bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Честита Коледа! ®

 

 

Алекс Болдин

 

 

    До Коледа оставаше точно една седмица. Повечето от нас - беднотията, най-сетне се решиха да бръкнат по-дълбоко в джобовете си, да прежалят левчетата, които цяла година са събирали пестеливо и са ги наричали за какво ли не. Когато станеше въпрос за Коледа обаче, пръстите на ръцете неволно се отпускаха, погледът скачаше игриво, към витрини, щандове или към  традиционно намръщените лица на съпругите. Трудно се отгатват обаче желанията на жените. Трябваше да се слуша интонацията на гласа им, да се наблюдава изражението на лицето, да се следят изблиците на гняв или радост и така да се предвиди желанието им за коледен подарък.
    Гелето, пълничкият мъж с русата къдрава коса, вече прехвърлил младежка възраст, не се вълнуваше от подобен проблем. Беше отпаднал от играта, която женеше и омъжваше хората и сега самотен, депресиран и отчаян мъдруваше какво ще яде след един час, дори след една минута, защото гладът озъбено свирепстваше в празния му стомах. Пиеше му се кафе, така силно му се пиеше, както се пие ракия на традиционно пропадналия алкохолик. Кафе обаче нямаше. Беше свършило преди една седмица. Оставаше му надеждата, че оня приятел зад жп. линията ще се разпусне и ще го почерпи с превъзходната си италианска „лаваца“, подарена му пък от оня, дето посети миналия месец Флоренция...
     Да-а-а, това беше чудесна идея! Облече скъсания си мръсен пуловер, нахлупи вкоравената от кир плетена шапка, обу „трофейните“ обувки с метални бомбета и излезе навън.
     Земята беше побеляла от току-що навалелия сняг. Трябваше да стъпва внимателно, защото често попадаше на замръзнали локви. Старият му опит от „падане на лед без кънки“ бе още пресен. Стигна до кооперацията, позвъни на вратата и приятелят му цъфна зад нея с лукавата си усмивка.
     - Най-после! Я да видя! – оня погледна часовника си. - Забави се с десет минути… Да-а-а, научих те аз на „лаваца“ и сега няма отърваване от теб. Влизай! Събувай се и влизай! Пак си минал напряко през релсите, я каква кал си понесъл по подметките. Ако ритнеш с тия бомбета някой, ще му счупиш подбедрениците, бе Геле. Преди години и аз имах подобни обувки с метални бомбета. Дадоха ми ги като служебни, но са правени като за леяри. С голям зор ги скъсах. 
     - Каквото и да си казваш, нямам други зимни обувки. Тези са били служебни на вуйчото ми, оня дето умря. Наследих и шубата му, я виж! Какво ще кажеш?
     - Шуба като шуба, само дето е по-мръсна от клошарските.
     Гелето събу с пухтене обувките, трудно му бе навеждането, и седна зад покритата с мушама кухненска маса. Чашката му бе напълнена с кафе, купата със захар бе отворена. Оставаше само да си сипе от сладката субстанция. Той загреба една лъжица, после още една, още една и така, докато въпросния инструмент за сервиране остана да стои прав в чашата.
     - Ей, какво правиш, бе!? Ти кафе ли ще пиеш или шербет?
     Гелето примига виновно, после въздъхна и умърлушено сподели:
     - Да знаеш само как съм прегладнял… Свърших всякакви пари и минах на гладна диета. Похарчих и тия дето взех от вторичните за креватната пружина, която ми даде. Сега развивам трансформатори на телевизори, но медта в тях е твърде малко и се продава за жълти стотинки. Нямам сили да се влача от глад.
     - Не ти ли е минало на ум, че по контейнерите има и велпапе. Разходи се с количката към Стария пазар, събирай кашони, режи и пакетирай. А ако идеш към ОКС ще препълниш количката. После знаеш какво да правиш с тях.
     - Мокро велпапе не прибират, защото е тежко.
     - Е, тук вече не мога да ти помогна.
     - Кажи какво да правя, бе братчед. Няма работа, няма пари, няма живот. От трудовата борса ме отписаха, а социалните без регистрация на борса не отпускат помощ. В безплатната трапезария също ме отрязаха. Трябвало е да получавам социална помощ, за да мога да се храня в нея. Това е някакъв абсурд! Заформил се е някакъв гаден, затворен, омагьосан кръг, измислен, за да мори нас, клетите безработни и безпарични. Сега гоня Пешо – престарелия плъх из стаята и си кълна съдбата. И на него му е студено, все гледа да се мушне на топло под печката. Знаеш ли го Георги, сакатия син на Данка циганката? Нали от БКС-то рязаха липите по нашата улица? Издебна ме, събра клоните и си ги накльоца с манарчето. Натрупа цял куп подпалки за печката. Моя милост стои на студ и се мъчи да запали съчките, дето са от миналата есен. Не щат да горят пустините, защото забравих да ги прибера в мазето на сухо. Бях си отсекъл големия гнил клон на ореха в пустия двор срещу мен. Привлякъл и него, а аз го бях оставил на слънце да съхне. Крадливо племе са тия цигани брей! А са ми и съседи на всичко това.
     - Как ще горят като не си ги изсушил? Наваляло ги е сняг и няма да горят. И ония съчки на Георги няма да горят. Това са сурови клони. Трябва първо да изсъхнат, за да горят добре.
     Имам тук в хладилника едно пържено кюфте, останало е от Никулден. Зная, че кюфтета не ядеш, защото много вдигали холестерола… но ще ти го подаря.
     Домакинът го погледна лукаво, видя учудената му физиономия и сложи кюфтето с филия хляб на порцеланова чинийка пред него. Гелето грабна бързо сандвича и го излапа на две хапки без да се церемони. После се оригна и погледът му неволно се вторачи в стария хладилник. За съжаление повече кюфтета в него обаче нямаше.
     - Я се приготви да идем до социалните и до други институции да видим, дали ще може да те уредим някак за безплатен обяд.
     - Аз нали ходих? Отвсякъде ме отрязаха. Според тях не влизам в графата на крайно нуждаещите се.
     - Как да не влизаш, бе?! Ти си свикнал само на моята врата да звъниш, а там където трябва не го правиш, или го правиш неубедително. Хайде холан, Мека Марио! Ще умреш от глад точно за Коледа, бе! Обувай миризливите си обуща и тръгвай с мен!
     Приятелят му написа жалба на компютъра, разпечати я в няколко екземпляра, даде му я да се подпише, и тръгнаха. Минаха по всичките инстанции, където можеше да получи помощ - трудовата борса, социалното подпомагане, кметството и накрая опряха до домакинката в стола на кметството. Оказа се, че тя му бе стара позната. Изслуша го внимателно и обеща, поне до Коледа, да осигури храна за Гелето.
     Навсякъде другаде обаче опряха на камък. Причините за отказа им бяха най-различни и в повечето случаи бюрократични. Приятелят обаче бе упорит до безкрайност. Най-напред опитваше с благост, после с твърдост и накрая със заплаха, в която вкарваше аргументи, за които Гелето не беше и чувал.
     - Така трябва да се действа! Ако им се вържеш, ще те разиграват както им скимне. Тия административни, партийни въшки дето се хрантутят на гърба на данъкоплатеца, не се вълнуват от нищо друго освен от собственото си благополучие. Не работят, седят си на топлите местенца, пият кафе и те гледат сякаш си им изял хляба. Не виждаш ли, че не ми дават и възможност да се видя с кмета, нито със заместничката му по социалните въпроси. Нямало свободни часове, наближавала Коледа и всички били заети с мероприятия. А какви са им мероприятията? Да си раздават годишните премии, да откриват някой завършен обект, да си правят коледните банкети… Това са им мероприятията! Мамицата им гадна и продажна! За безплатния ти обяд нямало свободно място. Условията за включването ти в списъка били неизпълними. Европейска програма!... Кой ли хранят с тези европейски пари, свои хора или цели цигански фамилии?… Пропаднала държава сме, Геле… Единственото ни право е да легнем и да умрем…
     Гелето го слушаше мълчаливо. Бе смутен от изблика на гняв. Той не бе разсъждавал така по тези въпроси, беше с благ нрав и не обичаше да се заяжда с хората.
     - Сега разбирам, защо „Меките Марии“ като теб не успяват. Просто нямат шанс с тези плужеци. Аз, дето се смятам за инат, не успявам, та ти ли?
     - Оня ден ходих при една врачка. Като видя на какво дередже съм, ми гледa без пари. Каза ми, че след Нова година ще имам късмет да си намеря работа и животът ми ще се обърне към хубаво. И друг път съм бил при нея. Да знаеш, че познава.
     - Дано стане, но аз не вярвам на врачки. И тях ги е пребил живота. За да изкарат някой лев, ще те излъжат както си искат. Тоя живот е борба, Геле, люта борба за оцеляване и съществуване. При бай Тошо свикнахме на леснотия, а сега, при демократичния капитализъм, ще загинем.
     Времето се разваляше. Температурата рязко спадна и от сивото небе захвърчаха дребни снежинки. Двамата приятели премръзнаха здраво. Работното време на бюрократите свършваше и беше безсмислено да продължават с усилията си.
     - Давай да се прибираме, че измръзнах и се вкочаних. -  изрече гневно приятеля му. - Я ела, на път, да пийнем по едно кафе, че ще се разболеем. Аз черпя!

     Дойде Коледа. Приятелят на Гелето се разболя от студа. Хвана го върлуващия грип. Гелето, свикнал на студ и неволи, си набави кашони от контейнерите за отпадъци, разпали ги в малката печка и седна край нея. Продължи да развива телевизионни трансформатори за да предаде медта на вторични суровини.
     На връх Коледа му изключиха тока. Не беше го плащал три месеца. Не можеше да си купи ваучер и за мобилния телефон, така че остана без излъчваща комуникация. На Бъдни вечер се обади братовчед му, аптекаря. Като разбра, че е без пари и храна, го покани на гости. Гелето отказа, но отиде да вземе 20 – те лева, които оня му обеща.
     Разрина снега в двора, нахрани кучето му и прие синята банкнота както и коледния подарък на братовчеда. Беше някакъв грижливо увит пакет. Когато се прибра, любопитството му надделя. Разви пакета. Вътре се оказа една пластмасова кутия напълнена с пържени кюфтета. Въпреки, че на Бъдни вечер се ядеше постно, Гелето, без да се церемони повече, седна край печката и залапа прегладнял месното лакомство.

     След Коледа падна голям сняг. Затрупа улици, шосета и магистрали. По телевизията обявиха жълт код за цялата страна. В Североизточната част на страната настана редовното зимно бедствие. Стотици селища останаха без ток. И Гелето беше без ток, но поне имаше няколко свещи, неизползвани от родителите му. Палеше ги една след друга, докато и те свършиха. В тъмната стая светеше единствено печката напълнена с картони, които бе събрал от кофите за смет.
     На първия ден от Новата година се обади приятелят му. Все още можеше да приема телефонни обаждания. Честити му новата година и му пожела най-важното – да си намери работа.
     „Ела, - каза - да разринеш снега в двора на леля ми. Ще ти плати пет лева, за да имаш за храна. Впрочем имаш ли какво да ядеш?“
     „Имам нещо, подарък от братовчеда, но се изяде.“
     „Ела, ела… С тия пет лева ще минеш 4-5 дена ако ги харчиш разумно.“
     Гелето не чакаше повторна покана, отзова се моментално. Разрина съвестно двора, почисти около къщето, направи пътека до входната врата и… си получи петте лева.

     След една седмица неочаквано му звънна телефона. Обади се някакъв женски глас, който го покани за работа. В общинската фирма по чистота имало едно работно място за чистач на градските пазари. Работело се на половин ден, а заплатата била половината от минималната. Трябвало да рине сняг заедно с един друг работник, негов адаш. Бил циганин, но щели да се разберат, защото го знаели за добър човек. Тъй като пазарите бяха три, на Гелето се налагаше да изминава голямото разстояние между тях, защото те се намираха в крайните квартали на града. Това обаче не го притесни. Притесняваше го единствено факта, че за получаване на тая половин заплата, трябваше да чака цял месец. А до тогава… нямаше да има какво да яде. Освен…. Ами да! Ще ходи пак до оня кметски стол и ще взима храна.
     Гелето се усмихна и тутакси припна до приятеля си. Похвали се, изпи свареното кафе с много захар и с тънък весел гласец се размечта. Той беше по душа весел човек, безгрижен като волна птичка. Не се замисляше за утрешния ден, а се радваше от сърце на добрата, моментна, житейска ситуация.
     - Сега ще те заведа в един пенсионерски клуб, където можеш да седиш цял ден на топло и да пиеш евтин чай. Не се муси, без топлика ще се разболееш, нямаш дърва, нямаш ток, как я мислиш? Там има и вестници, светлина, ще четеш новините в пресата и ще имаш самочувствието на бял човек. Управителят е мой приятел, ще те приеме без да плащаш членски внос. Има и телевизия, хе-й!
     За Гелето се очертаха надеждни хоризонти. В кметския стол му сипваха храна, половин ден ринеше сняг по пазарите, а в следобедите седеше на топло при пенсионерите, гледаше телевизия и прелистваше вестниците.

     Минаха още няколко дни. Една сутрин телефонът му отново позвъни. Обади се друг  женски глас.
     „Вие защо не идвате да си получите еднократната социална помощ? Всички я взеха, само Вие се мотаете. Идвайте, че ще я приведа обратно в касата! Утвърден сте и за безплатен обяд. Трябва да ходите в 13 часа, за да се храните в диетичния стол. Знаете ли го къде се намира?...“
     Гелето не очакваше подобен момент на развръзка. Жалбата на приятелят му беше уважена, както от борсата по труда, така и в социалната служба. Отпускаха му пари за живот поне за един месец. Точно толкова му трябваше, докато получи първата си заплата. Включиха го и за безплатна храна. Врачката май беше познала, че след Новата година ще му потръгне в живота.
     Обу мокрите обувки и тръгна към социалната служба. Там му броиха сума, равна на минималната работна заплата. Той държеше парите в ръцете си и не можеше да повярва, че  това събитие се случва. Сърцето му тупаше развълнувано, зимното слънце грееше радостно в очите му. Идеше му да запее, но не знаеше какво. Просто беше забравил всички песни, които бе учил и слушал. Гладорията и мизерията така бяха притъпили интелекта и съзнанието му, че не можеше дори да се порадва по човешки начин на щастието да живее.
     Най-напред си купи ваучер за телефона. Зареди го и звънна на приятеля си.
     - Кажи, баце, пиеш ли ликьор?
     - Защо? Не пия алкохол, диабетът не ми позволява.
     - Кажи де, какво да ти купя за подарък?
     - Какво се е случило?
     - Дадоха ми работа а и еднократна социална помощ. Всичко това дължа на теб. Никой досега не ми е помагал така, както ти. Искам да те почерпя!
     - Слушай, Геле, не искам да ме черпиш. Радвам се, че нещата с теб  се наредиха добре. Все пак моите караници с плужеците са имали ефект, но мисля, че и жалбата е хванала декиш. Не зная кой е чел твоята жалба, но явно все още има свестни хора на тоя свят. А ти, вместо да купуваш ликьорчета, си купи дърва, че зимата ще е дълга и харчи парите разумно. Вземи си най-необходимото за готвене и започни да си готвиш. Така ще минеш по-евтино, отколкото да купуваш готова храна. Пести парите, приятелю! А ако ти се допие „лаваца“ заповядай при мен!
     Ха, честита Коледа! За теб тя дойде малко късно, но не те забрави.

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories