bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Кречеталото®

 

 

Алекс Болдин

 

   

   В памет на Николай

   От някъде се носеше упойващият аромат на цъфнал липов цвят. Обожавах тоя аромат. Потърсих с поглед липата, която бе разцъфнала и даряваше цялата околност с омайна свежест. Беше на няколко метра от гроба, до сами стария бор. На кой ли му бе хрумнало да сади липа на гробище? Явно е бил някой като мен, на който дървото му е любимо, или пък е погребал близък с име на липа. Някакъв гарван долетя откъм запад, изпърха с крила и кацна на един липов клон. Изграка силно. Да бе, това вече си пасва тъкмо на екстериора. Гробища без гарвани не са гробища.
    Свещта, която бях запалил вече догаряше. Време беше да си тръгвам, но да си призная не ми се тръгваше. Затова извадих втора свещ, запалих и я прикрепих внимателно зад стъкленото прозорче на мраморния паметник. Нямаше за къде да бързам. Мислите и спомените в момента ме свързваха тъкмо с човека, който бе погребан тук. Беше ми приятел от почти 30 години, макар, че при последното ни виждане се скарахме люто. Тогава не го разбрах. Не разбрах острия му тон, блъснатата входна врата, обидните думи, които явно не заслужавах, защото с цялото си старание и внимание се опитах да му помогна.
    Разбрах го едва тогава, когато ми съобщиха, че е починал. Бил е болен. Търсил е утешителни думи, за наближаващата си кончина. В отчаянието си не е успял да се сдържи и ме е обидил, макар че ме уважаваше много.  „Е, случва се!“ - ще кажете. Понякога хората не се разбират, дори и най-добрите приятели. Има такива моменти на неразбирателство породени от неизбежни обстоятелства. Но всичко е само от това, че точно в тези моменти хората спират да си говорят. А думите биха обяснили всяко поведение и биха предотвратили сериозни скарвания и разлъки. Хората трябва да си говорят, дори и тогава, когато им е най-тежко, пък и точно поради това, че им е тежко.

    За пръв път се видяхме с него в завода. По-точно е да се каже „Чухме“… Опитвах се да чертая някаква схема на технологичен стенд, когато силно каране достигна до ушите ми откъм цеха за метални разкройки. Карането беше така силно, че имах чувството, за възникване на неизбежно сбиване. Погледнах колежката, а тя ехидно усмихната отговори: „От няколко дена назначиха един инженер. Не може да говори спокойно, а кречети като кречетало.“
    „Не е свикнал още с обстановката. Има време. Ще свикне“. – казах мнението си и продължих да чертая. Няколко дни по-късно случайно в коридора се засякохме с въпросната гръмогласна личност. Неше нисък, набит мъж с русолява пооплешивяла глава и бяло-розово лице. Вървеше напористо, правеше резки движения, а гласът му, леко извисен, стряскаше с високите си и резки тонове. Ако случайно сте сънен и ви се наложи да разговаряте с тоя човек, бъдете сигурен, че тутакси ще се разсъните.
    Веднъж се случи да влезе в нашия отдел. Повъртя се и като видя, че никой не му обръща внимание, понечи да си тръгне. Спрях го с един жест и го поканих да седне. Мина някаква светла сянка по лицето му. Загледа ме някак одобрително и благосклонно. Решихме набързо техническия проблем и минахме на личен разговор. Оказа се, че живеем в съседство. Някак непринудено се отвориха куп теми за разговор, при което разбрах, че тоя човек притежава силна ерудиция и проницателност. На мига изрича мисли, които моя милост би произвела и формулирала за час. Точно това ми стана много интересно, а от тук и самата му личност - много привлекателна.
    - Правя един ремонт на апартамента. Мини след работа да видиш. Може и да ми дадеш някоя и друга идея. – каза на излизане.
    - Добре ще мина… - отговорих неопределено и необещаващо.
    След работа обаче, подтикван от интерес „минах“ и останах втрещен. Целият апартамент беше обърнат наопаки. Нямаше място да не е изровено, оцапано с вар, парчета тухли или гипс.
    - Голям ремонт си започнал.
    - Голям! Продадох част от апартамента на съседа. Жената нещо се сърди ама… ще слуша, няма накъде.
    Видях, че човекът е много зает, помотах се малко и си тръгнах. След месец Кречеталото ме покани на гости. Всичко беше вече оправено, иззидано, измазано и натъкмено. Мебелите, макар и старички, бяха подредени старателно.
    - Къде е жена ти? – попитах.
    - Разведохме се. Все мрънка, все се оплаква от болести. Не мога да я търпя.
    - А дъщеря ти?
    - На тренировка по волейбол е. Остана при мен. Едно дете ми е, какво да го делим. Мрънкалото не може да гледа него си, та камо ли дете.

    Минаха десетина години. Много рядко се виждахме с тоя интересен човек. Беше предимно на улицата. Всичко минаваше с едно „здравей“ и „здрасти“ и всеки продължаваше по своите си работи. Някъде, след голямата инфлация, пак се срещнахме. Темите сега бяха много повече от по-раншните. В страната бяха настъпили сериозни обществени промени. И двамата не останахме безучастни към тях. Аз бях без работа, той също. Всеки се мъчеше да се оправя както може в живота.
    - Как ти се струва? Ще се оправи ли България? – попитах.
    - Няма! Докато са тия комунисти на власт няма да се оправим. Аз се хванах със синдиката „Подкрепа“, ама и там е пълен бълвоч. Некадърници, номенклатура, нямат мисъл, нямат идеи. Простотия до шия! Защо не дойдеш да те запиша за член?
    - Мерси! В политиката не се бъркам. В „Подкрепа“ са върли седесари.
    - Тогава си с комунистите? – изкречети Кречеталото и ме стрелна с поглед.
    - Не позна! Просто гледам да съм далеч от политиката.
    - Сега е решаващия момент да ги сломим и да ги откажем от властта… тия комуняги.
    - Живееш с илюзии. Те направиха преврата за да пипнат богатствата на държавата, а ти си мислu, че ще се откажат.
    Така продължихме спора, докато Кречерталото не предложи:
    - Защо не минеш към мен да пийнем по една ракия? Имам идея за нов ремонт, искам да разбера какво ще кажеш за нея. Може и да ме посъветваш за нещо, което не съм се сетил.
    Минах. Седнахме край една ниска салонна масичка. Отнякъде се появи някакво женско същество, толкова слабо и толкова невзрачно, че се учудих на присъствието му.
    - Да не си се оженил отново?
    - Не-е-е, това е приятелката ми. Беше във финансови затруднения, та я прибрах, за да е по-лек живота и на двама ни.
    - Нима ти самия не си във финансови затруднения? Не каза ли че си безработен?
    - Е, аз съм мъж и се оправям някак си. Я пийни да видиш моето производство.
    Кречеталото извади отнякъде една бутилка с бистра течност, която се оказа спираща дъха ракия.
    - Как я правиш тая отрова? – едва изрекох с насълзени очи от силния спирт.
    - Няма проблем. На инженер-химик не му се опира нищо. Към украинския спирт добавям един куп аромати, бои и става по-добро питие от ментетата, които ги продават по магазините. Харесва ли ти? Кречеталото сръбна една голяма глътка, издаде едно гърлено „бррр“ и оголи зъби. Забелязах, че това си му беше навик, когато пиеше ракия.
    - Е, и се оплакваш, че си безработен? С тая ракия сигурно си докарваш добър доход.
    - Трай си! Всичко е нелегално. Сега ще ти сипна една половинка, за да ти се услажда вечер живота. Произвеждаме, няма да мрем от глад я?!
    - Какъв ремонт си намислил пък сега?
    - Ще направя гарсониерата да изглежда по-функционално. Тук ще монтирам миялната машина, а тук бар плот. В ъгъла ще бъде готварската печка с керамичен плот. Зад плъзгащата врата ще бъде спалнята.
    - Няма ли да влизат миризмите от кухнята в спалнята?
    - Тоя вентилатор за какво мислиш, че е?
    - Откъде намери тоя огромен монитор за компютъра? По-голям е от бюрото. Та ти не можеш да го вдигнеш, бе човек. Трябва да е към 20 килограма?
    - Аааа, вдигам си го. Трябва ми голям екран, за да проектирам чертежи. Ще ми инсталираш ли Аутокад, че нещо ме няма в инсталациите?
    - Нямаш проблем.
    - И вируси нещо се навъдиха в компютъра, а аз не съм много „на ти“ с тая техника.
    - Не каза къде си виждал подобно вътрешно обзавеждане.
    - В Швеция! Нали щерката се омъжи за швед, та миналото лято им ходих на гости, да видя внука. Сега ще ти покажа снимки.
    Той бръкна под леглото и извади някакъв огромен албум със снимки. Заразглеждах ги с голям интерес. Не бях виждал фотографии от красивата северна страна.
    Разбрах, че се бе влюбил в Швеция и шведите, дотам, че имаше намерение да устрои жилището си точно по шведски образец. Включи компютъра. Показа ми и някакви сайтове от Швеция. Всичките бяха на тема къщи, жилища и обзавеждане.
    След няма и седмица време, жилището му бе отново обърнато наопаки. То се събаряха стени, то се градяха плъзгащи врати, функционални ъгли, светлинно - електрически изобретения. Човек, ако не е добре подготвен, би се шашнал от необикновения проект и изпълнение на Кречеталото.
    Мина още седмица. Една сутрин той цъфна пред входната ми врата, целия побелял от вар и с изнемощял глас каза: - Ела да ми помогнеш да изнесем тухлите, че нещо ме скова кръста. Тръгнах с него.
    Как нямаше да го скове? Кречеталото си бе поставил непосилната за един човек задача. Да фасонира със свои сили целия апартамент. Когато наближеше обяд, приятелката му отскачаше до близкия супермаркет и носеше някакви полуготови ястия, които изяждаха на съвсем импровизирана маса в центъра на изтърбушеното жилище. Голяма, симпатична камара от тухли беше подредена до входа на кооперацията. Всичко беше пренесъл сам на ръце или с кофи. Няколкото стаи бяха изчезнали и се бяха превърнали в една обща, преградена с шперплатови стени.
    Кампанията по ремонта му завърши в началото на есента. Тогава Кречеталото реши да организира „шведска маса“ за отпразнуване финала на ремонта. Повика и мен, като главен консултант и помагач.
    Хапнахме, пийнахме и приятелят ми, да вече бяхме станали приятели, отсече:
    - Ще те водя за гъби! В буковата гора, към Колониите е пълно с манатарки…
    - А-а-а не! Такова мезе не вкусвам. Гледал съм отровен от гъби та ми се е свивала душата. Страшничко си е…
    - Абе, това е най-вкусната гъба, бе човек!… Добре, де, аз ще бера гъби, а ти ще събираш букови жълъди и шипки за зимен чай, става ли?
    - Така става!
    - А после ще идем да излеем малко бетонец около гроба на баба ти, че в тая кал ще съсипеш доста обувки.
    Забравих да спомена, че Кречеталото правеше всичко с мерак и плам. Дори гроба на родителите си беше направил на аптека. Сега нещо се бе загледал в гроба на баба ми. Не зная какво да кажа, но тоя човек не спираше да ме удивява. Имаше нещо в него, нещо което го нямаше в другите хора. Имаше някакъв живец, който го караше да действа, да мечтае, да твори, докато се изцедят силите му докрай. Най-много ме е удивяваше проницателността му. Познаваше хората, отгатваше характера им само от едно виждане, от пръв поглед. Казваше си прямо всичко, което мислеше и му беше на душата. Нерядко влизаше в спорове и конфликти, които на пръв поглед изглеждаха невинни.
    Нерядко, отчитайки моята неинициативност, ме укоряваше. Посочваше ми идеи, варианти, подтикваше ме към действие, което по-късно отчитах като много правилно и навременно. Казаното от него винаги ставаше или се случваше. Можеше да е в закъснение от време, но ставаше. Беше някакъв магически човек, пророк, предвиждащ събитията и съдбите на хората. Вероятно това му качество бе от богатия жизнен опит, вероятно от генните му заложби, не зная, но беше така.
    Умееше и да пести. Не купуваше нови неща. Подбираше всичко вехто, но функционално и изглеждащо прилично. Мебелите, домашните уреди, дрехите му, бяха купени от магазини за втора ръка. Той първи научаваше новите събития в града ни. После се чудеше как не сме ги знаели. Такъв беше Кречеталото…
    Разбира се, тоя прякор никога не бях изричал пред него, защото щеше да се обиди. Изричах си го на ум и се смеех при това. С годините така бях свикнал с Кречеталото, че не минаваше и ден да не се видим или обменим планове и мисли.
    Веднъж обаче ми се оплака. Нещо го боляло в корема ниско-долу. Страхуваше се, че ще се разболее от болестта, от която си бе отишъл баща му. Понеже не вярваше на тукашните лекари, отиде да се изследва в София. Направиха му някаква, уж лека, операция. Беше весел, не споделяше на глас страховете си. Държеше се твърдо и работеше за двама. А когато му звъннех, за да се чуем отговаряше, „Все още съм жив!“
    Докато… веднъж дойде изненадващо у нас. Майка ми не беше нещо добре. Помоли ме да му направя някакъв уред за регулиране оборотите на ръчна дрелка.
    Нещо не бях разположен. Събрах каквито части имах на разположение за устройството и му ги дадох, за да се опита сам да си направи уреда. Реакцията му беше неочаквана. Разлюти се, развика се, закречети на високи тонове. Майка  ми се подаде изненадана от спалнята, за да види какво става, а мен ме хванаха нервите. Отвърнах му с остър тон. Това бе достатъчно, за да млъкне и си тръгне. Хлопна входната врата със сила. Това поведение не бе характерно за него и ме изненада.
    От тоя ден, щом се видехме на улицата, вече се разминавахме като чужди хора. Така мина една година. Често ми идваше на ум да му звънна и да се придобрим, но дяволчето и честолюбието ме ядеше отвътре.
    Една сутрин ми се обади близък приятел. Стресна ме с думите: „Нашият човек, с който се скарахте, почина“.
    „Е, как така!?“ – наистина бях изненадан.
    „Имал е рак. Не сме знаели. Никой не е знаел. Решил е да не се мъчи и сам се е… „

    Е, беше станало вече невъзвратимото. Не трябваше да се случи точно това с тоя жизнен и работлив човек. Болестта обаче не пита.
    В тоя момент изникнаха спомените от последната ни раздяла. Не съм знаел, че е бил болен. Може би затова е избухнал. Разчитал е на мен, че ще му помогна в нещо, което не може да свърши сам, а аз не съм го разбрал… Свърши се!… Взех си грях на душата!… Но… наистина не знаех…, Бога ми! Не знаех!
    Малко хора бяха чули за кончината му. За погребението беше казал да не ходи никой.
    След няколко месеца, посещавайки гроба на майка ми, се отбих до администрацията и попитах за неговия гроб. Администраторката отвори архивната книга и ми го каза.
    Отидох. Гробът изглеждаше изрядно подреден и почистен. Зад стъкленото прозорче гореше свещ. Явно някой бе идвал преди мен…

    Ето ме и сега, идвайки на гробища, винаги се отбивам на гроба на Кречеталото. Паля свещ, седя, спомням минали събития и си мисля за живота. Мисля за неговите пророчески думи, за вечността и човечността между хората. Прав бе, разбира се, много прав. Докато беше жив обаче, всички ние, неговите приятели, не мислехме като него. Кречеталото беше човек от друго време и друго измерение.

    Гарванът изграка отново, за да напомни за себе си. Не му се напускаше липовото дърво. Ароматът на цвета харесваше и на него.
    - Иш ма, чернилко! – свирнах и изплясках с ръце. - Никой не те е канил да грачиш тъкмо на гроба на приятеля ми…
    Птицата сякаш ме разбра. Изпляска с криле, подскокна и излетя. Изчезна някъде на запад, където черните облаци на идващата лятна буря постепенно се сгъстяваха.

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories