bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Панаир®

 

 

Атила-Йожен Дьолакроа -1845Алекс Болдин

 

 

    Ако ме видите, че си обличам новите дрехи, тоест късият тричетвърти панталон с многобройните джобове, карираната синя риза и си слагам слънчевите очила, значи ще решите, че съм тръгнал на погребение или на панаир. Понеже погребенията за тоя сезон свършиха, остава последната възможност. Въпреки всичко, воден от миналогодишни спомени, бих се поколебал да посетя панаира. Медиите обаче ме подведоха. Местната УКВ радиостанция тържествено заяви, че кметът бил „взел мерки“ да няма цигански сергии и звуковите децибели на увеселителните заведения да бъдат в нормата.
    Като всеки наивник на пенсионна възраст, реших да проверя тая информация, още повече, че панаирните спомени от детството ми бяха любимите. Тогава се ядеше захарен памук, свиреше се на глинени свирки и се надуваха шарени балони. Е, сега се ограничавах само с гледане и интересни беседи с панаирните търговци. Атмосферата, обаче!... Е-е-е, атмосферата… бе винаги неповторима.
    Улучих последният панаирен ден. Представете си ранна утрин… Слънцето току-що е изгряло. Сергиите не са още разпънати. Само тук-там някои ранобудни дядовци са положили стоката си от грънци или дървени копанарски изделия на шарени чаршафи директно на тревата. Тя, тревата, вече бе изгоряла, а целият булевард, на който се бе населило панаирното изложение, изглеждаше някак унил, изпотъпкан и мърсен.
    Първата ми среща с търговец бе с един много слаб, брадат, с дълга побеляла коса, почернял от слънцето човек. Имаше вид на индийски гуру. От устата му стърчеше току-що запалена цигара. Опитваше се да вдигне едно тежко пано с книги, но явно не му стигаха силите. Спрях, загледах се. Книгите ми бяха слабост. Върху вече изправеното пано съзрях ценни издания от 30-те години на миналия век. Там бе и малка книжка със стиховете на Гео Милев, още една на Смирненски, литературната периодика от онова време. На другото пано, което бе още на земята, видях ценни издания от съчиненията на Ботев, богата гама от билкови книги, все интересни неща, които приковаваха вниманието.
    - Какво продаваш, бате? – въпросът ми бе неуместен и явно подразни търговеца.
    - Празни шишета…
    - Да, виждам, извинявай! Продаваш книги. Но… миналата година те нямаше?
    - За пръв път съм тук, а иначе обикалям градовете. Продавам книги, друго не ме интересува.
    - Че то, кой сега чете книги?
    - Ами никой не чете, но аз това си обичам и това продавам.
    - Цената им вероятно не е като на новите?
    - Можеш да ги купиш почти без пари. Сега нова книга от тоя вид струва 10 лв., а виж моята… за 2 лева ти я давам и няма да я намериш никъде. Подбирам книгите, подбирам авторите, не продавам случайни неща.
    - Да бе, виждам. Много интересни заглавия си изложил, бих си купил, но с тая мизерна пенсия се чудя как да закърпя бюджета.
    Разговорът вървеше леко и непринудено. Човекът стана любезен, виждайки моя интерес и внимание към стоката му.
    - Ти не ме познаваш, но доскоро бях редактор в местен вестник. Когато Пеевски купи вестника, сам си подадох молбата за напускане. Знаех какво ще стане. Висшист съм но сега, за да живея, продавам книги. Друго не виждам смисъл да правя. Тоя смачкан народ има нужда от просвещение, но вече няма пари, за да си го позволи. При мен може да се купи истински ценна книга.
    Стана ми светло на душата. За първи път виждах народен будител на живо. Идеше ми да му стисна ръката, да го прегърна братски, но се въздържах. Помогнах му само да изправи и другите две пана, които подпря с отчупени от гората върлини. Опипах неволно портмонето. В него се мъдреха само два книжни лева, които бяха наречени за хляб и кисело мляко. Трябваше да отмина, но не забравих да му пожелая успех и да насърча тоя беден, но непречупен от мизерията българин.
    Ето ги!… Заредиха се познатите сергии с рахат локуми, вносни(турски) бонбони, детски анцузи на все още работещи габровски шивашки цехове, дантелени кувертюри внесени директно от Истанбул.
    Май медиите пак ме измамиха. Кичът си върлуваше, необезпокояван от никого. Дори водата на малката чешмичка, която течеше винаги, беше спряна. Целта бе ясна – да върви прескъпата бира на палатковите търговци. Кой ли беше подкупил съответното отговорно лице, за да стане така?
    Една сергия с пластмасови калашници и американски карабини беше отрупана със стока. Въображението на производителя, пък и на търговеца беше завидно. Тук можеше да се видят както пластмасов спайдърмен, така и костенурка - нинджа. Можеше да се усети духът на холивудските, детски, филмови продукции. Всичко имитираше прословутата американска мечта за оръжие, приключения и авантюри.
    Едно малко синеоко момиченце беше седнало директно на земята. Беше се замислило, умълчало. Майка му, млада жена, направи опит да го вдигне. То ревна силно, пльосна се с цялото си телце и не даваше да го пипнат. Какво ли му ставаше на това дете? Беше облечено с хубави дрешки и имаше вид на малка кукличка. Дали пък не си беше харесало някоя играчка, която не искаха да му купят?
    Продължих навътре в панаира. Отляво, дебел мъж наливаше олио в резервоара на машината за пържене на казанлъшки понички. Вдясно, друг мустакатко бърникаше в една от колите на електрическото влакче. А те, колите, бяха умалено копие на американските трекинг-камиони с двойните ауспуси, кой от кой по шарен, изпъстрен с рисунки и номериран. Кльощави циганета прибягваха до механика и му подаваха някакви инструменти. Бяха облечени с еднакви униформи – черни къси панталонки и ярко червени тениски с надпис „Луна-парк – оператор“. Надписът разбира се беше на английски.
    Внезапно от 8 големи тонколони гръмна руска песничка. Те бяха разположени от двете страни на естакада с крещящ надпис “Surf”. Загледах се с интерес към естакадата. Тя все още не работеше. Полугола русалка беше яхнала сърф, който пенеше морската вода около себе си. Нямах на престава какво удоволствие предизвикваше тая естакада в посетителите. Явно ги люшкаше наляво и надясно, докато им се завиеше свят.
    Две жени до мен потропваха с крак и припяваха думите на руската песничка…
    „… Его любила Маша, но он любил Даша, а Даша любила Вова, но он был весь ден пиян…“
    Неволно усетих, че левият ми крак потупва по асфалта в такт с песничката. Егати простотията! И мен ли ме завладя? Та такива песнички не разчитат на текста, а на ритъма и веселата мелодийка. Я да тръгвам, за да не падна ниско в собствените си очи.
    Продължих и едва не се сблъсках с двама пазители на реда. Вървяха важно със самочувствието на китайски императори. По-възрастният и по-дебел усилено се чешеше по гениталиите. Имах впечатлението, че е преспал с мургава проститутка, която великодушно го бе обзавела с дежурните си въшки.
    Отстъпих назад и се озовах пред площадка с електрически автоскутери. Те бяха разпръснати хаотично по ламаринената площадка и чакаха посетители. В една от машинките, досам парапета, се бе излегнал собственикът. Беше тлъст, целият гол, нашарен с татуировки, обут в къси шорти и нахлузил на мръсните си нозе широки джапанки. На фасадата бяха окачени цял куп знамена, като се започне със знамето на евросъюза, та се стигне до знамето на Монако и Бразилия. Явно някои от световните знамена не бяха намерени, за да ги закачат, иначе игралната площадка би се похвалила с по-добър международен авторитет.
    Понеже слънцето беше напекло добре, а и нямаше какво друго интересно да се види, реших да направя обратния завой и да се насоча към изхода. Отново минах край широките сергии с локуми и бонбони. Мургави, дебели, циганки и съпрузите им следяха апатично минувачите. От време на време подвикваха с подкана, колкото да не задремят съвсем.
    Усетих някакъв втренчен поглед върху себе си. Не съм суеверен, но се постарах да узная източника. А той се оказа съвсем тривиален. Зад една сергия, отрупана с евтини бижута за по един лев, стърчеше пано с някакви дребни рошави дяволчета. Бяха кръглички, изработени от някаква вълнеста материя, предимно черна на цвят. В средата на сувенирите бляскаха втренчени, кръгли очички с най-различен цвят – червен, жълт, син.
    Спрях. Какво ли беше това? Едва сега забелязах надписаната табела – „Амулети против уроки, зъл поглед и завистливи съседи - само по четири лева парчето“. Значи, купуваш си подобен амулет, качваш го някъде на стената и всички зли погледи те заобикалят, а съседите ти стават хрисими и кротки като агънца. Брей, докъде е стигнало човешкото въображение!...
    Отминах, но тутакси попаднах на позната сергия с глинени свирки. Свирките бяха с формата на птиченца, боядисани във всякакви цветове. Имаше и стомнички в светлосин цвят.
    Едно дребно момченце на около четири годинки беше застанало до сергията. То се пресягаше, вземаше една по една от птичките и я надуваше, за да и чуе звука. Интересно, те свиреха с различна тоналност. Точно това беше забавно на детето.
    - Не пипай, мама, свирките! – съветваше го майка му.
- Пипай, пипай, то и майка ти е пипала, когато е била на твоята възраст. – окуражаваше го продавача.
    Някои от свирките не свиреха.
    - Запушили са се при печенето. – обясни продавача. – А тези стомнички, за да свирнат, трябва да се напълнят с вода.
    Таткото търпеливо чакаше детето да си избере свирка. Най-сетне то си избра една синя птичка. Баща му плати на търговеца и дръпна сина си за ръката. Явно бе предположил, че с покупката бе приключил интереса на сина му към тези играчки. Обаче не бе познал. Детето се дръпна от ръката му, върна се към сергията и започна отново да надува свирка след свирка. Беше му интересно да слуша различните тонове.
    - Ще стане музикант! – усмихнат каза продавача.
    - Ами! Такова си е инат от малко. Все иска неговата да е. Хайде бе, тати! Тръгвай!
    Детето ревна и се свлече на земята. Родителите се видяха в чудо с него. Отминах. Нямаше какво повече да гледам, освен детския инат на малчугана.
    Не съм от много набожните хора, но не можех да не се „възхитя“ на щанда с изложбата от икони, изработени по „оригинален“ начин. На отрязък от дървесно стебло беше залепена фотография на някакъв светец. Всичко бе лакирано и маскирано, така, че да имитира старинна изработка.
    На иконата на св. Георги обаче пишеше св. Димитър…
    Бре! Тоя не беше ли ходил на черква? За да се използва мястото или за по-голямо разнообразие, се редуваха св. Богородица, тичащ глиган, св. Мина, ревящ елен, Исус Христос, озъбена мечка, Христо Ботев и т.н.
    После следваха Хр.Ботев и В.Левски в най-различни варианти – заедно или единично, като на всяко изделие се изписваше и популярните им слова. Дори имаше такова, на което поетът - революционер беше така разрошен, сякаш бе попаднал в гръмотевична буря. За да няма двусмислие относно автора, в средата на сергията се мъдреше майсторското свидетелство, надлежно заверено с печата на Браншовата камара. Не отсъстваше и снимката на майстора – румен, червенобузест чичко с ококорен поглед и гордо изражение.
    Ето ги и паната с книгите. Индийският гуру се бе прикрил до една палатка на сянка. Беше запалил нова цигара. Подръпваше замислено и търпеливо следеше нарастващия човекопоток. Махнахме си за сбогом и се насочих към изхода на панаира.
    Над главата ми се ширеше платнен плакат – „Есенен традиционен панаир 2016 година“.
    Замислих се. Би трябвало да допишат към надписа едно “Made in USA”. Та нали всичко, което видях беше една пошла имитация на американската култура в български вариант?
    Не-е-е, не би трябвало да го пише! Все още не сме в пълна степен поамериканчени. Гуруто, със своите книги, нарушаваше така умело изградената хармония. Той беше от оная истинска и устойчива българска жилка, която си оставаше неизкоренима.
    Вървях бавно надолу по булеварда. Отпред се зададе, куцайки с бастун, прекарал инсулт възрастен човек. Той се бе запътил към оная част на булеварда, където правеше сутрешните си разходки.
    Да-а-а, но сега тя бе заета от панаира… Очакваше го изненада. Дали пък би било изненада? Ами ако и той се бе запътил да види тоя прехвален панаир? Кой знае? Сигурен съм обаче, че след няколко крачки ход нямаше да издържи, защото децибелите на озвучителните колони постепенно набираха сила.

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories