bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Мили спомени ®

 

 

Алекс Болдин

 

 

    Откакто го помня, на моя приятел, г-н Мирон Стойков, все не му вървеше с моторните возила. Макар да ми беше приятел, моето обръщение към него си оставаше „господин“, тъй като той строго държеше на официалността в отношенията. Строго държеше и на облеклото си. Например, никога нямаше да го видите облечен спортно, в анцуг и с маратонки. Винаги ходеше с костюм, макар панталоните да бяха различни, веднъж масленозелени, друг път светлокафяви. През лятото пък обличаше бежова копринена риза, старателно изпрана и изгладена. Колкото до вратовръзка, за нея просто не се сещаше или пък не обичаше тоя атрибут на мъжкото облекло. В люти студове съм го виждал облечен само с неизменния му костюм, гологлав с лъскащо от разтопените снежинки голо чело.
    Та думата ми беше за моторните му возила. Първият автомобил на г-н Стойков(БМВ) бе старателно полят с домашна ракия и подходящо мезе, в дните, когато откри личната си фирма за търговия с ел.материали. За моя огромна радост бях първият, който се облагодетелства с возене до град Драгоман. Защо до там ли? Ами, за закупуване на няколко броя електромери, така необходими за търговската дейност на новата му фирма. Една седмица след тая разходка, малкият син на г-н Стойков докопа возилото, със или без разрешение от таткото и се хвърли с него в един дол близо до местността Мътница. Отрочето остана живо с малки натъртвания, но за возилото не можеше да се каже същото. То бе тутакси бракувано и дадено на вторични суровини.
    Вторият автомобил на г-н Стойков бе закупен, една година след краха на първия, поради налагаща се нужда от снабдяване със стока,. Беше някаква съветска „Волга“ - втора ръка, която видимо нямаше дефекти. Щастливият собственик успя да иде с нея до Лом и да докара няколко ел. табла. След това обаче, големият му син я докопа и я блъсна в едно крайпътно дърво на път за Вършец. Палавият синковец явно е бил на градус и придружен от щастлива дамска компания. И тоя път нямаше човешки жертви, изключвайки уплахата на дамите и изтрезняването на синковеца. Колата беше смазана до неузнаваемост и скоропостижно отпътува до същия склад за вторични суровини.
    От оня момент нещата с г-н Стойков се развиха като в лош холивудски филм. Той задлъжня към няколко банки, поради непогасени заеми. Една от тях присвои новите помещения за магазина, а друга го осъди и взе единия от 2-та апартамента, които притежаваше. Той бе принуден да припише другия апартамента на внучката си(ясно защо) и заживя с жената щастливо на лозе. А там имаше какви ли не екстри – от чистия въздух, та до цяло ято кокошки и много, много кал.
    Едва успя да се пенсионира, но и това не го спаси от недоимъка. Остана някакъв неиздължен заем, който застрашително тегнеше над съзнанието и съдбата му. Като всяка хазартна личност, г-н Стойков се хвърли в купуване на билети от така модерната „националната“ лотария, собственост на най-богатия човек в България. Купуваше, триеше със стотинка билета и очаквано губеше. Губеше дотогава, докато жена му не се принуди да хване надомна работа, защото яйчената диета и беше омръзнала до втръсване.
    В тоя интересен момент от живота, той закупи третото си моторно возило. Беше някакъв дребен, мръснобял Опел, който демонстрираше дефект след дефект. При едно прибиране на лозе, спирачната система на колата отказа, и за да предотврати сериозни контузии г-н Стойков реши да го вкара в крайпътната канавка. Това коства счупване на предния мост. С последни остатъци от пенсията той оправи колата. Всичко беше временно, защото спирачната система отказа повторно и тоя път цялата дясна част на колата беше смазана така, че освен за вторични суровини не ставаше за нищо друго. Като по чудо шофьорът оцеля и тоя път. Явно беше роден под щастлива звезда.
    Въпреки надомната работа на жена му, парите отново бяха в недостиг. Трябва да отбележим факта, че г-н Стойков бе мъжко момче, при това много изобретателно. Той влезе във връзка с един съсед по лозе, който освен с вечерните сбирки за карти се занимаваше и с отглеждане на няколко крави. Договориха се, съседът да му дава млякото, а нашият предприемчив юнак да го продава в центъра на града. Ползите от това бяха две. Едната беше 5-те лева, които получаваше около обяд, а другата - добрата визия към човекопотока, който не спираше, защото това все пак бе центъра на града. В тоя човекопоток г-н Стойков откриваше добри познати от мъжки, а най-вече от женски пол. Въпреки своите седемдесет и кусур години, той все още имаше афинитет към жените, пък макар и чрез самото гледане.
    Моя милост, която ежедневно влачеше крак из центъра, я за покупки, я за нещо друго, често се срещаше с г-н Стойков. Щом минех край избраното от него място за млечна търговия, тутакси се отбивах, сядах и завързвах дълъг и изчерпателен разговор с предприемчивия приятел.
    - Как върви търговията, г-н Стойков? Нещо напече жегата. Подсети ли се да сложиш щипка сол в млякото, иначе ще се прокисне.
    - Пука ми! Като се прокисне, Йоцко ще си го подсири и пак ще го ползва. Я виж колко сирене е сложил в щайгата за продажба! Теб не те ли интересува? Много е добро, меко, пресносоло, топи се в устата…
    - Прясно сирене не ям. После ме боли стомах и имам разстройство.
    - На мен пък ми няма нищо.
    - Тоя пес, дето обикаля щайгата със сиренето, не ти ли се струва, че е прекомерно любопитен и твърде гладен?
    - Той така си обикаля, тукашен е. С него сме приятели.
    Г-н Стойков видя обаче, че приятелят му доближи стоката, и се развика: - Чиба, бе проклетник!
    Песът бе заровил муцуна в щайгата със сиренето и тъкмо се канеше да го дегустира. При вика, плашливо подви опашка и се отдалечи.
    - Регистрира ли някоя красавица в тазсутрешния човекопоток?
    - Има, има, но нека ти разкажа, за моята първа любов…
    - Давай и не се май, че ми е ограничено времето за безделие.
    - Казваше се Аспарушка, изрусена красива мадама на 17 години. Аз бях още ученик. Учех във Вършец. Нашите се бяха развели и ме бяха оставили при баба ми, за да си завърша средното образование. Та, русата беше дошла с родителите си на минерални бани. Запознанството ни стана случайно, на една забава в „Дома на текезесарите“.
    - Текезесарите?
    - Така си го наричахме ние, хлапетата, а иначе се казваше официално, „Дом на трудещите се селяни“.
    Страхотна мадама беше, а аз бях страхотен пич, с гъст къдрав алаброс и едва що наболи мустачки. Истински Радж Капур от популярния тогава индийски филм. Изтанцувахме няколко танца и хоп - заведох я на „Иванчова поляна“. Ти знаеш ли кои образи ходеха тогава на „Иванчова поляна“?
    - Кои?
    - Ами влюбените!…
    - Браво бе, г-н Стойков! Ти ми се издигна в погледа…
    - Така бяхме влюбени, че още не завършил гимназия, предложих на Аспарушка да се оженим. Обадих се на тате по телефона и му разказах за намеренията си. Отговорът му беше твърд и еднозначен: „Прави каквото щеш, синковецо, но да знаеш, че при това положение издръжката ти от мен приключва.“ Бях млад и неразумен. Тези му думи означаваха за мен само едно – Тате е съгласен. Имам зелен светофар.
    Казах на гаджето за тоя разговор, а то декларира: „Съгласна съм, но първо трябва да те запозная с нашите. Ще дойдеш у нас в София на гости и ще ме поискаш от тях…“
    Речено – сторено! Уговорихме деня на срещата. Хванах аз влака, та в София. Посрещнаха ме в един голям, добре обзаведен апартамент. Сложиха ми някакво сладко с чаша вода и дойде време да обясня посещението си. Бях много смело момче. Разказах с две думи за сърдечните си блянове и намерения, пред сведения поглед на Аспарушка и безизразните физиономии на родителите и. След няколко минути на тържествено мълчание, думата взе бащата.
    „Слушай момче. Виждам, че си хлътнал здраво по дъщеря ми, а явно и тя е хлътнала по теб. Всичко е много хубаво, но трябва да знаеш едно нещо… Ние не сме от вашия етнос. Погледни ни с майка и. Не виждаш ли нещо особено в лицата, в кожата…?“
    Загледах се. Наистина, кожата им бе силно мургава, косите къдрави а устните някак дебели и зурлести… Брех, маа… му стара!
    „Да, цигани сме! Аспарушка е много беличка, защото я взехме като малка от дома за изоставени деца. Някой от родителите и е рус, затова и тя е руса. Понеже вече живее в нашето семейство, ти знаеш… Ние циганите се женим само помежду си и никога не се мешаме с друг етнос. Ясен ли съм?“
    - Думите му бяха изречени благосклонно, но твърдо и не търпящи възражение. Стана ми ясно, че тая моя първа любов току-що отиде на кино. Бях като попарен. Побързах да си взема довиждане и да си тръгна. Аспарушка не повдигна поглед, за да ме види и изпрати. Тя бе съгласна напълно с решението на родителите си. Та така, приятелю, свърши моята първа и единствена страстна, ученическа любов… После се запознахме с госпожата, но това си е съвсем друга история. Следващия път ще ти разкажа и нея… Чиба, бе! Мамка ти мръсна!...
    Последната нецензурна реплика бе отправена към кльощавия бездомен пес. Той бе издебнал момента на залисия, беше се промъкнал до щайгата със сиренето, бе захапал една буца и страхливо, с прибежки, се отдалечаваше към по-спокойните кътчета на квартала. Никой от вървящите граждани не го спря. Всеки бързаше по своите си цели.
    Тая загуба явно ощетяваше г-н Мирон Стойков пред собственика. Той нямаше да си получи дневната надница от 5 лева за продажбата на млечните произведения. Какво пък! Това не е болка за умиране…
    - Довечера, приятелю, с госпожата сме пак на яйчена диета. Дано е успяла да заработи някой лев за хляба.
    Станах. Чувствах се гузен, че му отвлякох вниманието. За компенсация, се отбих към отсрещната продавачка на череши. Купих половин килограм от едрия и вкусен плод и му го занесох. Ведра усмивка озари лицето му. Явно обичаше череши. Взе ги, благодари, после посегна, сграбчи с шепа няколко зърна и ги пусна в ожаднялата си уста.
    Погледът му някак неволно се отклони и фокусира към точещия се човекопоток. Загледах се натам и аз. Минаваше една силно изрусена мадама с пищни дамски атрибути. Вероятно по някакъв начин приличаше на неговата първа ученическа любов, Аспарушка.

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories