bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Жената с гълъбите ®

 

 

Алекс Болдин

 

 

   

    "Райската птица каца само върху ръката, която не я хваща"
    Джон Бери

    „Който нахрани гладно животно, храни собствената си душа.“
    Чарли Чаплин

 

    Тя идваше всяка вечер, идваше по едно и също време. Не зная от колко време бе това, но я забелязах от месец насам. Беше добре облечена пълничка жена, на възраст над шейсетте. Ходеше трудно, помагаше си с масивен черен бастун. Влачеше ходила, но въпреки всичко стъпваше бодро и живо. Оня ден я видях да минава през подлеза. Бях ходил до поликлиниката и я настигнах. Едва вървеше. Хвана се за перилата и бавничко слезе.
    Пред входа на нашата кооперация има пейка, покрита с олющена тъмнозелена боя. Жената сядаше на нея, отваряше дамската си чанта, изваждаше няколко филии бял, ронлив хляб и започваше да ги дроби пред себе си.  
    Чудех се, защо ли го прави? Чуденето ми не траеше дълго. Отнейде бързичко долитаха два гълъба. Започваха да кълват настървено трохите. Тогава тя спираше да рони хляба, а те, щом ги привършеха, подхвъркваха и кацваха на коленете й. Тя разперваше длани и гълъбите продължаваха да кълват от ръката и. Не се бояха от нея, ни най-малко, сякаш бяха дресирани. Първо кълвеше единия, а после и другия. Не се бутаха, бяха като две братчета, изгладнели и доверчиви, възпитани за ред и дисциплина. От време на време някой от тях отстъпваше място си на другия. И двете птици бяха тъмно сиви с беличко в крайщата на крилата.
    Бях свикнал да я наблюдавам. Тя идваше точна като по часовник. Надниквах през кухненския прозорец и я виждах, седнала на пейката с гълъбите накацали по коленете и. Хранеше ги поне един час. Радваше им се, но не им говореше. От време на време обръщаше глава, за да види дали някой не я наблюдава. Понякога пейката биваше заета от тинейджъри. Щом ги видеше, тя пресичаше отсрещната алея и отиваше при детската площадка. Гълъбите я следваха и там, беше много интересна и чаровна гледка.
    Чудех се на тая жена, миловидна с късо подстригана коса. Дали не беше болна и гълъбите по някакъв начин я успокояваха? Или пък бе изкарала инсулт? Вероятно използваше вечерите както за разходка, така и да се порадва на своите любимци.
    Не познавах такъв човек, на който дивите птици така да се доверяваха. Виждал съм подобно нещо в цирка, където дресировката на гълъби си беше професионално занимание за дресьорите. Да, сега си спомних още един случай, за оная баба от първия етаж в кооперацията зад бившата закусвалня „Космос“.
    Веднъж минах случайно от там. Бабата бе отворила прозореца и цяло ято гълъби я бе накацало по ръцете и раменете. Мушеха се в нея, а тя ги хранеше от ръка. Стоях и я гледах поне десетина минути и се чудех…
    Много обичам гълъби, дори сутрин отделям по някоя филия хляб, за тях и знам, че и най-малкия шум ги плаши. Точно моята любов към тия птици ме накара да забележа редовната гостенка.
    В средата на тоя месец юли настанаха големи горещини. Дори вечер не захлаждаше. Въпреки всичко, жената идваше редовно. Нахранваше своите любимци, после ставаше и със ситни крачки и топуркане на бастуна се отдалечаваше.
    Горещините се смениха с градушки. Застудя рязко, дори имаше дни, когато не спираше да вали. Една вечер, изчаквайки дъжда да спре, грабнах бутилката от минерална вода и тръгнах да купя прясно мляко от близките говедари. Излязох от входната врата и почти се сблъсках с гостенката. Тя току-що бе седнала на пейката. Беше си подложила някакъв лист от велпапе, за да не я мокри влагата. В едната си ръка държеше трохи от хляб. Единият от гълъбите бе долетял и кацнал на коляното и. Кълвеше лакомо и издаваше гърлени звуци.
    - Вашият любимец е вече тук? – казах любезно. – Как сте ги дресирали само! Кълват направо от ръката Ви?
    Жената леко се стресна. Погледна ме и се усмихна мило. Имаше равни, хубави, бели зъби. Гласът и беше мек, дълбок и спокоен. В очите и се четеше невероятна топлота и доброта.
    - Ами те ме познават… И двата ме познават, от доста време сме приятели. Долитат при мен като при майка и се хранят без да се боят. Ето тоя, виждате ли го, много ме обича и идва първи. С другия са като братя. Наговарят се и долитат. Вероятно ятото им е някъде наблизо. Има и други, които идват, но те не са така доверчиви. Където и да ида, ме следват. Ето там, на детската площадка, пак ме откриват. Научила съм да ги храня по едно и също време, вечер към пет часа… Като настъпи тоя час идват.
    - Зная, че тези птици са много плашливи и не ходят при кой да е човек.
    - Аз обичам животните, господине. Всякакви животни обичам и те ме обичат. Те, животните познават кой ги обича и му се доверяват. Няма по-непосредствена и по-невинна любов от тая на животните. Поглеждат те в очите и разбират какъв си. Те са живи същества и имат душа като нас, но са много по-добри. Вие ядете ли месо?
    - Да, разбира се!
    - Ето, виждате ли? Аз не ям месо, защото обичам животните и не приемам унищожението им с цел храна.
    Странна логика, наистина. Странна от моя гледна точка.
    - Извинете, бързам да си купя мляко. Закъснея ли, ще се разпродаде. Ако сте тук още петнадесетина минути, като се върна ще си продължим разговора.
    - Да разбира се! Не бързам да си ходя. Те ще се накълват, ще починат малко и пак ще кълват. Гълъбът яде много, стига да има кой да му даде храна. Хвърчането си изисква доста енергия, а тя е в храната. Затова са и непрекъснато гладни.

    Купих мляко, тоя път нямаше опашка и се прибрах. Жената беше още там.
    - Нека се запознаем. – усмихна се тя. – Добринка се казвам, а Вие? – Казах си името.
    Тук ме познават доста хора, имам няколко приятелки във вашата махала.
    - Така ли?
    - Ами да. Затова и идвам. Живея наблизо, зад подлеза във ведомствения блок на текстилния комбинат… Но Вие вероятно познавате мъжа ми.
    Тези думи ме изненадаха.
    - Пътували сте веднъж заедно за София с общия ви приятел Дончо. Говорил ми е за Вас. Нали сте подарили на сина ми книга, и той е бил с него?
    Сега си спомних за едно пътуване през миналата есен до София с Дончо и Николай. Шофираше Дончо. Запозна ме с Николай и сина му. Говорихме доста на много теми. По-късно се виждахме с Николай в диетичния стол, а понякога и из града. Ами да, разбира се! Това трябва да е съпругата на Николай.
    - Нека позная! – казах. – За Николай ли става дума?
    - Ами да, за същия. Той е съпругът ми. А Георги е синът ми. Преподавател е в Техническия институт. Подарили сте му книжка. Много е доволен. Говореха за Вас…
    - Светът е малък, Добринке! Оказахме се познати. Вие вероятно сте пенсионерка?
    - Да, така е. Но поработвам още по занаята.
    - Работите? – изразих учудването си, поглеждайки към бастуна.
    - Да, трудно се движа, от артрита е, но умът ми е все още ясен. По професия съм приложен дизайнер. Сигурно знаете какво е това? Изработвам сувенири, аранжирам витрини, правя и други неща. Ето погледнете:
    Жената бръкна в чантата, извади една красива сребриста чаша. Усмихна се и я завъртя в ръката си. На нея бяха налепени разноцветни фигурки от станиол, които изобразяваха слънце. Беше фина и очарователна изработка.
    - Това е за подарък на племенницата. Тя много обича красиви предмети, художествено изработени. Не стоя без работа, въпреки, че съм пенсионерка. Влече си ме работата и се занимавам. Но от компютри нищичко не разбирам. Синът ми все ме кани: „Майко, нека те науча да работиш на компютър. Ще ти е много полезно и приятно, хайде!“
    Как да ги уча тия пусти компютри като не мога нищо да запомня от това, което ми обяснява. А вие, зная, че работите много добре с тях, нали така?
    - Работя, почти целият ми трудов стаж е минал в работа с компютри, налагало ми се е да ги науча.
    - Да-а-а, така е. Понякога работата си изисква съответните знания.
    Гълъбите все още се разхождаха около нея. Бяха се нахранили и се мотаеха около краката и.
    Откъм улицата приближи някаква нейна приятелка. Тя водеше на каишка снежно бяла булонка. Зовеше я със звучното име „Мики“. Булонката игриво подскачаше на три крака. Вероятно това си беше спортния и навик. Двете жени се поздравиха весело. Жената седна до Добринка и двете завързаха оживен разговор. Разбрах, че моята персона става излишна. Взех си довиждане с любителката на гълъбите и се запътих към входа.
    Преди да вляза се обърнах. Гълъбите не бяха издържали на напрежението следствие присъствието на рошавия пришълец. Той, разбира се, не бе обучен да лови и яде гълъби, а просто се опитваше да си поиграе с тях. Такава игра им изглеждаше твърде плашеща и поради това бързо отлетяха.
    От другия тротоар се чу лай. Един шкембест господин на средна възраст разхождаше друго куче. Беше от породата „мопс“ – с къс светложълт косъм и бръчки като на престарял старец. Цялата му черна глава бе обвита с дебели гъсти бръчки. Едва ли имаше по-грозна кучешка порода от тая. Познавах това куче, знаех, че е мило и общително по характер. Бях го нарекъл с комичното име, „Красавеца“. Новият любимец, съглеждайки Мики, тутакси опъна каишката на господаря си. Искаше по-скоро да се види с приятеля си, да го помирише и да си поиграят.
    Какво пък, всяко живо същество си търси общество, защото на никой не му е приятно да живее сам, нали?

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories