bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Хороскоп®

 

 

Алекс Болдин

 

     Бързах по улица „Кръстенякова“, когато в далечината ми се мярна позната фигура. Едва ли се бях припознал. Слабият човек с поизносен костюм, обут със стари летни обувки и тъмнозелен, закърпен на коленете панталон не можеше да бъде друг, освен старият ми приятел г-н Мирон Стойков. Само той можеше да върви така устремено сякаш го гони дявола, а плешивата му глава да лъщи на слънцето като намазано с олио великденско яйце. Пътят ми продължаваше към площад „Софроний Врачански“. Спрях да видя накъде се е запътил и без изненада открих, че се вмъкна в „тото пункта“.
     Напоследък бях много удивен от неговата страст към „националната“ лотария. Пенсията му беше съвсем малка, a той я хвърляше почти цялата за закупуване на лотарийни билети. После идваше у дома и ме молеше да ги регистрирам в сайта на лотарията. Знаех, че много хора, потънали в дългове, се бяха увлекли в тоя узаконен хазарт, с последната надежда, че ще спечелят в големия джакпот, който ще ги направи милионери. Както във всеки хазарт, печелеше собственикът, а вманиачените и отчаяни играчи губеха и последните си левчета, които им бяха нужни за хляб и всекидневни нужди.
     Г-н Стойков също имаше дългове към банките. Беше теглил големи заеми, за да погаси старите. Имаше и легален бизнес, както и магазин за продажба на технически стоки, но от една година никой не влизаше в тоя магазин и теглените от банките пари свършиха. Наложи се да продаде гарсониерата, за да погаси част от дълговете, но банките заплашваха да му вземат, както вилния имот, така и единственото жилище в което живееше. Вероятно тези неприятности го подтикваха да прибегне към отчаяния ход, да купува и регистрира билети от лотарията на най-богатия българин.
     Съпругата на г-н Стойков беше една много добра, весела и подредена жена, обаче когато станеше въпрос за пари за лотариен билет, намръщваше се, крясваше и той примирен отстъпваше и тръгваше да търси пари от заем при приятели и познати.
     Искаше ми и на мен. Молбата му беше стандартна – строго фиксирана сума от 50 лв. Знаейки за навика му, отклонявах внимателно иска и го укорявах за новата му страст. Той обаче не се обиждаше, а бръкваше някъде из джобовете, вадеше фишовете и започваше да ми доказва, че сумите от купените билети се компенсирали с тези от получените печалби. Разбира се това не беше вярно, но аз избягвах да споря, защото виждах, че в душата и погледа му се бореха две стихии – надеждата и отчаянието, а никак не ми се искаше да зърна втората.

     Веднъж, прибирайки се у дома, се наложи да мина покрай магазина му. Отдалече видях, че е излязъл. Имаше някакъв събеседник до него, с който разговаряше и спореше. Бях на голямо разстояние и не можех да разбера за какво говорят. Някаква рижа котка се мотаеше в краката му, умилкваше се и се галеше. Той я отблъскваше внимателно и наново убеждаваше нещо човека, с когото говореше.
     Наближих и се спрях до тях. Събеседникът му използва момента на моето присъствие, взе си довиждане с Мирон и бързо се отдалечи. Една ведра, широка усмивка цъфна на лицето на моя приятел щом ме съзря. Стисна ми ръката и ме потупа по рамото. Имах чувството, че тоя човек никога не е в лошо настроение. Беше винаги ведър, усмихнат и доброжелателен. Казахме си няколко банални думи, а после той бръкна в джоба на панталона, извади голям наръч от фишове на лотарийни билети и се помоли:
     - Ще ми ги регистрираш ли в сайта?
     - За това нямаш проблеми. Дори вече си натрупал голям брой ВИП точки, за да участваш в големия джакпот. Печалбите са автомобил и две екскурзии до Дубай и до Лондон за двама души.
     - Предпочитам автомобила. Никога в живота си не съм се возил в луксозна кола, време ми е да опитам.
     - Е, както кажеш, от мен имаш регистрациите. Но… пак ще ти напомня, че много хора са пропаднали с тоя хазарт. Това е като наркоманията, хванеш ли се с него веднъж, не след дълго време се разоряваш и пропадаш.
     - Не съм пристрастен към тая лотария. Бързаш ли? Искам да ти разкажа защо го правя. Ще купувам билети само до Нова година, а после ще спра.
     - Само до Нова година? – вдигнах недоверчиво вежди, а г-н Стойков започна да ми разказва с един благ и мечтателен глас.
     - Бях още войник във Варна. Служех като кадет в морския флот. Току-що бях навършил 17 години, когато се запознах с една балерина от тамошната опера. Тя бе по-възрастна от мен, но това нямаше значение. Бях хубаво, младо и напето момче, а тя - голяма красавица. Запознанството ни стана съвсем случайно. Седяхме на една маса в кафе-сладкарница, когато тя първа ме заговори.
     „Виждам, че имаш нежна и хубава ръка. Може ли да погледна дланта ти?“
     - Без да успея да реагирам, балерината взе ръката ми, вгледа се в дланта, после надзърна в очите ми, усмихна и каза:
     „Ще имаш дълъг и щастлив живот. Прабаба ти по майчина линия е била столетница. Ти си добър човек. Ще се ожениш за много добра жена. Ще ти провърви в професията и в живота. Искаш ли да ти направя хороскоп за целия живот. Няма да е трудно, но ще трябва да ми кажеш някои подробности за родовете на двамата ти родители, както и деня, датата и часа на раждане.“
     - Съгласих се. Майка ми бе казала кога съм се родил. Станало е няколко часа преди Нова година. Много мислели, как да ме запишат за училище и решили да е към предходната година.
     „Защо се занимаваш с хиромантия и хороскопи? – попитах я. - Нали по професия си балерина?“
     „От малка се увличам по тия неща. Добих и опит. Хората ми казват, че познавам бъдещето им. Правя го просто от интерес и удоволствие.“
     - Та, със Светлана - балерината, се разбрахме да се видим и да и разкажа каквото иска, за да ми направи хороскоп. Тогава, разбира се, не вярвах в тези неща, не само защото времената бяха атеистични, но просто не вярвах.
     Уредихме си среща през една неделя в морското казино. Ти го знаеш, намира се в морската градина на Варна. Беше донесла малка, специално разграфена линийка, една книжка с формули и лупа.
     Пое ръката ми, загледа се в гънките на дланта с лупата. Мереше с линийката и пишеше нещо в една тетрадка. После ме заразпитва за родителите, за родовете и за рождения ми ден и час. Казах и всичко, което поиска да знае. След това ми обясни, че и е необходимо време, за да направи изчисленията си. На следващата среща ми донесе обемист наръч от листа написани на пишеща машина.
     „Това ти е хороскопа. Пази го, защото е важен за теб, а вероятно повече няма да можем да се видим.“
     - Взех аз пакета от листа. Прибрах се в казармата. Зачетох се в него. Стори ми се много интересен. Вътре бяха описани всички събития, които щяха да ми се случат в годините напред. Четях и препрочитах, като се постарах да запомня главните събития и годините, когато щяха да се случат. После, не зная какво стана с него. Хороскопът се изгуби някъде. В шкафчето ми ли остана, или го бях забравил в бързането при уволнението? И досега ме е яд за това.

     Рижата котка се замота отново в краката на приятеля ми, замърка, замяука, сякаш искаше да го предразположи да я нахрани. Късметът обаче не и провървя.
     - Пис, ма! – опита се да я прогони той. Не успя. Тя се отдалечи на един разкрач разстояние, загледа го, замяука умолително и изчака явно да заговорим отново. Тогава щеше да се промъкне пак.
     - Тя ти е предсказала бъдещето, така ли?
     - Да бе, но аз тогава не повярвах. По-късно, когато се случеше нещо важно в живота ми, съпоставях годините и видях, че е познала. Беше познала за това, че ще се преобърна с „Вартбурга“ пред бензиностанцията на Дурката. Улучи и за женитбата ми, а после и за катастрофата с колата на магистралата за Мездра. Позна, че ще остана жив. Позна и за гибелта на сина ми…
     Но най-важното, което предстоеше да ми се случи през тая година, все още не се е случило.
     - Кое е това важно нещо?
     - За тая година ми бе предрекла, че ще имам значителни финансови постъпления. Ясно ли ти сега? Разбираш ли защо купувам билети от измамната лотария? Ами ако ми се падне големия джакпот?... Това са милиони левове! Като мине Новата година ще спра да пускам фишове.
     - Ти наистина си луд човек!
     - Луд, луд, ама досега е познавала… във всичко е познавала…
     - И какво стана с тая балерина?
     - Почина от рак, много млада си отиде от тоя свят. Въпреки всичко, поддържахме още известно време контакти. Пишехме си писма, докато през една есен замлъкна и повече не се обади. За смъртта и разбрах съвсем случайно, чрез трети човек. Жалко за жената… беше много красива… наистина много красива…
     Г-н Стойков замлъкна някак натъжен. Вероятно е имало нещо между тях, което не искаше да сподели с мен, не зная.
     Трябваше вече да си тръгвам. Взех наръча от фишове, които искаше да регистрирам в сайта. Той извади мобилния си телефон, набра един номер и като се свърза, заговори:
     - Методи-и-и, имам една гореща молба към теб. Би ли ми услужил с една малка сумичка от 50 лева до пенсия? Тя, пенсията, ще я взема следващата седмица, ама сега ми трябват пари, за да си купя хляб и продукти за готвене. Само за една седмица и веднага ще ти се издължа, познаваш ме. И ти ли нямаш? Е, жалко, ще трябва да помоля друг приятел…

     Котката отново се бе замотала в крачолите на панталона му, мяукаше жалостиво и от време на време го поглеждаше в лицето. Той се наведе, прегърна я, вдигна и започна да я гали нежно.
     - Мацо, ма! И ти ли си гладна като мене? Обещавам, че като взема пенсията, ще ти купя и сваря един цял кренвирш. Научих те аз на хранилка, научи-и-и-х, а сега няма отърваване от теб…
     После ми стисна ръката и се разделихме като стари и добри приятели.

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories