bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

Истински проблем ®

 

 

Chris SpheerisАлекс Болдин

 

    Беше неделен ден. Цяла нощ бе валял дребен дъждец, а на сутринта измитите липи ухаеха омайно с цъфналия си цвят.
    Старата ми леля се беше сетила, че свършила лекарствата за кръвно и се тюхкаше и вайкаше. Ако не си изпиела важното хапче, щяло да получи удар, така я бе наплашил личния ? лекар. Беше склерозна, освен това бе изгубила представа за дните от седмицата. За нея неделята си бе обикновен делничен ден, а щом е така, значи всички магазини трябвало да са отворени.
    Уверих я, че с аптеките положението е различно и че, за да се купят важните и илачи, трябва да се обиколи почти целия град. Истинско щастие бе, че имах интернет и че той си работеше въпреки нощния дъжд, което понякога не винаги се случваше. Влязох в Гугъл, за да потърся дежурните аптеки в родния ми град и с разочарование открих, че били само две. Случайно попаднах на форума на фармацевтите, където важните специалисти коментираха, че в областен град две дежурни аптеки са малко и че трябвало да има поне още една, но общината не отпускала пари, защото пари както винаги нямало и т.н.
    Ясно, казах си, ще се ходи доста, за да се открият тези две светилища на Ескулап. За жалост и двете бяха на някакви си четири километра от дома ми. Записах си адресите им, навлякох новото устойчиво на дъжд яке, взех счупения дамски чадър и тръгнах.
    „Хей сега му е момента!“ – казах си, защото якето бях купил точно преди три дена от магазина за дрехи втора ръка. Беше ярко червено на цвят, на вид почти ново, и с плат предполагащ водонепроницаемост, поне на външен вид.
    „Ще го изпитам първо на лек дъждец, а ако се наложи после и на летен порой…“
    „Защо ли не мина най-напред покрай аптеката от която си купувам месечните лекарства за моето кръвно? Може и да е дежурна, кой знае?“ – казах си и краката сами ме понесоха към малкото площадче, намиращо съвсем близо до домашната ми обител.
    Летният дъжд отново заръмя. Отворих счупения дамски чадър и дефектната му пръчка тутакси се заби във врата ми. Е, не е голям проблем, ще го преживея някак в близкия половин час. Ето я и аптеката! Вторачих се в надписа указващ работното ? време и… ура! Оказа се, че била дежурна и то в неделния ден! Беше обаче твърде рано. Трябваше да мине поне половин час, докато отвори.
    Разтакаването в дъжд не е приятна работа, опитайте и ще се уверите. Скрих се в нишата, където бе входа на аптеката и зачаках. Един натежал клон, отрупан с липов цвят, се беше свел точно над главата ми. От него капеха тежки дъждовни капки. Цветът ухаеше прекрасно и това ме подсети да започна изпитанието на якето. Протегнах се, сведох клона и започнах да бера силно миришещия цвят. Късах и го бутах в джобовете си. За нула време влагата проникна през плата на ръкава и студената мокрота се стече към мишницата ми.
    „Да бе! Водоустойчиво! Вятър и мъгла! Германците няма да го изхвърлят току така, а предприемчивите нашенци да го приберат като „търговска стока“, която да пласират на българска земя.“
    Спрях брането. Бях почти напълнил двата джоба на якето.
    В съседство с „моята“ аптека се намираше още една. Тя беше лютата ? конкуренция, защото бе свалила цените и наела агент, който да рекламира стоката ? от тротоара. Абе тия аптекари, какво ли не измислят само, за да си продадат скъпата химия?!…
    Погледнах малкото бяло листче лепнато на вратата с работното време и установих, че и тя била дежурна в неделния ден.
    „Егати фалшивата Гугълска информация!“ – възкликнах възмутено. „Трябва да пиша на админите да си я коригират. Ето, виждате ли защо човек не бива да вярва на Гугъл? И той може да ви пробута фалшификат като едното нищо.“
    Постепенно пред „моята“ аптека започна да се оформя навалица. Бяха предимно възрастни жени с вид на много болни. Една охкаше, друга тихо стенеше, трета се бе изкривила та едва стоеше на крака. Търсеше да седне някъде, обаче „Ноу!“ Аптеката не бе предвидила външна пейка за чакащите, може би по финансови съображения.
    Дъждецът отново бе спрял и аз, изнервен от коментарите за болести, се дръпнах настрана. Скоро към шумната бъбрива навалица, се присъедини едно  прегърбено бабе. Беше слабо като изсъхнала слива, окачило очила с огромен диоптър на носа, препасано с домашна престилка и с черна кърпа на глава. То говореше с гръмък глас така, че и глух можеше да го чуе. Оплакваше се от глухотата си, ниската си пенсия, гладните си овце и старческата мизерия.
    Не дадох ухо на женската глъч, защото началото на работното време вече наближаваше.
    - Абе, май трябваше вече да отворят! Къде са тия аптекари, бе? – възмути се една охкаща жена от навалицата.
    - Вече десет минути минаха, а чорбаджиите никакви ги няма. Лесно им е на тях. Ще се наспят в неделя, ще си пийнат първо кафето и тогава ще дойдат. – злобно процеди друга.
    - О-о-о! Я по това време вече съм извела ?вците на паша! – провикна се силно кльощавото бабе.
    Пред съседната аптека спря някаква нова, лъскава, черна кола. От нея излезе пълен охранен мъж. Придружаваше го изрусена, с вид на филмова звезда, млада жена. Те отключиха вратата на съседната аптека и влязоха вътре.
    „Тъкмо момент за мен!“ – казах си и се доближих до конкурентното заведение.
    След няма минута и табелата на вратата бе обърната на „Отворено“. Влязох, бях първият и единствен купувач. Русата мадама ме изгледа преценяващо, взе рецептите ми и посочи с ръка:
    - Там ще чакате!
    Това „Там“ бяха три стола наредени край стената, с цел да не се натрупва навалица пред гишетата. То навалица в момента нямаше, но процедурата си беше явно задължителна.
    След още минута, тя излезе с рецептите в ръка и каза:
    - Това нямаме, и това нямаме и… Имаме само това!
    - Дайте ми рецептите като ги нямате! – протегнах ръка и си взех надрасканите листчета.
    В „моята“ аптека имаше всички лекарства. Щях да ида до нея. Да, обаче между временно, тя беше отворила и аз от първи трябваше да застана последен на опашката.
Пред мен се оказа кльощавото бабе. То бе извадило две банкноти от пет и два лева, размахваше ги пред лицето на аптекарката и се мъчеше да обясни за какво е дошло. Всички чакащи от съседните опашки се бяха обърнали към него и следяха с интерес тирадата му. Бабешките обяснения обаче бяха извънредно странни и непонятни за аптекарката.
    - Мамо, нашата котка роди шест котенца. Нема с какво да ги храни, нeма млeко, нeма нищо. Три зeа та умрeа oтглади. Комшийката ми рече, че требе да купа едно такова дeка са завира у устата им. Я ша им дам oвче млeко, ама нeмам онaа щуротия. Она ми казa как са вика, ама я не моем да го запомним. Те такова е манuнко!
    Аптекарката я гледаше сериозно, опитваше се да помогне на жената, но не знаеше как.
    От съседната опашка се обади една жена:
    - Дай и капкомер, ма!
    Друга пък изказа свое мнение:
    - По добре е с биберон, ама от ониа дeка са манинки, защото и устата на мачетата са манинки.
    Накрая аптекарката се досети за нещо, извади една малка спринцовка, показа я на бабето, а то възкликна:
    - А! Те за това ми казa съседката! Как му са вика?
    - Спринцовка!
    - Давай, мамо, че ша ми умрат и останалите две котета! Колко струва това, джанъм? – извика бабето и навря двете банкноти в ръцете на аптекарката.
    Последната се усмихна, сложи спринцовката в един плик и я даде на старицата.
    - Нищо не струва! Хайде вземай и ходи да ги храниш, че я виж колко хора чакат след тебе.
    Между другото навалицата след мен беше набъбнала. Бабето грабна плика и се протегна да целува ръката на аптекарката. То разбра, че няма да му вземат пари и просълзено от благодарност се чудеше какво да прави.
    - Хайде, върви! Върви! – повтори оная.
    Хората следяха поведението на старицата, смееха се и коментираха, а аз…
    Моя милост беше забравил за какво е дошъл, гледаше след отдалечаващата се прегърбена жена и се чудеше на тая баба. Тя бе дошла в аптеката, за да търси помощ не за нея самата, а за любимите си котета, макар че като я гледах, имаше крещяща нужда от внимание и помощ.
    - Вие какво ще желаете? – стресна ме гласът на аптекарката.
    Подадох надрасканите листа с рецептите. Лекарят с грозния си почерк ги бе изписал така, че нищо не се разбираше. Накрая бе надраскал с подписа си почти целия лист. Така явно искаше да демонстрира великата си интелигентност.

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories