bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

    

Бумбара®

 

 

Атила-Йожен Дьолакроа -1845Алекс Болдин

 

 

    Когато Бумбара се роди, беше едно едро, усмихнато и хубаво детенце. Имаше кротък нрав, весел поглед и усмивката винаги цъфтеше на пълничкото му румено личице. Майка му го кръсти Ангел, защото той наистина имаше вид на малко красиво ангелче. Беше единствено дете в семейството на възрастни родители и те правеха всичко възможно, за да не бъде лишен от нищо. Купуваха му лакомства каквито поиска, скъпи играчки, задоволяваха му всякакви прищевки. А да кажеш, че бяха богати хора, не. Не бяха. Баща му работеше като електротехник в промкомбината, а майка му бе шивачка в същото предприятие. Живееха в неизмазана, едноетажна, фамилна къща, строена в първите години след войната. Тя беше градена от неук майстор и въпреки 3-те си стаи, едва побираше семейната им покъшнина. Дворчето също не бе голямо, с малка пристройка в дъното и стара лоза в източната му страна. Уличката на която живееха беше близо до жп гарата, а кварталът им се славеше като най-бедните в града.
    Детството на Бумбара премина в безгрижие и веселие. Растеше едро дете, с русолява, къдрава коса, пълни крака и грейнало в усмивка лице. В махалата не правеше впечатление на връстниците си, защото с тънкия си глас винаги предразполагаше към общителност и спокойна атмосфера. Беше мързелив, защото поради всеотдайните родителски грижи и внимание, не бе научен да се труди. Не обичаше спорта, а само гледаше децата как играят футбол, народна топка или друга игра. Беше „дежурната публика“, като с тънкото си гласче пускаше къде уместни, къде неуместни съвети и коментари към играчите.
    Когато навърши 14 години, баща му го записа в местния механотехникум. Специалността му беше „Радиотехника“. Трябва да отбележим, че въпреки мудните си реакции и бавен ум, той се учеше добре. Имаше добро поведение и средни, но не и слаби оценки. На училищния бал обаче претърпя крах, защото нито едно момиче не пожела да се сближи с него, да танцува или пък да го прегърне. Някак момичетата страняха от него, вероятно заради пълната му фигура, тъничкия гласец и немъжественото му поведение. Другият пол не му правеше впечатление, а би трябвало да бъде точно обратното на неговата възраст.
    След завършване на средното си образование, Бумбара се отдаде на леност и безделие. Лежеше по цял ден у дома, четеше книжки или бърникаше някакво радио. Баща му, наблюдавайки го, скрито скърцаше със зъби от яд, защото в сина си не забелязваше ни най-бледото качество за свой наследник. Майка му, като всяка майка с единствена рожба, нехаеше за поведението му, тъпчеше го с лакомства, ласкаеше всяко негово действие, с една дума го глезеше стабилно и неразумно. Никой от родителите не му загатваше, че трябва да започне някаква работа, за да свикне сам да изкарва прехраната си. Самият той, задоволен с материални блага, не считаше за нужно да го прави.
    И така, всичко си продължаваше в това русло, докато баща му не заболя и една есен внезапно почина. В същото време, животът около него коренно се промени, защото поради настъпилите социални промени, много фабрики и предприятия спряха работа. Майка му я съкратиха. Горката жена, с последни усилия, шиейки на малката шевна машина, се мъчеше да осигури прехрана за нея и сина си. Това обаче не и носеше кой знае какъв доход. Настъпиха дни на глад и лишения.
    Бумбара постепенно осъзна, че бе дошъл момента, когато трябваше поне да опита, да донесе някакви пари у дома. Извади старите си учебници. Зачете се, размисляше и в един момент реши да се пробва в производството на телевизионни антени.
    По това време, в центъра на града, се бе оформила една хаотична купчина от сергии на хора, мъчещи да се препитават с амбулантна търговия. Наричаха я „Битака“. Към нея се насочи и Бумбара.  Всяка сутрин го виждаха да бута малка количка натоварена с телевизионни антени, кабели и антенни усилватели. Наемаше сергия и висеше по цял ден край нея, провиквайки се с тъничкия си глас, за да рекламира стоката.
    Отначало му вървеше, защото в бедния ни градец се бе появила модата за приемане на сръбска телевизия. Родната медия не предлагаше нищо друго, освен политически коментари и страховити социални прогнози. Сръбската излъчваше интересни филми, народна музика и всичко онова, което липсваше в духовния живот на българина.
    Успехът в продажбата насърчаваше Бумбара и той упорстваше по своя си начин. Никой не го търсеше за плащане на данъци, регистрация на фирма и т.н. Просто времето си беше такова, безконтролно и беззаконно. Това позволяваше на многото безработни хора да правят каквото си намислят, с едничка цел, да оцелеят и да не умрат от глад.
    Един ден обаче към битака дойдоха багери и събориха всички големи и малки набързо направени сергии. Някаква европейска фирма беше закупила мястото и се канеше да изгради голям супермаркет. Амбулантните търговци, включително и Бумбара събраха дребната си стока и напуснаха импровизираното пазарище. Малкият им източник на доходи изчезна безвъзвратно.
    Бумбара, въпреки настъпилите промени, все още живееше с надеждата, че телевизионните антени ще го хранят. Опита се да ги продава на приятели, но беше невъобразимо трудно да ги пласира. Стоката му се залежа и той постепенно се примири с факта, че отново е в безизходица. Записа се като безработен на трудовата борса и зачака да го повикат за работа.
    Не го повикаха. Трудовата борса си беше една илюзия за огромната част от безработни. Ходеше, подписваше се на формулярите и се прибираше унил. Майка му шиеше денонощно, дори премина на артикули за всекидневна употреба, като мъжко бельо, кухненски престилки и други дреболии. Ходеше до текстилния комбинат, закупуваше на дребно евтин, обезценен плат и шиеше. В края на седмицата предаваше ушитото на своя братовчедка, пътуваща до Сърбия. Оная я продаваше по тамошните пазари и й даваше част от парите. С тези мизерни суми живееха, но те стигаха единствено за хляба и боба. Друго не ядяха.
    Въпреки всичко, Бумбара не загуби веселия си и безгрижен нрав. До обяд лежеше в леглото, гледаше телевизия, а следобед се разхождаше из центъра на града. Друго не правеше, защото си беше мързелив. Дворът им обрасна с бурени. Покривът на къщата се рушеше, а пристройката зад нея почти се срути. Като дойдеше есен, Бумбара изваждаше количката и тръгваше по запустелите улици да събира дърва за огрев. Дори влезе в общинския парк, където гнили дървета лежаха и чакаха да бъдат очистени. Горските служители обаче го хванаха и глобиха.
    Едно късно лято майка му се разболя, залежа и почина. Бумбара остана сам. Вече бе навършил 50-те, но до тоя момент нямаше и един ден трудов стаж. От трудовата борса го отписаха, защото беше пропуснал две регистрации. Пари за живот не идваха отникъде. Тогава тръгна по роднини. Молеше се, уговаряше ги и те му даваха по някой лев. Тъй като нямаше начин как да ги върне, а и виждаха безхаберния му нрав, хората спряха да му помагат. След кратък размисъл, Бумбара започна да продава покъшнината си, каквато бе останала от родителите му. Продаде леглата, хладилника, акумулиращата печка, пералнята. Остави си само отоплителната печка, един стар касетофон и телевизора, нещата без които не можеше.
    След дълго умуване, написа върху една табелка следната обява, „ЗакОпувам стари телевизори“. Закачи я на оградата, така, че да се вижда отвсякъде. Ходеше по сметищата събираше изхвърлени телевизори, разглобяваше ги, а частите носеше на вторични суровини. Събираше стари метални отпадъци, кашони от велпапе и ги предаваше. Това му стана единственият източник на доходи.
    Между другото, с Бумбара се получи едно интересно явление. Въпреки веселия, безгрижен и ведър нрав, който така лесно впечатляваше хората, той съвсем не се нравеше на животните. Където и да минеше, котките се разбягваха, а кучетата се разлайваха. Никой не можеше да си го обясни, защото той съвсем не правеше опити да ги дразни и плаши. Просто, само си минаваше, но те побягваха или залайваха.
    Затова, в началото на зимата на 2005-та, когато братът на шефа на полицията му предложи работа на лозе, Бумбара най-напред попита:
    „А ще храня ли кучето?“
    „Няма начин, ще го храниш, ще чистиш на кравите, ще се грижиш за конете и за двете кози…“
    „Леле-мале!“ – възкликна Бумбара и се почеса зад едното ухо въпреки, че там въобще не го сърбеше.
    „Ама… мен животните не ме харесват…“ – опита да обясни той.
    „Харесват, не харесват, кой ще ти плаща двеста лева на месец само за черните очи?“
    Нямаше начин, съгласи се, защото от два дни въобще не беше ял.
    Работата не беше лека, а му се отвори и допълнителна. Трябваше да реже и цепи дърва, да пали печката, да обръща с правата лопата и т.н.
    Вечер, когато пристъпваше към Джони, немската овчарка на работодателя, просто умираше от страх. Джони ръмжеше срещу него, опъваше синджира и се мъчеше да го докопа и изпохапе. Милите и благи думи, които му изричаше, не действаха. Все пак успяваше да му даде храната. С помощта на дълъг прът избутваше съдинката близо до колибата.
    Между другото се научи да дои Милка, бялата кротка кравица на собственика. Тя измучаваше тъжно, поглеждаше го с недоволство и стоически чакаше да източи млякото от вимето й. Да, обаче, към края на зимата Милка се разгони. Бумбара не беше посветен в размножителните тайни на животните и съвсем не очакваше новото й поведение. А то беше едно единствено – бодливо. Така че, веднъж надигайки се с пълното ведро в ръце, Милка се завъртя неочаквано и с единия си рог го наръга в задника.
    Бумбара издаде вой от болка, хвана се за раненото място и с прибежки хлътна в затоплената стаичка. Разбира се в нея нямаше аптечка и медикаменти за оказване на медицинска помощ, затова той обу още един чифт панталони, навлече ватенката и се затътри към автобусната спирка. На другата сутрин болката му стана нетърпима. С изтънял гласец телефонира на работодателя си и със заекване обясни, че напуска работа, поради субективни причини. Беше го срам да обяснява за инцидента. Шефът му остана твърде учуден и недоумяващ, какви всъщност бяха тия негови „субективни причини“?
    Парите, които Бумбара бе получил като заплата за изминалия месец, му стигнаха точно до първите дни на март. Раната беше заздравяла, но острият глад го натисна с нова сила. Започна отново да обикаля улиците и кварталите.
    Веднъж се спря до един частен строеж. Няколко работника влачеха на ръце вар и тухли.
    „Да ви се намира работа за общ работник?“ – зададе болния си въпрос Бумбара.
    „Питай шефа! Ей го там!“
    …
    „Какво бе момче? - заговори го набит мъж на средна възраст. – Можеш ли да носиш греди и тухли, да бъркаш вар и да копаеш с кирка?“
    „Мога!“ – изрепчи се Бумбара.
    „Ами започвай тогава, ето ги гредите! Трябва да ги пренесеш на горния етаж, че ще се прави кофраж за бетонната плоча. И действай живичко, не се пипкай. Парите ще си получиш в края на седмицата. Тогава плащам и на другите работници.“
    О, щастие! Край на глада! Бумбара се захвана за тежката работа. Не след дълго обаче се задъха от умора. Спря изпотен, забърса си челото и опита да седне, но някой му подвикна: „Айде бе! Какво се мотаеш? До кога ще те чакам?“
    Явно тук не се предвиждаше почивка. Стана и продължи да влачи гредите. С парите, които получи в петък, си купи две банички и едно кафе. Изяде ги на един залък, а кафето изгълта на един дъх. След това повтори. Огледа талията си. Панталонът му беше оширял. Небръснатите му бузи го сърбяха а дясната ръка го болеше в рамото. Беше я преуморил. Бръкна в джоба, за да се увери, че има пари за още едно кафе, но стотинките бяха изпаднали през създадените дупки.
    „На тоя строеж ще си пукна млад и зелен.“ – коментира Бумбара и бавно повлече крака към дома си.
    Не пукна, но в резултат на тежката работа отслабна с още 7-8 килограма. Стана доста строен и елегантен мъж. Често го наболяваше и глава. Оплака се на аптекаря, неговия братовчед. Оня извади апарат, измери му кръвното и отсече:
    „Станал си хипертоник. Трябва да пиеш лекарства за кръвно, иначе, нали се сещаш?“
    „Сещам се!“ – каза Бубмара. – „Но нямам пари за лекарства, а и не съм си плащал с години здравните осигуровки, за да ида на лекар.
    „Сега ще ти дам това лекарство, но имай предвид, че от другата седмица трябва да си го купуваш сам. Не е скъпо. Не мога да те издържам и с лекарства…“
    „Добре! Благодаря ти засега!“
    Колкото и да му тежеше работата, Бумбара работеше каквото му нареждаха. Знаеше, че гладната смърт го чакаше с ехидна и гадна усмивка.
    В края на есента обаче строежът бе завършен. Тъй като до другата година не се предвиждаше нов, бригадирът разпусна работниците си. Бумбара отново остана без работа и пари. Беше му дошло до рев. Спомни си за двамата родители, навлече старата шуба и тръгна за гробищата. Изплака един ред сълзи, а после тръгна между гробовете и където видеше оставена храна за помен, протягаше ръка и без срам и притеснение я натъпкваше в джобовете си. После сядаше на някой гроб, изваждаше каквото бе намерил и го изяждаше набързо с насълзени и зачервени очи.
    Веднъж, в миг на отчаяние, той бе седнал в средата на буренясалия си двор. Почесваше се на мястото, което не го сърбеше и размишляваше за тъжната си участ. Внезапно, от улицата, някой го заговори:
    „Пак ли няма пари, бе Бумбар? Май не е за сефте…“
    „Няма бе, братче! Няма!“
    „Я ела до дома, имам една стара пружина за легло. Цялата се е прокъснала. Ще ти я дам, за да я предадеш за старо желязо и да вземеш 17 лева.“
    „То, цената на желязото падна и вероятно ще ми я оценят за 7-8 лева…“
    „Седем, седем, ама кой ти ги дава? Ела с количката да я вземеш, а аз да си очистя мазето…“
    Бумбара не изчака втора покана, взе количката и тръгна с познатия съсед. Натовариха пружината. Беше доста тежка. Запъти се към склада за старо желязо. Мина покрай дома, за да си вземе портативния транзистор. Каквото и да правеше, където и да тръгнеше, Бумбара без музика не можеше. Включи транзистора и от него се разнесе игривата песен на Васил Найденов – „Междучасие“
    „… Фа-Ми-Фа.. Фа-Ми-Ре-Ла-Сол… Сол-Ла-Сол, Сол-Сол-Ла-Сол… Хей!... Сол-Сол-Ла … До-Ре-Ми… Ла-Си-Ла… Хей!“
    Нашият герой тутакси се развесели. Куцукайки той спираше, пускаше дръжката на количката, изпляскваше с ръце и извикваше заедно с певеца… „Сол-Ла-Сол… Хей!“... На устните му цъфтеше безгрижна и ведра усмивка. Току-що беше забравил неволите. Песента галеше душата му нежно и гальовно. Слънцето грееше по-ярко, а животът му изглеждаше далеч не такъв, какъвто беше в действителност.
    Няколко мърляви котки, подплашено пребягаха далеч пред него. Все още наличните кучета в запустялата уличка лайнаха изненадани. Не спряха да лаят дотогава, докато Бумбара не отмина.
    Да, все пак и по тая бедна квартална улица настъпи някакво оживление, което иначе напоследък все по-рядко се забелязваше.

 

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories