски сълзи и Сефтето се похвали:
    - Знааш ли братчед. Асан е забравил да си вземе бойлера. Бързал ли е к‘во ли, забравил го е…
    - Ето ти бойлер - придобивка! Нема да купуваш нов. Включваш го, къпеш се и т‘ва е!
    - Трябва братчед, трябва! Къде ли не съм се ливосал с тая боя. Само в дупето май няма… Друго си е в града… Гра-а-д… гра-а-д…,  братчед! Бойлер… баня… ехе-е-й! На село са къпехме в клозето, а тук… баня-а-а!
    - Я пусни бойлеро да видя как му свети индикацията.
    Сефтето стана, врътна ключа на бойлера и изведнъж се разнесе гръм. Черен дим излезе от капака му и опуши току-що боядисания таван.
    - Мамка му мръсна и мангал! Ето затова не си е взел бойлеро! Строшен е бил! Да ми прави он на мене, саклет номера!
    - Не е за тебе, бе братчед. Откъде ще знае, че ти ще го купиш тоя апартамент?
    - Абе, я си знаех, че ако не е наопък то ще е на терсене! Като влязох за пръв път в блоко, още долу на входната врата един плъх ми мина път. Забележи! Не мачка, а сив плъх! Голе-е-м, мама му стара! Такива на село нема!
    - То си ги има навсякъде, из блоковете на комплексо, тия плъхове … И при нас ги има…
    - Е па, к‘во ще правя сега с тоя бойлер? От токове не разбирам, ама хич. Виж с тесла и мистрия ще те направя цел, както те гледам.
    - Аз разбирам от токове, не бой се. Утре ще купя к‘во требва и ще оправя бойлера.
    - Добре, де, ще си платя к‘вото си купил, а и бачканьето ще ти платя.
    - Нема да ми плащаш бачканьето! Нали сме братчеди… Е-е-й! Ха наздраве!

    На другата сутрин Киро дойде с една торба части за бойлер. Разчовърка карантията му и след няма и един час индикацията му светна.
    - Те това е, готово! Да е на хаирлия! Къпи се и си свиркай!
    - Златен си, бе братчед, от чисто злато си бе, човеко-о!
    Киро се ръкува със Сефтето и си тръгна. А нашият герой потърка ръце, ахна, охна, съблече се и влезе в банята. Водата се бе стоплила. Душът приятно го обля. Сапунът игриво обикаляше цялото му тяло, пяната лютеше на очите му.
    В един момент усети, че му духа на краката. Беше обул старите си джапанки, но въпреки това усещаше студената струя. Пресегна се и затвори добре вратата на банята. Мукавената плоскост с годините се бе изкривила и набъбнала. Трябваше да смени дограмата, но това щеше да стане след пенсия, защото сега парите му бяха на привършване.

    Ето, готово… изкъпа се… Сега да излезе и да се изтрие с хавлията…
    Той натисна дръжката, за да отвори вратата… Тя се спусна надолу, но езичето на бравата не се дръпна. То се бе заклинило в отвора и нищо не можеше да го накара да помръдне. Минчо опита още веднъж… два пъти… не и не!
    - Баси мамата! – възкликна изненадан. – Ами сега!?
    Опита се с придръпване да отвори вратата… Не, не стана! Загледа се внимателно в касата. Тя беше направена от стомана, а не от дърво. Металът с годините се бе изкривил и ръждясал като при това блокираше езичето. Как не се бе сетил да капне поне две-три капки машинно масло, за да я смаже. А сега…, какво ще прави?
    - Баси мамата! – повтори Минчо и едва сега осъзна жалкото положение, в което бе изпаднал. В апартамента нямаше никой освен него. Джиесемът му беше в джоба на панталона, а той пък бе в хола, там, където бе съблякъл всичките си дрехи.
    - Е-хо-о-о! – опита да извика той, с надеждата, че някой от съседите под или над него ще го чуе. Не последва никакъв отговор. На кой ли му пука за новодомеца?
    В тоя момент усети, че го обля студена пот. Подхвана вратата в горния и край, натисна я. Колкото и да беше изкривена, не можа да поддаде и на сантиметър. Пантите бяха старички, малки, но и те не мръднаха. Никой от предишните собственици не бе вадил тая врата от пантите, за да и прави какъвто и да е ремонт.
    Допуши му се. Пое си уплашено въздух, изтри потта от голото си теме и седна на циментовия под. Той бе загрят от горещата вода. Това му позволи дълго време да седи и мисли за окаяното си положение. Не виждаше  никакво решение на така създадения фатален проблем. Представи си близкото бъдеще и се изпоти повторно. След няколко дена Киро щеше да му позвъни, за да го пита как се чувства в новото жилище, но като види, че не му отговаря, ще затвори и ще си тръгне по свои работи. После батерията на телефона щеше да се изтощи и дори и да звъни, нямаше да има кой да му отговори. А той, освен с една гола вода, не разполагаше с нищо друго, с което да поддържа жалкия си живот.
    - Мамка ти и мангал мързелив, мръсен, кирлив, грозен и гаден!... Ще те пречукам, ако те намеря!… Знаел си! Знаел си копеле, че бравата не работи и не си я затварял, когато си влизал да пикаш…
    Колкото и да беснееше Сефтето, това нямаше да му помогне. Затова стана и опита да се успокои. Почти успя. Бяха минали няколко часа от безплодните му усилия да отвори вратата. Поне имаше осветление, та виждаше какво прави.
    Разклати стойката на душа така, че да паднат двата винта, които го държаха. Взе единия и с края му зачовърка металния капак на бравата. Успя да развие единия му винт. Другият обаче не се отвиваше. Беше ръждясал от влагата. Трябваше, непременно трябваше да свали тоя метален капак. С него можеше да опита, като с лост, да помести езичето на бравата.
    В един момент отново изгуби самообладание. Хвана края на вратата откъм пантите, натисна я, зарита я. Отвори се малка пролука. В положение на силен стрес, силите на човека се умножават.
    Натисна още по-силно. Мукавената плоскост поддаде, изви се и се прекърши. Отвори се дупка с големина, позволяваща да си провре ръката. Повдигна се на пръсти и го направи. Но защо? С каква цел? Това не би му помогнало да реши проблема. Трябваше да съсредоточи вниманието си на бравата. Отново зачовърка проблемния винт. Пръстите му се разраниха до кръв. Взе и другия винт от душа. Подпря и с него. Тогава ръждясалата джаджа помръдна едва - едва.
    - Добре! Прекрасно! Само така! Това е изходът!
    Продължи усилията си. Винтът бавно, бавно се отвиваше. Накрая той се изкриви, разхлаби и изпадна от гнездото. Металният капак се освободи и свободно се завъртя около оста си. Сега трябва да го пречупи на две, за да ползва парчетата за инструмент. Натисна го, огъна няколко пъти и капака се счупи. Хвана края на вратата, тоя път откъм дръжката, натисна я така, че да се получи пролука. Пъхна едното парче от капака в отворилата се цепнатина, а с другото натисна злощастното езиче. То помръдна едва-едва, но отново се върна на мястото си. Това беше начина, след няколко опита ще успее.
    Сефтето седна отново на пода. Беше се задъхал. Ръцете и краката му трепериха. Поемаше си дълбоко въздух като риба на сухо. Отново му се допуши. Сложи длан на устата си. Слюнката му бе потекла от нея неволно, поради появилия се никотинов глад.
    „Действай, действай!… Никой няма да ти помогне! Трябва да си помогнеш сам.“
    Тая мисъл го вдигна като пружина. Той се захвана отново с проклетото езиче. Опита веднъж, още веднъж и накрая езичето мръдна и вратата се отвори. Сефтето залитна, подпря се на касата, стоя там няколко минути. Потта се стичаше по него отвсякъде. Ще се върне отново под душа. Тоя път трябваше да измие потта. Пусна водата, обля се без да ползва сапун, а после с прималели крака се запъти към хола.
    Потърси кутията с цигари. Ето я! Извади една, бодна я между устните си и понечи да я запали. Не успя. Цигарата се бе намокрила от влажната му ръка. Облече хавлията, изтри се и започна да нахлузва тениската. Не издържа. Пак отвори цигарената кутия, взе нова цигара и тоя път тя се запали. Дръпна дълбоко. Прималя му. Трябваше да седне, за да не падне.
    На отсрещната стена стоеше подпряно новото огледало. Беше го купил с идеята да го монтира в коридора. Нали всеки гражданин, има някъде в жилището си, монтирано голямо огледало. За какво е гражданин, ако няма такова?
    Но кой е тоя образ в огледалото? Минчо се загледа в себе си и не можеше да се познае. Стресът му бе толкова силен, че бе блокирал напълно пенсионерското му съзнание. Накрая, след няколко дръпвания от фаса, се освести и се позна. Разбира се, това е той – Минчо Сефтето, рошав, с треперещи ръце и крака с облечена тениска, но…
    От притеснение и бързина да запали цигара, не бе успял да си обуе слипа, ценната вещ, която криеше и грижовно съхраняваше мъжкото му достойнство.
    - Егати проклетията! Поне направих сефтето на бойлера! - успя да изрече Минчо, взе телефона и набра номера на Киро. Все пак трябваше да сподели с някого току-що завършилото приключение.

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories