bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Голмайсторът®

 

 

Алекс Болдин

 

 

    Винаги съм уважавал хората, носещи моето име. В родния ми град те съвсем не са много, но когато ги видя по улицата, спирам се и почтително ги поздравявам, разбира се, ако ме познават и са ми приятели.
     С футболиста от градския футболен отбор Ангел Йоцов пък сме особено близки, дори набори. В близкото минало(70-те години), той беше признат футболен голмайстор. По онова време често ходех на мачове в съботните дни. Бях дори фен на нашия клубен отбор, защото той играеше много добре. Треньорът беше сформирал чудесен спортен екип и рядко някой гостуващ отбор успяваше да вземе победа в тукашен футболен  мач. Спомням си имената на трима-четирима футболисти, които с майсторството си лесно и бързо оформяха крайната победа. Публиката препълваше стадиона, викаше до прегракване и накрая ставаше на крака, за да изпрати със скандиране своите любимци. Градският ни отбор заемаше винаги едно от челните места в „А“ футболна група. Моят именяк Йоцко, пък беше виновник за 90% от вкараните голове. Играеше като център нападател с фланелка No9 и с оригиналната си техника, бързите реакции, точния изстрел и предвидливост объркваше защитата на гостите. Той играеше в комбина с Жоро - „Златната глава“. Подаваше му прекрасни топки пред вратата на противника и оня, без да се колебае, скачаше над всички и вкарваше головете с глава.
     Йоцко имаше много фенове и приятели. Познаваха го почти всички директори на заводи в нашия град, защото те пък бяха финансови спонсори на футболния ни отбор. Моят тогавашен директор не правеше изключение. Той много обичаше футболната игра и винаги намираше начин да задели безкористно някаква скромна сумичка за любимия си отбор и футболисти.
     Спомням си, че когато ме прие на работа, продиктува на личния състав погрешно името ми. Вместо Алексиев, ме записаха Йоцов. Просто името ми бе свързал с фамилията на любимия си футболист, Йоцко. Това ми създаде неочаквано затруднение при пенсиониране, защото в УП формата бях записан с чужда фамилия. Но това е друга история.
     С Йоцко живеехме в съседни кооперации. Често се виждахме и поздравявахме. След напускане на активната си спортна дейност, той бе станал треньор на детския ни футболен отбор. По никакъв начин не искаше да се откаже от футбола, защото тоя спорт бе живота и младостта му.
     В началото на новото хилядолетие до мен дойде мълвата, че Йоцко е загубил дете. Тринайсет годишната му дъщеря бе починала от тежка болест. Няколко седмици след това го видях облечен в черно, посърнал и отслабнал. Това дете му е било единствено и загубата го бе сломила физически и психически. Лошите събития обаче не идват сами. Месец – два по-късно жена му от притеснение претърпяла инсулт и останала на легло. Нямах си на представа какво преживява тоя човек. Престанах да го виждам вече. Докато един ден… Йоцко се появи на улицата с бастун, отслабнал, както се казва „кожа и кости“. Беше облечен с черен спортен анцуг. Носеше бяла бейзболна шапка с емблемата на градския футболен отбор. Влачеше единия си крак, а едната ръка беше свил в лакътя.
     Впрочем, с него вече редовно се виждахме в диетичния стол. Беше започнал да ходи за диетична храна, с която хранеше себе си и болната си жена. Имаше много изтощен вид, просто едва се движеше. В стола сядаше край една маса да си почине и тогава някой от опашката се спускаше, взимаше му съдинките и храната, защото той нямаше сили да стои прав. Когато пък отиваше да си планува храна, говореше неясно и неразбрано. Касиерката ставаше, завеждаше го до дъската с менюто и той посочваше желаното ястие. Тежко ми бе да гледам, как се оправя тоя доскоро здрав и жизнен спортист. Имаше обаче много познати и приятели и всеки се стараеше да му помогне с каквото може. Това му даваше сили и увереност за живот, повдигаше самочувствието му.
     Веднъж беше донесъл в стола голям зелен албум със снимки. Беше го отворил и показваше на група възрастни мъже фотографии от футболната си кариера. Имаше вид на много щастлив човек, усмихваше се, ахкаше, охкаше и хората го разбираха.
     Трябва да отбележа, че въпреки тежките изпитания в живота, Йоцко някак бе преодолял кризата и често щастлива усмивка грееше на лицето му. Като го видех такъв, ми ставаше много мило.
     Понеже бе несигурен в ходенето си, щом се срещнехме, му помагах да пресече оживената магистрала, зад която бяха жилищата ни. Хващах го за ръка и го водех, докато преминехме до другия тротоар. Взимах храната му, разговарях го, а той се усмихваше и мънкаше все на тема футбол. Именно мънкаше, защото инсултът бе засегнал паметта и говора му. Едва му разбирах. Питаше ме за имена на футболисти, които не можеше да се спомни, а когато улучех, на лицето му грейваше ведра усмивка и повтаряше едно след друго, „Аха“ или „Да…да…да!“. После ми се извиняваше, че забравя и болестта му е отнела тая.
     Един ден станах свидетел на една случка, която показа голямото уважение на хората към Йоцко. Беше през есента в местния бръснарски салон. Няколко души чакахме реда си за подстригване, когато той отвори вратата и влезе. Бръснарят веднага го позна и с ентусиазиран глас го подкани да седне на стола. Обърна се и с извинителен глас попита: „Момчета, нали нямате нищо против да го обслужа без да чака ред?“
     Разбира се ние нямахме нищо против. Когато свърши с подстригването, отказа да вземе парите, които Йоцко му подаваше. „Това е подарък от мен. Ти си го заслужил. Един е Йоцко и няма втори!“ Такова беше отношението към Йоцко в нашия град, защото всички помнеха ентусиазма и спортното му майсторство, което бе прославило градския ни отбор не само в Родината ни, а и в чужбина.
     Днес бях свидетел на особено вълнуващо събитие. Тъкмо пресичах улицата, за да ида до диетичния стол, когато чух зад себе си едно повикване: „Е-е-й… Е-е-й!“
     Обърнах се. Беше Йоцко. Вече не носеше бастуна, а куцукаше и стискаше с едната си ръка гумена топчица. Някой беше му я дал, за да раздвижва мускулите на парализираната си ръка. В другата си ръка размахваше полиетиленовия плик със съдинките за храна.
     „Е-е-й! Чакай!“ – мънкаше Йоцко. Беше ми забравил името.
     „Здравей бе, адаш!“ – отвърнах развеселен. „Как е живота?“
     „Ела, ела… да видиш нещо! Ела…!“
     Поведе ме към тролейбусната спирка. Чудех се какво ли му бе хрумнало. Зад спирката имаше някакво ламаринено табло облепено с некролози. Един стар, полускъсан футболен плакат едва се забелязваше под рекламата на театрален афиш. Йоцко спря пред плаката, повдигна единия му край и с показалец ми посочи фотография на млад футболист. Беше красиво момче с фланелката на ЦСКА. Загледах се във футболиста, а Йоцко замънка развълнувано:
     „Аз съм го учил на футбол… Не помня името му… сещаш ли се? Той е син на вратаря на нашия отбор. Сега е треньор в ЦСКА, но още играе. Голяма работа е, а беше едно дребно момче… Аз го учих! Виж го! Сещаш ли се името му?“
     Гледах момчето а очите ми се насълзиха. Не можех да си спомня нищо за него, защото отдавна бях престанал да се интересувам от футбол.
     Йоцко се усмихваше, тупаше се в гъдите и мънкаше. „Не помня името му!“
     След това съзря наблизо един възрастен пълничък мъж. Махна му с ръка, повика го ентусиазирано. Оня приближи. Оказа се голям фен на българския футбол, но и нещо друго - фен с феноменална футболна памет. Явно Йоцко го познаваше добре, защото запита същото и него.
     Човекът, без да се запъва, погледна плаката и каза: „Ами това е Вальо, сина на вратаря ни Вълов“. Сега е треньор на юношите на ЦСКА. Аз те помня Йоцко, още когато дойде за първи път в градския ни отбор. Тогава нашите играеха някакъв мач с италиански гостуващ отбор. Ти влезе и вкара първия си гол за отбора. Помня те!“
     Йоцко изпадна в умиление, прегърна го, затупа го по гърба, разтърси ръката му, а на очите му блеснаха сълзи.  „Да… да… да!“, можа само да каже със задавен глас.
     Човекът явно бързаше, усмихна се мило, погали го по главата и си тръгна.
     Йоцко хлипаше тихичко… После ми подаде съдинките и ме помоли да ги занеса в стола, където щеше да дойде след малко. Беше му трудно да ги носи. Извади от плика само една рецептурна книжка и се запъти към близката аптека.
     „За месечните хапчета ли?“ – попитах го.
     „Да… да… няма начин!“

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories