bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Двата гълъба ®

 

 

Атила-Йожен Дьолакроа -1845Алекс Болдин

 

 

    Няма я вече оная старата Коньовица. Няма го мизерния битак, малките опушени кръчмета сбутани в бетонните гаражи, зарешетените чейнж-бюра, боядисани обикновено в тъмнозелено с големите катинари на вратите. Няма го бедняшкия квартал. Старите къщета ги събориха и на тяхно място вдигнаха нови частни кооперации.
     Остана единствено малкото кръчме на Мето, досами автосервиза на Тошо. Седнали сме в същото това кръчме, край една маса в далечния ъгъл, под един новичък календар с алпийски изглед. От тонколонката над нас се лее тихичко някаква стара мелодия на АББА, любимата музикална група на Мето. Впрочем Мето е фен на старите популярни групи от 90-те години. В кръчмето му може да се чуе само подбрана, хубава музика. Затова и посетителите са все на Метовата възраст.
     - Кога заминаваш? – отпива от ракията си Тошо и ми хвърля премрежен поглед заради лютия цигарен дим.
     - След два часа. Обичам нощното пътуване, защото е по-спокойно. Калотина, Белград, Виена, пък по нататък където ми видят очите. Ти нали сложи нови, добри гуми?
     - Нямаш проблем, дори имаш още две в багажника. Много бързо ги износваш. Имам чувството, че обикаляш света.
     - Има такова нещо. Бизнесът ми е в път, не се заседявам.
     - И пак да ти кажа… Ако видиш на зор с парите, обаждай се. Все ще измислим нещо, за да не затвориш сервиза.
     - Засега няма проблем.
     …

     АББА запяха прекрасната си песен, „I Have A Dream“, тихичко и пленително. Двамата приятели се замислиха, заслушани в песента. Тя ги понесе назад в миналото, различно за всеки един от тях.
     …

     - Чу ли за Подуене?
     - Какво?
     - Ами пак са го наводнили с дрога. Навремето нямаше такова нещо.
     - Нямаше, защото го бяха посетили „пикльовците“.
     - Да бе, легендарни бяха. Не можеха да ги хванат, защото никой не им беше виждал лицата. Имаха силна конспирация. Я разкажи какво знаеш, ти винаги си напред с информацията в тая област.
     - Зная, че бяха младоци шест на брой на възраст около 18-20 години. Хлапетии, които обичаха да се перчат. Бяха добарали от руснаците пищови, налитаха нощем, където си бяха наумили, вадеха пищовите и ги размахваха, но не стреляха. Не обичаха да вдигат шум, само крещяха и размахваха та да плашат оня, който си бяха нацелили. Беше, сякаш играеха детска игра, като нашумелия сега Хелоуин. Тук, в Коньовица, нямаше наркодилъри. Бяха се омели към Редута и Подуене. А „пикльовците“ дори не бяха стабилни обирджии. Харесваше им да се перчат и да плашат, пък ако им паднеше някаква дребна сумичка не се отказваха от нея.
     - Но бяха много популярни и ефектни. Носеха маскировъчни маски на лицата си и никой не беше виждал лицата им.
     - Не ходеха в група. Набелязваха си предварително целта, доближаваха я поединично. След това, слагаха маските и действаха. А като свършеха, пак се разпръсваха поединично. Тая тактика ги спасяваше от разкриване.
     - Имаше и едно момиче с тях, едно дребничко с конска опашка.
     - Нека ти разкажа за него, поне онова, което съм чул.
     Името му беше Яна. Беше отрасло в интернат. Там се бяха залюбили с едно момче на неговата възраст. Момчето стана главатар на „пикльовците“, а момичето, от любов ли от какво ли се влачеше все с него. Това се оказа грешка, защото по-късно някой от наркодилърите позна тъкмо това момиче по гласа в трамвая. Проследиха го и… Ох, бяха като два влюбени гълъба…
     - И какво?
     - Убиха го… Но всичко стана много нелепо, а не трябваше да става така…
     Беше голяма любов между него и Христо - момчето което водеше бандата на „пикльовците“.
     Мисля, че беше към 92-ра. Някакъв бос от Подуене беше решил да превземе територията на Коньовица. „Пикльовците“ нямаше как да знаят това. Узнаха го чак когато стреляха по тях. Бяха се събрали при забутано място край един склад. Седели, говорели високо, смели се и не се усетили, че им е приготвен капан. Затрещели патлаци. Изпоналягали горките, уплашени с глътнати езици. Оцелели петима с изключение на момичето. Яна като видяла изстрелите, прикрила с тялото си Христо и така го спасила. А нея я улучили в стомаха. Ония от Подуене избягали, а нашите се събрали около момичето. Христо я прегръщал и плачел, а то гаснело пред очите му. Накрая го вдигнали, качили го на една стара бричка и изчезнали в неизвестна посока. Чух, че го погребали не в гробищата, а някъде в гората над Драгалевци.
     Христо бил не на себе си. Гледал с изцъклен поглед. Не говорел, а само ръмжал.
     - Това ли е било причината да избият бандата на наркодилърите в Подуене?
     - Да! Това е било причината. Те, наркодилърите, лесно се откриват. Пипнали един, а той изпял всичко. После му отрязали езика, за да не може да разправя. Започнали ги един по един. Избили цялата шайка. Но навремето, пишеше за това във вестник „24 часа“, не помниш ли?
     - Да, така беше, но не се знаеше, кой го е извършил. Така и не ги откриха. Писаха, че е било борба за разпределение на пазара на дрога, но всъщност причината беше друга.
     От тоя момент не съм и чувал за „пикльовците“. Легендите разказваха, че избягали в чужбина.
     - Може и така да е. Но бяха хлапетии, наивни деца на времето, в което живееха. Времето беше бандитско. Тогава плъзна тая отрова, от която сега няма отърване. Децата измориха с дрога тая измет и няма кой да я спре. Май е време да дойдат пак „пикльовците“, та всичко да си дойде на място…
     - Много си информиран, приятел. Много знаеш за онова време.
     - Та, кой не беше информиран в тая бедна Коньовица? Местните знаеха, но си мълчаха. Кораво семе сме, Тошо! Можем да знаем, но си мълчим и траем. А като му дойде времето действаме. Я кажи как върви автосервиза?
     - Слаба работа. Едва крета. Ако не са старите клиенти, може би нямаше да го има тоя сервиз. Не мога да работя нищо друго и не бих си представил живота без него.
     - Зная, затова пак ще ти кажа. Видиш ли на зор, ми се обаждай. Телефона съм ти дал. Само звънни и се не бой. Ние коньовчани държим един за друг.
     Мето-о-о, ела да платим, брат, че трябва да тръгвам.
     Мето се приближи, бавно, загледан някак тъжно. Махна с ръка и каза:
     - Всичко е платено, Геле. Пък ако идваш пак насам, отбивай се… И благодаря!
     Каза го, намигайки с едното око, кимайки към календара с алпийския пейзаж.
     - Вие май се познавате с Мето? – каза Тошо, забелязал намигването.
     - Да бе, от едно време. Та кой ли в Коньовица не познава Мето? Хареса ли ти ракията му?
     - Превъзходна е! Такава не съм пил никъде, освен в оня известен лозарски район по Черноморието.
     - Така е, такава ракия не се намира лесно, но Мето винаги ще извади от нея, особено за старите приятели.

     Как ли Тошо можеше да знае, че в складчето на Мето имаше три кашона специална карнобатска ракия, която му доставих от фирмените си изби, край Поморие. Ракията ми беше известна по целия европейски континент, от Осло до Хамбург. Такъв ми беше бизнесът. Пътувах и славех българския качествен алкохол навсякъде, където стъпеше „пилкльовския“ ми крак. А като ми домъчнееше се прибирах в София, за да се видя с Мето, единственият „пикльо“. който не пожела да напусне родината си.

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories