bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Комари като врабчета ®

 

 

Атила-Йожен Дьолакроа -1845Алекс Болдин

 

 

    Когато човек се вгледа в миналото,
    в повечето случаи открива неща,
    които тогава са му убягвали от вниманието. 
    В разстоянието от време обаче,
    остават най-ярките спомени,
    с които помни това минало
    и които понякога са повод за смях,
    носталгия или мъка.

  Бях дребен служител в едно предприятие, което не беше нещо особено, но ръководителите му се отличаваха със завидна амбициозност. Водеха ме някакъв специалист и като такъв обикалях обширен район, където обектите бяха повече от занемарени. Вършех си съвестно работата, обичах я, дори така бях свикнал с нея, че ако сутрин не тръгнех с колата за някой обект ми се виждаше неестествено дори абсурдно.
    Имах си и колега, слабичък, олисял, с къса добре поддържана брада. Беше много работлив мъж. Разбирахме се отлично, от всяка дума и всеки жест без много словоизлияния. Деляхме заедно неволите и радостите, къде повече къде по-малко. Имаше и моменти на крайна напрегнатост, на преумора, но ние не се впрягахме излишно и търпяхме. Търпяхме и ниските заплати(на чистачката плащаха повече). Къде бихме отишли при такава безработица?
    На една оперативка ни наредиха да се заемем с доста сериозна и отговорна задача. Трябваше да преоборудваме обектите на един крайдунавски район с нова техника. Тя, естествено, все още не бе закупена. Трябваше „в движение“ да даваме заявките, съобразно случая и същевременно да работим по обновяването. Срокът за изпълнение беше един месец, крайно недостатъчен според нас, но съвсем нормален за началниците. Помолихме за помощ и съдействие от местните хора. Отговориха ни: „Ще я имате!“. Това обещание се оказа съвсем лъжливо и заблуждаващо, но нейсе.
    И така, в една ранна октомврийска утрин, натоварили багажника на колата с необходимия набор от инструменти и материали, тръгнахме на север към величествената река Дунав. Слънцето беше току-що изгряло. Въпреки, настъпващата есен, времето бе все още по септемврийски меко и приятно. Само слоестата мъгла над крайпътните долища и току-що стопилата се слана напомняха, че иде зима. Шосето се виеше пред нас монотонно и безлюдно. В бездънното синьо небе прелитаха птици, а на запад, там където сините планини заграждаха хоризонта, се заформяха ята, устремили се на юг, към по-топлите страни.
    - Как ти се струва, ще успеем ли със сроковете? – попита ме колегата.
    - Не зная, може и да успеем, ако претупаме тук-там нещата.
    - Не е желателно! После пак на нас ще се падне да оправяме зле свършеното.
    - Прав си. Дано имаме късмет и дано времето ни позволи да приключим без проблеми.
    - Абе, аз съм приятел с това време… Не бой се. Ще го черпя една бира и няма да се развали. – пошегува се брадатият ми колега.

   

    Все още не бяхме видели спокойните води на Дунав, когато колата навлезе в крайните квартали на града. Началник район беше някакво дребно, затлъстяло и нахално човече. Запознахме се, а след това ни в клин ни в ръкав отсече:
    - И да знаете, за вас сега съм Господ и само мен ще слушате! Вашите шефове във Враца са далече и едва ли им пука за вас. Тук аз съм царя и господаря!
    „Егати нахалника!“  - казахме си наум и двамата. „Тоя си постила предварително, ама няма да го огрее.“
    - А сега елате да ви заведа в стаята, където ще спите.
    Минахме един кален двор, пълен с разнебитена автомобилна техника. Някаква чешма църцореше с единия му край, а струйката вода с течение на времето беше направила край нея голяма заблатена локва.
    - Това ви е умивалника! – посочи я човечето. – Кенефът е там, зад бъзето. Няма врата, но това не е проблем, шумата ще ви крие откъм улицата.
    Прескочихме няколко порцеланови изолатора за високо напрежение в коридора и се озовахме в тясна стаичка с две стари войнишки легла. Пружините бяха продънени и опираха до сами пода. Нямаше чаршафи, а одеялата, с някакъв сиво-кафяв цвят, изглеждаха непрани от момента на купуването им.
    - А това ви е връзката със света. – посочи един стар радиокасетофон така добре потънал в прахоляк, че не можеше да се определи преди колко десетилетия бе произведен.
    Тупна го с ръка. Машинката свирна с някакъв гъгнив стържещ звук.
    - О-о-о, дори и свири! Ще черпите значи, за удобството! Ами това е, настанявайте се и ако нощем ви хапят комари, най-добре изгасете лампата, че те са се набили по всички цепнатини и кьошета. На светлина излизат и стават много настървени.
    Човечето си отиде. Ние се спогледахме един друг смутено и разочаровано. Тук трябваше да изкараме трудовия си месец чак до завършване на обектите.
    - Умря ми ентусиазма, бе колега! Абе, ние бели хора ли сме или… ? – процедих през зъби.
    - Свиркай си! Все някак ще мине месецът, нали повечето време ще сме по полето.

    Утрините край Дунава са тихи. Мъглата се е разстлала навред, така, че имаш чувството че те е обградил памук. Влагата прониква отвсякъде и те вкочанява. После на изток просветлява. Слънцето постепенно пробива бялата пелена и грейва ведро. Откъм румънският бряг духва ветрец и мигом става ясно, красиво и зелено. Впрочем зеленината постепенно се преливаше в златисто. Колкото и да се ослушвах, не можах да чуя птича песен. Май птичите колонии се бяха настанили някъде край брега, в тръстиките, където явно намираха храна.
    - Да започнем с най-източния обект? Малък е и бързо ще го приключим.
    - Няма проблем, обаче в него няма ток. Трябва да закараме акумулатор за осветление, а ако се наложи да спояваме… не зная как ще стане.
    - Нося поялник за захранване с акумулатор, спокойно…
    - Измислил си го. Браво бе колега, браво!…
    - Стига с това браво, че ме караш да се скомросвам.
    Това беше дежурният лаф на колегата, изречен в северозападен диалект и употребен многократно за различни по смисъл думи. В случая явно означаваше „притеснявам“. Още много пъти щях да чуя тая дума, но в съвсем различен смисъл.
    Отворих стоманената врата и тутакси отстъпих назад. Дебел смок се шмугна току пред нозете ми. Винаги ме е било страх от змия, а сега бях изненадан.
    - Май ще ги срещаме доста тия гадини. Обичат застоялата вода.
    - Като си помисля, че тая „смоча“ вода я пият местните и настръхвам.
    - Ще пият и хоро ще играят. И вода от Дунава ще пият, че филтрите, разбрах, са задръстени и не пречистват. А да знаеш каква е топла и как смърди… Бр-р-р-р. Пробвах я още там в двора. Няма да сръбна вече, само за ръце и крака става!
    Извадихме инструментариума, настроихме радиостанцията, сглобихме апаратурата и започнахме пробите. Всичко вървеше добре. Накрая монтирахме и охранителната система, макар, че едва ли някой би се наканил да идва тук, на километри от града да краде.
    - Нещо огладнях… О-о-о, та то било обяд! Кога мина това време?
    - Времето, в залисията, лети като зелева пеперуда… Да тръгваме! В центъра на градчето имало стол. Дано е по-евтино яденето, та да спестим някой и друг лев от командировки.
    Наистина, храната в стола беше доста евтина. Скарата се оказа великолепна. Моят колега обаче ме изненада. Взе си девет кебапчета и нито филия хляб. Изяде ги бавно и методично. После забърса мазнината от брадата със салфетка, оригна се и въздъхна.
    - Абе, какво да пестя?!… Вкъщи жената все заделя, за обувки, за децата, за тока, а за кебапчета няма пари… Сега ми е паднало да си хапна…
    След обяд се качихме към трите по-големи охраняеми обекти над града. В битовата стаичка на първия заварихме някакъв дебел, брадясал индивид. Беше заспал и хъркаше монотонно. На малката масичка се мъдреше метална чиния с недоядена пържена риба. Две-три люти чушлета се въргаляха край нея. Бутилката от светла ломска бира бе почти изпита. Това беше дежурният на обекта. Никой не го притесняваше. Радиостанцията до него шумеше тихо. От време на време се чуваше говор. Централата се свързваше с дежурните за събиране на данни.
    Колегата му щракна с пръсти на ухото и задрямалият сънливо отвори едното си око.
    - Аре бе, стига спа! На дежурство си. Как ти е името?
    Индивидът отвори и другото си око, прозина се шумно, оригна се и разрошен се вгледа в нас.
    - Вие пък кои сте?
    - Идат ти гости от Враца! Ще правят ремонт на обекта, който охраняваш.
    - Ега ти! От Враца?
    - Не личи ли? Къде я лови тая риба?
    - Дунаво е голем и риба колко щеш! – обяснението бе съвсем изчерпателно и лаконично.
    - Ще помагаш ли на работата?
    - Абе, я ма оставете да са нaспа!
    - Хайде спи и без теб ще си свършим работата.
    Работата наистина я свършихме, макар, че вонята от спарения въздух и риба беше непоносима. Трябваше да подменим радиостанцията. Имаше и дефект в апаратурата.
    На другия обект попаднахме на по-разговорлив и съвестен дежурен. Разведе ни, показа ни проблемите, помогна ни да завършим ремонта. Накрая донесе един плик с ябълки, които беше набрал от близкото дърво.
    Е-е-е имало е и човечни хора край тихия бял Дунав! Но говора им, ех говора… На моменти сякаш заговаряха на румънски. Това беше известният влашки диалект, почти неразбираем за нас. За тях, обаче си беше всекидневие.
    - Имай търпение, колега. – усмихна се под мустак брадатия. – И влашки ще научим, така че жените ни ще слушат, ще се кокорят и подсмърчат.

    Времето ни минаваше в работа. Течеше неусетно. Обектите добиваха нов, модерен вид. Оборудвахме ги с най-съвременна техника. Снабдителят от централата изпращаше пратките с апаратура, която постепенно разпределяхме съобразно нуждите. Вечер, скапани от работа, се прибирахме отмалели. Хапвахме набързо, изпивахме по чаша механджийско вино, пускахме радиокасетофона и слушахме една и съща касетка с избрани песни на Скорпиънс. Нямаше друга. На места лентата беше смачкана, но това не пречеше да се пренесем в по-добрия свят на музиката и на омаята.
    После заспивахме с дрехите, а комарите само това чакаха. Излитаха от всички ъгли, от всички цепнатинки на стаичката и с пронизително жужене пикираха над главите ни. Когато нощта преваляше, острият им звук обикновено ни будеше. Ставахме и святкахме лампата. Колегата хващаше някакъв стар, многолистен вестник и започваше да ги бие и размазва по стените. Да си призная, идваше му от ръка тоя лов. Нямаше грешно попадение. Тоя негов лов се отрази съвсем резултатно на стенния пейзаж. Всяка сутрин човечето, вживяващо се в ролята на наш началник, идваше да ни види. Поглеждаше към стените, цъкаше и казваше:
    - Какви са тия кървища, бе момчета? Да не сте вампирясвали нощес?
    - Вампирясала е баба ти! – не му оставаше длъжен колегата. - Нямаш ли лампа против комари? Ще ни изядат, брей! Кръвчицата ще ни изпият!
    - Ще ви измислим, само за вас, лампа. Ще ви я внесем от Германия.
    Много злобно бе това човече, личеше си по всичко. Поне не се завърташе много около нас, за да ни дразни.

    Обектите бяха вече на привършване. Виждаше се краят на работата ни, дори и със срока бяхме успели. По телефона, в разговор със снабдителя, разбрахме, че прекият ни началник ни е похвалил на големия шеф на предприятието. Щяло да се прави банкет в сградата на крайдунавския район. Банкетът бил тъкмо по повод на нашата добра и ударна работа. Очаквахме да ни поканят, но все още имаше неща за довършване. Работехме трескаво и чакахме приятния момент.
    Да, ама не! Тоя момент така и не дойде. Стана съвсем друго. Нашата ремонтна кампания била повод за обилно преяждане и препиване на шепа номенклатурчици и банкетни  организатори. Тъй като местните работници знаеха всички подробности за събитието, весело и доверчиво ни разказаха всички пикантни моменти от събитието. Накрая един от тях ни погледна съжалително и заключи:
    - Момчета-а-а, момчета… Гледаме, че се пребихте от работа, но така е било и така ще бъде. Кой бие тъпана, а кой събира парсата…
    Нямаше какво да добавим или коментираме. Купихме една двулитрова бутилка с бяло механджийско вино, прибрахме се в квартирата, седнахме край масата и напълнихме чашите. Касетофонът засвири прекрасните балади на Скорпиънс. Това механджийско вино беше едно от най-долнопробните вина, сякаш специално направено за пияници. Скромните ни командировки не позволяваха друго по-скъпо питие.
    Приближих се към касетофона, натиснах клавиша и в стаята зазвуча прекрасната мелодия, „Белият гълъб“. Колегата се заслуша в песента, подсмъркна, а после се пресегна към телефона и набра някакъв номер. Отсреща му отвърна женски глас.
    - Жено, утре се прибираме. Приготви банята, че съм замирисал на пор. И салатка направи, от розовите домати. Зажаднял съм за моята кайсиева ракия. И няма да ми се караш, нали? Нещо ме е стегнал алаброса, та се не трае.
    После затвори телефона. Моя милост превъртя лентата. Бях научил наизуст реда на песните. Следваше любимата ми песен.
    - Слушай сега, тъжно момче. Скорпиънс ще изпълни само за нас двамата великата си песен, „Вятърът на промяната“.
    Усилих звука. Прекрасната балада изпълни приятно малката стаичка, заглуши шума на радиостанцията и се понесе навън през отворения прозорец. От Дунава повя лек ветрец. Разлюля дрипавото, мръсно перде и погна ято едри комари. Те забръмчаха над главите ни, накацаха по лицата и засмукаха стръвно уморената ни кръв. Брадатият се пресегна, взе многолистния вестник и някак вяло започна да ги бие. После с полупиян глас проплака:
    - За какъв вятър и за каква промяна пее тоя?! Няма промяна! Ама, тия комари са големи като врабчета, бе!

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories